Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (18)

XII

„И днес ако ни не излезе късметът, спукана е нашата! От осем дни лепнем в канарите, що керван, що търговци преминаха под очите ни, а все нищо… Няма сполука за нас!“

Трима мъже лежеха върху напечените скали и не откъсваха уморен, зъл, гладен поглед от стария път през Траянова клисура. Кой знае защо, когато е дума за глад, представяш си гладен селянин или гладен роб. И се топиш от жалост — нали всички кахъри са бели, сравниш ли ги с глада. А за гладен разбойник никой не помисля. Пък той е също толкова тъжно нещо, защото все пак е един гладен човек.

И този ден започна, както всеки друг. С ярко, жежко утро — през летата на голямата суша жегата захващаше рано. По-страшно тежеше тя над клисурата: въздухът застояваше, задушен между високите склонове, камъните се напичаха. Страховита бе тук и тишината — не се обаждаха ни пиле, ни щурец — тъй всяка твар бе замаяна от слънчевата жар. През тия утрини Траянова клисура приличаше на някаква мъртва долина — мъртви изглеждаха и мъжете, наклякали по трима и петима зад сивите от прах драки. Траянова клисура открай време бе сборище на всякакъв вид разбойници, понеже и старият път никога не оставаше без гости.

Тримата (някакви ловчански помаци, прогонени от немотията из селата си) вече часове не проговаряха дума. Те следяха пътя по-скоро по навик, отколкото с надежда. Слънцето доста се вдигна над ръба на канарите, когато из пътя взеха да минават разни. Най-първо откъм София се зададе дервиш. Тояжката му потепваше по калдъръма; сиво, конопено фередже лепнеше — мокро от пот — върху плещите му. Сетне откъде Пазарджик потече войска; орта сеймени вардеше някакъв големец. Той се кумеше сънливо посред стражата си, подпухнал, отегчен, но не подплашен.

Е, всеки разбойник си знае, че подир войската ще се появят множество търговци — заможният човек гледа да мине теснината, когато наблизо има аскер. Едва сеймените се скриха зад завоя, през клисурата рукнаха кервани. Всеки търговец водеше толкова гавази, че тримата горе си рекоха: „И хайдутлукът вече не е занаят!“

На туй се вика — вода да газиш, жаден да ходиш. Под очите на разбойниците течеше сребро и злато, а те с мъка се крепяха върху канарите, подсмърчаха, а не им държеше да мръднат. Часовете се ронеха, слънцето се вдигна високо — пътниците вече нямаха сенки по калдъръма, а се носеха в пламтящата бяла тишина като неживи, чудновати едни. От слабост и глад ушите на тримата взеха да шумят; червени кръгове замрежваха все по-често белия кенар на пътя.

— Който мине сега, спирвам го, та кво ще да е! Всичко си има край — процеди единият, чер, сух мъж, само по риза.

Останалите двамина го изгледаха унило.

— С какво ще го спреш? С тоя, тъпия нож ли бе?

— Вие крещете подире ми, пък ще видим! — упорито повтаряше черният.

Гладът го правеше много глупав.

Мина още време, тъй като пътниците — зададоха се откъм Пазарджик също — сега влачеха тантурести сенки. И те бяха трима: двама дребни базиргяни, стар и по-млад, и един слуга.

— Туй се вика късмет! — пошушна черният.

Извърна се: мярна в очите на другарите си страх, озъби им се, нямаше време за повече приказки. И над клисурата се изви гласът му — по-скоро жален, отколкото страшен:

— Стоооой!

Долу пътниците вдигнаха поглед. Три чифта ръце стискаха пищови; конете неспокойно се затеглиха. И толкоз. Само за миг търговците схванаха, че имат работа с аджамии или пък съвсем изпаднали, та свиха поводи и си тръгнаха из пътя.

Тогава стана нещо досущ щуро: черният, като видя да отминава надеждата му, изправи се цял на скалата, размаха тъпия нож и извика повторно, не — ами почти проплака:

— Стой! Хвърли кесията, ако ти е мил животът!

И остана тъй: прав, отпуснал отмалели ръце.

Търговците наистина поспряха. Зачудените им лица се разтеглиха в усмивка. Смееха се на себе си — дето беше ги стреснал безумен от глад завалия; смееха се нему дето налиташе безоръжен срещу беда. Но изведнъж очите на по-младия пътник станаха точни и жестоки, той бавно вдигна ръка и стреля.

Търговците изчезнаха зад завоя; над клисурата пак се спусна бяла тишина, а помаците продължаваха да лежат върху скалите. Но вече — двамина.

— Да бяхме го придърпали зад драките — предложи единът. — Иначе си личи, че тук има пусия.

— Трай да превали слънцето, ръка не ми се шавва в тая жега.

И млъкнаха пак.

Нагоре по клисурата се гърмеше начесто. Сигурно младият търговец с точното око вече не се смееше.

 

 

Преваляше и тоя ден над Траянова клисура. Макар все още гладни, двамата помаци взеха да виждат по-ясно — съживи ги хладината. Тогаз долу се поточи тежък керван.

Бяха не по-малко от трийсетина коне. Търговците — сирийци — водеха многобройна стража, поохлузена, но с доста оръжие.

— Туй знаеш ли що е? — мечтателно заговори единият помак. — Река злато е туй… Арабски килимчета за молитва, сирийски стъклени чаши, сахтиян и кадифета… Богати хора има по света, ей!

Керванът беше вече под сами ловчанските помаци.

— Стой!

— Това пък що е? — Двамата забравиха как загина черният и се изправиха. Погледът им шареше по склоновете — не откри там жива душа, — сетне се върна към пътя. Има си хас да бе извикал този!

Насред друма, на завоя, беше застанал някакъв конник. Към трийсетгодишен, облечен необичайно богато като за хаирсъзин. И необичайно богато въоръжен. Колко ли струваше само жребецът му — не кон, а огън! Непознатият седеше върху му, спокоен и нащрек едновременно — сякаш змия, втренчена в мишка, за да ѝ вземе целия страх и я глътне на един залък.

Странни бяха и лицето, и очите на непознатия — да би го срещнал из софийските чаршии, щеше да го вземеш за шоп: рус, та пепеляв, загорял, зеленоок. Туй, което го различаваше от шопите, бе натрапчиво, а неуловимо. Дали чертите на лицето — корави, изсечени, неподвижни? Дали дръзката самоувереност, жестоката студенина?

Хората от кервана бяха пропуснали мига на появата му — изглеждаха слисани.

Оставете всички натоварени коне, кесиите и оръжието! Тогава отминете! И по-добре ще е никой да не посяга към пищова!

Той говореше невисоко, бавно, сякаш разпореждаше съвсем обикновена работа.

Колкото и стреснати да бяха керванджиите, един от тях — гавазин — посегна към пояса си. Но още неизкарал пищов, тресна изстрел и керванджията се свлече от седлото. Не беше мъртъв — виеше се в прахта.

— Хвърлете оръжието и парите и отминете със здраве! — повтори още по-спокойно непознатият. — Напусто…

— Какво чакате бе, серсеми! — изкрещя не на себе си един от търговците, жилав сириец с птиче лице. — За какво ми ядете хляба? От един хаирсъзин загубихте ум и дума!

И сам гръмна напосоки.

Изведнъж Траянова клисура екна така, като че се сражават две войски. Канарите повтаряха екота, той отскачаше многократно, докато се измъкне към вечерното небе. Хората на чудноватия непознат отпърво бяха стреляли из драките — още тогаз стовариха поне пет-шестима гавази. Сетне излязоха на пътя и те; нестройният гърмеж сега отстъпи на звън от ножове.

Цялата суматоха трая, докато преброиш до двеста. Прекрати я викът на един от търговците:

— Спри! Ще дадем!

— Спри! — сякаш отекнаха камъните, а то бе извикал непознатият.

Чудо: само след миг над клисурата отново стана тихо, и в прозрачно-синия вечерен покой някак чуждо лежеха посред пътя труповете на хора и животни и червенееха локвите кръв.

Сега се видяха хората на непознатия — десетина. От тях един беше убит. А керванът загуби осем души. Сириецът, който бе заповядал боя, притискаше с две ръце хълбока си; през пръстите му се сцеждаха тъмни капки. Ранени бяха още керванджии. Те потръпваха върху калдъръма, силеха се да се доберат до тревата край пътя, хленчеха и проклинаха с угасващи гласове.

В средата на туй пъстро сборище стоеше непознатият — нищо в стойката и израза му не беше се променило.

— Казах ви, че ще е напусто — продължи думите, прекъснати преди малко от гърмежи, смърт и сполука. — Когато някой срещне Фейзи, всичко е напусто.

Без да им заповядва повторно, керванджиите взеха да се бъркат в пояси и дисаги: пред коня на мъжа — който се назова Фейзи — затупаха големи и малки кесии.

— Дали ще трябва хората ми да ви опипат? — каза той без заплаха.

Сега керванджиите бръкнаха по-дълбоко; нахвърляха наземи и онова, дето бяха се надявали, че ще спасят. Доста, зер търговецът по-бързо прежалва живота, отколкото златото си.

— Силяха! — кратко нареди победителят. — Зарежете товарните коне и потегляйте!

Керванът — ама какъв керван ми беше вече то! — се източи покрай незнайните конници, оставяйки кървава диря.

Чудна работа! — туй двамината на канарата съзнаха едва сега! Никой от незнайните не стори нищо, което главатарят им не бе заповядал. Никой не се нахвърли върху купчината имане, не се обади и не се откъсна от реда. Войската, дето е войска, по̀ не знае подчинение.

Още незаглъхнали стъпките на олекналия керван, мъжът в богатите дрехи разпореди:

— Двамина да натоварят ягмата на празните коне! Вели да довърши ранените! Тръгваме!

Онзи, когото нарекоха Вели, изстъпи встрани, докато другарите му се занимаваха с плячката. Изтегли той калъч, а се помайваше, дори завъртя коня край главатаря си — май опита да му рече нещо. Главатарят не го и погледна. Вели постоя зад гърба му — сякаш набираше смелост да се опре, — сетне неохотно скочи от седлото и се упъти към ранените.

Бяха останали само двама — другите някак се повлякоха с кервана. Тия бяха почти без свяст, та едничко по гърча или хъхренето им се познаваше, че са живи. Но когато Вели ги наближи с голия калъч, единият се привдигна на лакът, изпъна врат и — прекосен от ужас — изкрещя диво:

— Аман!

Вели спря пред него; ръката му висеше като без сила. Крадешком изви очи към главатаря, но зеленият поглед го гледаше зорко, не допускаше никаква съпротива.

— При Фейзи няма аман, туй да се знае! — чу Вели.

Замахна и съсече едина. После — другия. Бързо, с отвращение.

Дружината навлизаше в гората, натежала от сирийска стока и сребро.

 

 

— Ставай да вървим подире им! — рече по-старият помак.

— Страх ме е, ще ни усетят.

— Що като усетят? По една гола душа носим — за какво им е?

— За каквото и душицата на тия, ранените. Страх ме е, не са туй разбойници като разбойници.

— Върви бе! — избухна по-старият. — Слуги ще им се главим, щом са толкоз салтанатлии, коняри ще им станем. Гладен ли ти се пука?

Пътеката пълзеше стръмно по гористия хълбок на планината. Двама плетяха крака от изнемога и страхове. Здрачът ставаше по-гъст, гората — по-непрогледна. На помаците се стори, че са предали душа в божи ръце и никой смъртен не ще ги отърве от ориста им.

Дирята от много коне водеше право нагоре. По-скоро я опипваха през гъсталака — беше съвсем нощ. После дочуха шум; наблизо имаше много хора.

Затаили дъх, мъжете се промъкваха безгласно, докато пред тях тъмнината се продра: огън!… Той гореше на поляна всред дъбовете. И комай преди светлината му до двамината стигна мирис на печено месо. Те душеха като изпосталели песове, несвястно и унесено, и сетната мисъл в главата им се стопи. Сякаш изстреляни, претичаха стотина крачки към огъня. Но някой вече ги държеше откъм гърба и този някой извика:

— Кого търсите и кои сте?

Страхът така ги подкоси, та един подир друг се отпуснаха в яките ръце на стражата. Наоколо им бързо се струпаха десетки мъже, всякакви по възраст, че и по език. Двамина още не бяха отворили уста за отговор (на кой ли от тия езици можеха да отговорят), един мъж разбута човешкия кръг. Погледна новодошлите и попита:

— Гладни ли сте? Викат, нямало гладни гробища, а?

Взе да цъка и клати глава — от жалост. Седна до тях в тревата, подаде им комати с шарена сол. И като гледаше как лакомо преглъщат цели залъци, захили се:

— Не ви е прехранил Траяновият път, а? Ами че за ваша уста лъжица ли е той бе, завалии? Една приказка има, невям сте я чували: минала жабата край ковачница. От ковачницата иде звън. Надникнала жабата, гледа…

— За после ще оставиш приказката!

Не бяха усетили кога зад кръга насядали да слушат мъже бе застанал оня, с везаните дрехи. Сърмата блестеше алено на притихващия огън, та непознатият изглеждаше още по-странен със замисленото си, студено лице, с острите, спокойни очи. Само силяха бе свалил — една черкезка кама стърчеше от пояса му, друго нищо.

Макар да не спомена дума да се махнат или да му сторят път, мъжете веднага наскачаха.

— Седнете!

Видяха, че след главатаря идват още пет-шест души, като да бяха от селата. Всички чакаха той да проговори, слухтяха: в такива вечери, когато при Фейзи дойдеха нови хора, главатарят не пестеше думите. Инак говореше рядко.

— Какво ви води при мене? — попита, а очите му не изпускаха новаците.

— Какво ни води, викаш — започна по-старият. — Нашата е ясна като ден. Няма вече хляб за нас по пътищата, ага, а пък на село отдавна няма.

— Няма, зная. Ама ага няма да ми казваш. Никакъв ага не съм аз.

— Прощавай, не личи какъв е там чинът ти.

— За такива като нас чин няма. Никой не ни го е дал. Сами каквото си вземем, то е наше.

— Право… Днес, знаеш, като видяхме как разпердушини кервана, рекохме си: да вървим при тоя главатар, да му се примолим, дано ни вземе. Все ще влезем в работа. Яки сме, не ни гледай, само сме поизпосталели. Ще го бъде ли, а?

— Няма — спокойно отряза главатарят.

Двамата се спогледаха безпомощно. Ще рече, трябва да се върнат на пътя. Ако тия кръвници ги отпуснат де.

— Няма да я бъде — продължи Фейзи, — затуй че на мене слуги не са ми нужни. Дружина ми трябва. Пътищата са работа за простите хаирсъзи; искам да събера дружина от хиляда души, че да ударя градовете. Там е струпано цялото злато, там е силата на султана.

Мъжете слушаха онемели; бяха се чудили: защо Фейзи прибира всеки, който искаше да тръгне подире му? Не можеха да се начудят: защо на този сякаш златото му трябва само за да плаща с него нови и нови хора? Всеки от дружината — дори широкопръстият Вели — имаше вече немалко сухи пари от пая си. Едничко главатарят (туй знаеха, защото всичко се делеше пред очите им) нямаше нищо настрана. Едва тази вечер научиха: хиляда души дружина искал да събере Фейзи. Къде се е чуло и видяло разбойнишка дружина от хиляда души? Кога разбойник е излизал от гората, за да удари град?

Ако този човек не бе ги водил вече месеци от сполука към сполука, ако преди туй, когато тръгнаха от София, не беше предрекъл, че ще стане тъкмо както ставаше — че за дребния хаирсъзин не ще има вече хляб, — не биха повярвали на думите му. Но през това време (през вечерите, в които Фейзи бе делил плячката с някаква хладна, неразбойнишка справедливост, като раздаваше своя пай на новаците) бе спечелил нещо голямо: доверието на дружината. Не за да натъпче две дисаги с крадено злато бе ги повел брезнишкият шоп, дьонмето. Към някаква цел — все още неуловима и невероятна, но упорито преследвана. „Той крои, той знае!“ — мислеха си за него мъжете. Дори тези, които добре помнеха слабоватото диво шопче, дето се надяваше да го сторят еничар и се поболя от мъка, кога султанът го не рачи.

А главатарят продължаваше:

— Половин година, откакто сме така. От седмица-две всяка вечер идат нови. Тия гледате ли ги? (Посочи с очи селяните.) От селата са, от саранбейските. Правите ли сметка, докъде стигна тя, щом селянинът тръгна по хаирсъзлък? Когато няма закон, когато никой не го е еня как живее човекът и какво яде, сам човекът трябва да си търси път.

Обърна се към новите, те го гледаха в очи: „Ти баща, ти майка“ — говореха сякаш.

— Вие как я мислите тази, лесна ли ще е?

— Не мислим, как ще мислим?

— Ваша воля. Аз ви казвам едно: и хубаво, и лошо има при мене. То е като с вълка и кучето — сит е вълкът, ако му държи, ако се не бои от чобани и псета. И ако не спи дълбоко. Защото всеки му е душманин на вълка, и кучетата, и другите вълци! А за кучето пък знаете сами.

— Знаем. От кучи хаир сме дошли.

— Тъй. Сега запомнете! — Главатарят се изправи. — Запомнете хубаво, защото туй го казвам веднъж: вълкът живее на воля, но и вълкът живее по закон, на глутницата закона. Един води всички, един мисли за всички. Той е силен с тях и те с него. Утре заран ще ви дам кон и силях, и дрехи. Каквото за мене, такова и за вас. Слезем ли по селата, туй да казвате: при Фейзи има хляб и воля.

— Не ще ли наредиш тая вечер още да ни дадат силяхи?

— Утре, рекох. Една нощ премислете: няма връщане от дружината на Фейзи, няма връщане назад. Премислете хубаво. За последно избирате.

Мъжете му сториха път и главатарят отмина бавно. Отиваше край своя огън; дружината си знаеше, че той с часове може да седи, втренчен в червения блясък на жарта, в сините и жълти езици. Така го видяха след малко — изрязваше се, тънък и чер, върху аленото зарево на огъня, сам. Съвсем сам.

Двамата се дръпнаха настрани от дружината, нали още не бяха свои. Опънаха се на тревата, зачакаха печена мръвка. И леко, и страшно им беше. Щеше да им е само леко, ако онзи не беше рекъл: „За последно!“