Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
–1966 (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
aradeva (корекция и форматиране)

Издание:

Автор: Вера Мутафчиева

Заглавие: Летопис на смутното време

Издание: четвърто

Издател: Издателство „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1984

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София

Излязла от печат: 15.VI.1984

Редактор: Христиана Василева

Художествен редактор: Стефан Груев

Технически редактор: Виолета Кръстева

Художник: Асен Гицов

Коректор: Паунка Камбурова; Лиляна Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8394

История

  1. — Добавяне

IX

Четири дни стреляха всички топове на обсадителите. Четири дни и три нощи над Видин се сипа дъжд от свитки и желязо.

През тия дни магазите се превърнаха в отделно селище всред заплашения град. Тук се привлякоха жени и деца, вечер тук се прибираха за сън мъжете. Кой знае дали биха показали такова спокойствие и ред, ако сераскерът би гърмял петнайсет дни или месец. Но всеки през размирното време свикна с мисълта, че нищо не трае дълго. Стига да удържиш.

От тъмно до тъмно Пазвантоглу беше на някоя табия. Подпрял от бойницата тръба, той разглеждаше стана на сераскера.

Безброй бели чадъри — като печурки след дъжд — опасваха Видин отвъд втория ров. А помежду им, тук и там, блестяха на майското слънце топовете — гордост и надежда на Селим хан. Всеки от тях — прибавиш ли кражбите, бакшиша и разсипията, без които не минава никое дело в султановата държава — бе струвал тригодишната жетва на голямо тракийско село.

Е, и Пазвантоглу не беше без топове. И неговите бяха не но-лоши, макар да мълчеха.

— Ако пастриш джепането, Осман ага, пусни барем нас да ги разпъртушиним! — не се стърпя на заранта на четвъртия ден Кара Мустафа. — Да става нещо! На момчетата съвсем додея.

— Да, да… — отговори Пазвантоглу.

— Кога?

— Когато му дойде време — опомни се господарят на Видин. — Какво става там?

Беше се обърнал като ужилен.

Отсам втория ров, югозападно от крепостта, из полето гъмжеха безчет мравчици: войска.

„Така, значи. Ново село. Али Янински, а?“ — съобрази Пазвантоглу.

Ново село беше върху ивицата ничия земя, между двата рова. Там Пазвантоглу разположи бюлюците на Еминджика, кърджалии турци.

„Дали ще утраят до нощта?“ — пресмяташе сега видинският господар.

— Осман ага, нека изведа моите! — продължаваше да моли Кара Мустафа, вторачен към Ново село. — Ще сметем Али, вярвай бога!

— Стига! Не ще изкарваме войска из Видин. Пригответе къшли за хората на Еминджика!

— Ама…

— Разберете, че вече не сте разбойнишки главатари, войска сте! Нищо не ще свършим, ако се мъчим да бием похода на части. Отведнъж трябва да е, сигурно!

 

 

Еминджик се държа не ден, не и денонощие. На следната вечер Ново село още не беше се предало. През това време над Видин не прелетя ни гюлле. Но макар по града да не се стреляше, хората се усещаха като в бой — биеше се Еминджика; поражението при Ново село означаваше юруш за самия Видин.

Втората вечер Пазвантоглу, изправен на табията, чу, че пукотевицата иде насам — кърджалиите се изтегляха.

— Отворете вратите! — заповяда той.

Тихо полегна над крепостния ров мостът. Къси светлинки браздяха нощта вече почти около първия ров. Още малко, и измежду отсамните къщя на Вароша заизскачаха хора. Те се показваха далеко вляво и дясно, сетне се събираха пред моста и под стражницата потече отливът на битката.

Пазвантоглу се спусна при вратата. От двете ѝ страни бяха се струпали бюлюците на Кара Мустафа — не дойде ред до тях. А под стената се точеха и течеха Еминджиковите.

— Еминджика къде го? — извика Пазвантоглу.

— Ей ме.

От навалицата излезе нисък, набит турчин. Гъжвата му беше килната и твърде голяма; не, не гъжва, ами Еминджик носеше рана, превързана. Кръвта бе избила през опушеното платно, но непревързаното око на бинбашията гледаше строго.

— Ашколсун! — каза високо видинският господар. — Не се надявах да удържите ден, а вие удържахте два.

— Аз и повече бих се държал — прохъхра бинбашията. — Ако дене не беше мъчно да ни приберете.

— Колко души… прибра?

— Май има триста — отговори Еминджик с безразличието на много уморен човек. — Ама един наш струва трима арнаути.

— Арнаути… Ще рече, сераскерът стоя настрани?

— Аха.

— Него, него трябва да вкараме в бой! Али Янински държи за Селим хан колкото нас.

Капудан-паша изтълкува в своя полза победата на Али Янински и се постара това тълкуване да стигне до Стамбул с първия татарин. За по-малко от десет дни довтаса друг татарин и донесе на капудан-паша големи отличия. Селим хан даряваше своя любимец с осем кесии грошове, златоковано оръжие и по-дребни неща. Валиде-султан пък му изпращаше две бохчи скъпи дрехи, везани от нея.

Пременен с богато обшития кюрк (как се потеше в него под майското слънце!), капудан-паша обиколи стана си, уж мимоходом разказа на пашите какво пишел султанът, предаде на дребните аги височайша благодарност и, с една дума, свърши само в няколко дни тъй много глупости, че на всеки друг те биха отнели поне месец.

Защото и последният еничарин знаеше, че не капудан-паша, ами Али Янински бе търчал и крещял пред арнаутите, за да изрине Еминджика из Ново село.

В тези няколко дни неприятелството между войските нарасте. Арнаутите бяха жегнати от пренебрежението, с което Селим хан отминаваше техните заслуги. Те подозираха (арнаутинът все по нещо подозира), че султанът е обдарил не само Хюсеин паша, ами и войниците му, докато другите си останаха на понеделник. Пък и Али не се постара да отвърне хората си от такива мисли. Той разхождаше помежду им своето обидено достойнство; наливаше масло в огъня на недоволството с шумните си въздишки и горчиво смирение.

На капудан-паша донесоха, че по-големи и по-малки арнаутски бюлюци тихомълком се източвали през Петрохан. Капудан-паша се разгорещи, долетя с все златовезания кюрк и арабския си жребец пред шатрата на Тепеделенлията…

— Свършихте си работата и се заприбирахте дома, а? — викна му отвисоко.

Али Янински се ухили в дългата си до пояса брада.

— Каква работа сме свършили? — поиска да научи той.

— Взехте едно краставо село и се разпасахте вече, а?

— Ние ли сме го взели? — отговаряше на въпросите с въпроси Али. — Нам пък казаха, че го бил взел Хюсеин капудан-паша. И султанът го обдарил за голямата победа.

— Не се прави на шантав, Али! — кипеше сераскерът. — Твои бюлюци са прехвърлили нощес Петрохана.

— Хайде бе! — не се и помъчи да изглежда изненадан Али. — Може.

— Стража около стана ти няма ли?

— Има. Дори много. Ама може и тя да е избягала.

— Туй не ще оставя така! До султана ще стигне, да знаеш!

— Твоя воля, сераскер. Султанът е справедлив, ще отсъди.

— Ще я видим ние тая! — не намери повече какво да каже Хюсеин паша и смуши жребеца нататък.

Ясно, на Али Янински не биваше да разчита отсега.

Настрана цялото перчене и ругатни, капудан-паша не пропиля дните след майската си победа. Изучените алафранга топчии изнесоха в Ново село двайсетина топа, окопаха ги; тук и там над втория ров прехвърлиха леки мостове, колкото да премине по тях войската преди големия юруш.

За големия юруш говореха вече като за нещо близко и решено. Пашите (без Али, който продължаваше да се муси) по два пъти на ден се събираха на съвет. Хюсеин извеждаше редовно войската си между двата рова и там правеше учения. Сераскерът искаше Пазвантоглу да забележи как войските мрат от нетърпение за бой.

Беше през последните дни на май — пребистра, ведра утрин. Капудан-паша, яхнал пред свитата си, пристигна в Ново село. Там удобно беше се разположил бейлербеят на Румелия, Мустафа паша.

— … Няма какво да бързаме с юруша, твоя светлост — заубеждава той сераскера. — Колкото по-късно ги ударим, толкова по-узрели ще бъдат.

„Не думай! — рече си капудан-паша. — Я те ще узреят, я ние. Една седмица трябва, за да се разпилее досущ дружината на Янинския; за една седмица ще съм разтурил достлука си и с тебе, и с Ало.“

— Всички да сте готови за утре заран! — отсече той.

„Какво ли го прихваща?“ — помислиха си пашите от свитата му, понеже не знаеха най-важното: през последните дни в стана не беше се вляло ни крина жито, ни зърно ориз. Пътищата през Балкана изглеждаха запушени като шише старо вино. Що ставаше по проходите, из селата?

Това пък не знаеше вече и сераскерът. Бюлюците, които бе разпратил да прибират храна и вардят теснините, никакви ги нямаше. Така Хюсеин паша трябваше да разчита на онова, което бе довозил с похода! А то не беше много.

— Утре заран! — повтори капудан-паша. — И запомнете: ако я оплескаме, сърдете се на себе си. От мене никой да не чака прошка!

„Е де! — съвсем не се втрещиха пашите. — Твоята глава е заложена под Видин, не нашите.“

Още при първата светлина на деня Пазвантоглу видя, че сераскеровият стан е променен. Шатрите почти не се забелязваха — белееха само острите им върхове. Всичко пред тях беше черно: войска, готова за бой.

„Започва!“ — рече си Пазвантоглу.

Усещаше непривична теснота в гърдите, сякаш някой ги стяга в железни обръчи като разсъхнала каца. Повдигна рамене, за да поеме по-дълбоко, а не успя — душеше го, тежеше. Ама до това ли му беше днес, в деня на юруша!

— Манаф Ибрахим — обърна се към бинбашията. — Нареди никой да не стреля, докато не дам знак! Ако ще да се пръскат от досада, да не стрелят!

„Пак ще е същото — помисли си тъкмо с досада старият еничар. — Какво чака?“ И отмина да се разпореди.

Потекоха часовете на ранната утрин. Слънцето полека се вдигна, резливият хладец отстъпи на мека топлина, далечината потъна в мараня. А въпреки маранята Пазвантоглу ги виждаше; войските бяха се вече строили, суетнята стихна. Ето…

Ето! От широкия полукръг около Видин към крепостта се понесе глух, сякаш подземен тътен, едва прошарен с тънки писъци — сераскерът пускаше отпърво даулите и зурните, за да нажежи до свитки войската си.

Нямало да я нажежи! При все че уловката му беше позната; Пазвантоглу чувствуваше как сам той бавно кипва при еднообразния, настойчив тътен на даулите; как настръхва до кости от налудничавия писък на зурните. „Докога, докога?!“ — едва се държеше в ръце, без да си дава сметка, че сераскерът пои лудостта не само на своите, ами и на видинските войскари.

Беше чувал, че другаде — у руси и немци — преди бой раздавали на войниците ракия. „Ахмаци!“ — помисли си. Защото няма пиянство, дето така да те изкара из кожата ти, да те поведе срещу сигурната ти смърт, както едночасовият тътен на стотици даули.

Най-малко му се поддаде навярно той, Пазвантоглу. Но забеляза — не, ами усети по въздуха как диво настръхват бинбашиите наоколо му.

Манаф Ибрахим бе прилепил пламнали длани о перваза, уж втренчен в стана на сераскера, ама очите му бяха толкова налети, кръвясали, че май и не виждаше; Кара Мустафа — помакът от Доспата — не знаеше къде да дене ръцете си, те шареха като у припадничав; не другояче изглеждаше Еминджика с още незаздравялата рана.

Това бе пиянството, което трябваше да донесе на сераскера Видин. Но не на пиянство бе разчитал Пазвантоглу, нему бе нужно друго.

Друго… Разглеждаше бинбашиите си, сякаш днес ще ги купува, докато спря едно лице: Кондо.

— Кондо! След като млъкнат топовете, първи ще изведеш конницата си ти! Не я разгръщай нашироко, ще мериш посред сераскеровите бюлюци, ще търсиш сераскера. Гяур Имам и Манаф Ибрахим ще задържат двете крила на похода да не се затворят зад гърба ти! Еминджика и Кара Мустафа — още по-вляво и вдясно! Сеч! Наред! Ще гоните само до втория ров. От Кондо искам днес да свършим с капудан-паша.

 

 

Повече от два часа конницата на Кондо беше зад Никополската капия: гъсто наблъскани две хиляди мъже и толкова добичета.

Отскоро тътенът бе взел да наближава.

Първан пресмяташе, че турците са вече към първия ров, около Вароша. Отчетливо се долавяха човешки крясъци — яростта на Анадола, Арнаутлука и Кюрдистан. А зад Никополската врата беше тихо — всеки слухтеше.

Когато от седемте табии на крепостта в един глас ревнаха топовете, Първан помисли, че оглушава. Трясъкът отекваше стократно между стените, тресеше ги до основа. Не с думи — с лакти конниците си запредаваха Кондовата заповед: „Всички горе, по стената!“

От задна страна тя слизаше полегато, та я изкачиха бързо. Всеки двамина сега застанаха един зад друг: първият пълнеше пушка, а вторият я опразваше. Из Видин гърмяха сигурно пет-шест хиляди цеви. Целият крепостен ръб бе увит в млечнобял пушек, толкова гъст, че ти сълзяха очите. Никой не бе заповядал да се гърми на месо, та стрелците не пестяха джепане — не оставяха непростреляно педя място до първия ров.

Разкъсаше ли се за миг димът, Първан мяркаше войскарите на капудан-паша: притичваха, залягаха зад драки и плетища, зад дуварите и кьошетата на външния град.

Ще залягаш! Че то не приличаше вече на град — беше нива, разорана от гюллета и куршуми. На шадравани, на шадравани бликаше пръст, разсипваха се в пепел кирпичените къщя, чак до ръба на крепостта хвърчеха трески, камъни и коренища.

„Дан-дан-дан!“ — топовете биеха на картеч, право като прашка. Къде ги даулите и зурните на Хюсеин паша? Между трясъка се чуваха изплашени викове, неразбрани заповеди, писък. Огромна салхана премилаше сераскеровата войска във Вароша.

— Напълни ми се устата с пясък, мама му! — викна Първан на пълнача си, ама онзи не чу, как ще чуе.

И продължиха усърдно да си гледат работата, защото вече ѝ се виждаше краят: войската на сераскера бягаше като изтървана.

Колко ли еничари се издавиха за едната хубост в първия ров? Немалко — тъй бързо опустя Варошът, колкото десет хиляди мъже никога не биха успели да го опразнят, преминавайки по няколко тесни мостчета. „Сега в рова ври чорба от еничари“ — помисли Първан.

Стрелците по видинската стена бяха нащрек, очакваха заповед. След бягството на капудан-паша Пазвантоглу трябваше да изкара из Видин своите войски. Кой ли ще ги поведе в бой, мигар сам видинският господар!

Всред цялата гюрултия, всред пушека, който едва-едва почваше да редее, никой не разбра как се беше отворила Никополската капия и бе преминал моста един-едничък конник.

Първан го видя вече отвъд крепостния ров. Конят се теглеше и извиваше задница под ездача, но самият ездач седеше уверено на седлото, с една ръка държеше юзда, а с другата — дооправяше оръжието си: четири пищова, дълъг извит калъч, къса харба.

Още малко и димът улегна, само нозете на коня сякаш още затъваха в пръхкав сняг. Сега стрелците по крепостната стена различиха и конника. Беше Кондо.

Може би Кондо нещо викаше, вдигнал очи към стената, но грохотът на нестихналата битка затискаше думите му. Затуй сливенският хайдутин махна ръка към стрелците.

— Нас вика! — кресна в Първановото ухо пълначът. — Ние ще гоним капудан-паша!

— Слизайте-е-е! — вече викаше из все гърло и Първан.

Набързо по насипа се сурнаха двете хиляди мъже. Всеки на кон, те примряха от досада: половината час, който им потрябва, за да се промъкнат през ходника, им се стори година време.

И най-после бяха навън. Вън от крепостта, където два месеца бяха се протягали, треперали от чума и гюлета, чакали мърцина смърт. Пред тях лежеше — изорано и овъглено — полето на Вароша; през оголените драки и купчините кирпич се провиждаха трупове. Между последните топовни изстрели и отдалечаващата се глъч Кондовите чуваха глух хленч на ранени.

Българите стояха върху бойното поле.

Откога? Откога българинът не бе излизал в боен ред, за да срещне врага лице в лице; от колко столетия вече българите водеха съвсем друга борба — огромна, но скрита под тинята на уж мирния живот, врасла в ежедневието.

Дали някой от тия бе чувал, че преди столетия българинът е имал царщина, а царщината му — войска? Че тя е стояла под Цариград, под Солун и Одрин, че царе и летописци са броили българина за напаст, по-страшна от чумата, че дълги векове българинът е задържал в своя държава земя, брулена от нашествия, земя на кръстопът — най-оспорваната земя на стария свят?

Не го знаеше Кондо — сливенски занаятчия, уловил гората; нямаше хабер за това Първан, останал без челяд, преминал през много хайдушки дружини; не бяха чули нищо за бойната слава на българите тия две хиляди българи, които сега стояха отвъд крепостния ров на Видин.

Но навикът на поколенията, майсторството на рода не се запазва само в човешкия спомен. То живее незабелязано в пръстите и мишците, прозира в точността на окото и уверената стойка на ездача; в лекотата, с която той умее и успява.

Затуй двете хиляди българи, подредени отвъд крепостния ров, които трябваше да отстоят Видин срещу цяла империя, не изглеждаха за първи път войници. Сякаш тук, върху земята на последната им непревзета твърдина, за миг бе възкръснала из забравата една малка част от войската и воинския опит на българите.

На страшницата над Никополската капия остана един човек, сам. Господарят на Видин.

Виждаше как Кондо подрежда хайдутите си и нещо им заповядва, как тълпата се превръща в строй; как Кондо застава пред него, посред.

Преди да свие коня, сливенският хайдутин още веднъж се извърна към хората си и въпреки далечината Пазвантоглу сързя лицето му. „Ето — помисли си този — такова лице трябва да има борбата: съсредоточено, но не унесено, хладно, но не студено, твърдо, но не отчаяно.“

Докато го помисли, бинбашията пак обърна гръб на Видин. Пазвантоглу сега гледаше само две хиляди тъмни, сбити в стена гърбове.

— Да помага бог! — толкова високо, че се чу на стражницата, извика Кондо.

Белият му ръкав се показа един път над калпака, втори — до дясното му рамо и трети — до лявото. Хайдутинът се кръстеше преди боя.

— Юруш!

— Юру-уш!

— Ха бре!… Де бре! — достигна до Пазвантоглу ревът на две хиляди хайдушки гърла.

Плътната стена се залюля и понесе през пепелищата на Вароша. Вече не се виждаха редици — към стана на негова светлост се движеше като сянка на облак разлато, черно петно, лавина от две хиляди изтървани роби.

— Ха бре!… Де бре!…

Кондовите препускаха отвъд първия ров, в открито поле, а през тръбата можеше да се забележи как бяло-синята тълпа еничари проредява пред видинските конници.

Те не знаеха дори да извикат каквото трябва — тъй отдавна българският род бе забравил времената на битки и обсади. Предаваха си един другиму жаждата за движение и победа с думите, с които последните двайсет поколения от рода им са товарили дърва, извличали каици и пасли говеда — думите на хора, дето им е позволено да работят, но не и да воюват.

Както и да си мислеше Осман Пазвантоглу, че през тия часове се е слял с Кондовата конница, че живее с нейния бяг, а тя — с неговото дело, истината бе съвсем различна. От стражницата господарят наблюдаваше бойното поле, едрите очертания на своята и чуждата войска, грамадния кипеж на битката. Толкоз. Оттук не би разпознал отделния боец.

А всеки един от хилядите там имаше своя мисъл, усещаше по свой, неповторим начин боя за Видин. То следваше от това, че всеки от тях бе дошъл по свой път в бунтовния град, носеше нещо различно — спомен, желание, надежда или болка — и търсеше в боя нещо също така различно.

Пазвантоглу не би отгатнал какво чувствува например Първан от Конаре — една от хилядите черни точици във Видинско поле.

Първан яздеше в първата редица на Кондовите, вляво от бинбашията. Струваше му се, че се е смъкнал насън от стената, потегнал такъма на коня си, проверил оръжието. Едва когато — блъскан и подпиран от всички страни — усети, че добичето стъпва на моста, когато от тесния ходник излезе на открито и напреде му се бялна още обвитият в пушек Варош, едва тогава Първан като да разбра какво се е случило: той, гяуринът, слугата на пашови жребци, същият тоя Първан сега сам яздеше кон.

Стана му страшно. Взе да мисли, че стърчи неимоверно високо, сякаш над стените на Видин — високо и открито. От земята до седлото има-няма аршин, но този аршин откъсва ездача от спасителните гънки на земята, от драките. Издига го на оная височина, от която е по-трудно да се биеш и много по-лесно да умреш, оголил гърди срещу цялото поле.

Озърна се. По лицата на другарите си прочете смут. „Майчице! — помисли. — Къде се нацедихме!“

И за тия няколко мига, в които Кондо редеше своите хайдути, през ума на Първана минаха като че всички последни години — цялата борба, такава, каквато е дадена на раята.

Първан си мислеше с милост за мъхестите, зашумени засади — тогава над гърба на два-тримата залегнали хайдути се гонят мушици, а спокойното очакване е пълно с миризма на диви ягоди, здравец и букова шума. Спомняше си как срещу цевта на пушката му бе излизал враг, без да подозира, че върви срещу смъртта си; спомняше си пукота — весел, самоуверен изстрел, който лесно улучва, който те прави стократно по-силен от противника ти, защото онзи не знае къде си, колко си, кой си. Помнеше дивата радост на хайдушки победи, когато бе изскачал иззад храстите и улавял повода на останалия без ездач кон, докато другарите му пребъркваха жертвата; помнеше без трепет хайдушки несполуки, когато уверено беше се изсулвал назад в гората, заднишком, за да задържи под очи неулучения враг, бе отстъпвал само няколко разкрача — никому не държи да нагази гората и да те търси. Беше се спотайвал злорадо, изчаквал някой час и пак се връщал между папратите, на десет стъпки от пътя — пак слагаше на нишан завоя, а над гърба му се гонеха мушици и слънчеви петна и миришеше на диви ягоди…

Така познаваха борбата и Първан, и още две хиляди мъже. Всеки от тях считаше, че глупаво, съвсем ненужно е оголил гърди срещу враг, когото бе свикнал да трепе в съюз със зашумените гънки на много препатилата българска земя.

— Да помага бог!

Първан се опомни. Двайсетина крачки пред конницата беше Кондо с вдигната ръка. Неговата увереност се предаде на двете хиляди хайдути, прогони спомена за пусии и хайдушка победа, свърза разпилените малки борби в единна воля.

Навярно Първан не би знал как да подхване тази нова борба, но конят му сам се откъсна от мястото си, сам последва другите коне. Първан усети как всяка негова жила се налива с непозната радост — препускаше не той, биеше се не той, а някакво грамадно, сръчно и обиграно тяло, от което Първан бе само част.

Кондовите се носеха през почти опразнения Варош: напред, далеко шаренееше войската на Хюсеин паша, измесена, объркана — подплашена паплач, а не войска. Кондовите я гонеха като вятър с жесток крясък. И този крясък, уплътнен от хилядокрак конски тропот и сладникавата миризма на барута, и веселата червенина на кървави локви, която прелиташе под Първан; и яркото слънце, разбито в безброй искри от голи ножове; и тежката самоувереност на Кондовия гръб — всичко това прогони последната мисъл из Първановия ум.

— Ха бре!… Де бре!… — викаше друг през неговото гърло, а шарената блъсканица — войската на сераскера — непрекъснато наближаваше.

Кондовите я догонваха.

„Сега!… Сега!…“ — викаше си безсмислено Първан, притиснал пети о корема на коня.

Винаги беше му се чинило страшно да видиш на педя от лицето си лицето на своя убиец. А сега, когато пред погледа му плуваха не едно — десетки облещени, прашасали или кървави, озъбени, озверени или изплашени лица на убийци, чийто убиец беше пък той — Първан, — сега не изпита страх. Не той се вряза всред войската на сераскера; не той подложи гърди и врат под ударите ѝ — бяха се просто сблъскали две грамадни тела и през Първановите ръце течеше волята на Кондо.

Тия ръце — без Първан да ги кара — мушкаха и сечаха; отделният доскоро гръб на коня вече зарасте за ездача си, Първан отскачаше с неговата предпазливост и напредваше с неговия устрем. Не помнеше колко пъти е замахвал, кой от ударите му е улучил и кой — пропуснал. От време на време го снишаваше чужда сила, за да отбегне някое острие. Първан се оставяше на тази сила — Кондо, конят, самата битка беше тя, навлизаше все по-навътре в обърканото кълбо на сераскеровите, все по-често усещаше, че ударите му попадат в месо.

Колко ли траеше боят? Първан бе уверен, че никога не е имало друго извън тази кръвнишка сеч. Не виждаше — не си даваше сметка! — че разплаща, че мъсти за мъченичеството на поколения, че вече убива той, а не убиват бавно него. Първан бе превърнат в една-едничка, чиста, късно открита мъжка радост: да бъдеш част от победно цяло.

Ох! Чак сам усети болка, когато под него конят потръпна, натежа и сякаш залепна о земята. През последния час Първан успя така да се откъсне от нея, та сега тя му се стори враждебна — Първан стоеше със свои нозе посред боя. Като че смъртта на добичето прекъсна връзката между боеца и Кондовите. Около Първан се избистряше със заплаха опомнянето.

Но той не го дочака, почувствувал несъзнато, че ще му бъде краят. Изкара пищови от каниите на седлото, натика ги в пояса и се спусна подир пъстрата суматоха, из която стърчаха ездачи, конски шии и калъчи.

Тя се отдалечаваше, а Първан трябваше да не я изтърве, бе му останало още много за вършене, още нещо, най-важното, не знаеше кое точно, защото умът му продължаваше да мътнее. Храсна пътьом някакъв прострян, окървавен еничарин — удари го съвсем ненужно, онзи май че и така беше се опростил; счепка се с друг — ранен, но и той още неизстинал от стръв, — закачи с харба ризата му, събори го и довърши, опрял коляно о гърдите му.

Добре, че ги забеляза навреме: подире му търчаха двамина. Единият уловил за цевта пушка, другият — с дълъг нож. Хвърли харба — тя нямаше да го отърве, — и извади пищови. Забеляза, че първият побягна — изгърмял си беше барута, но вторият все въртеше сляпо срещу му. Премери ли се, или не — не помнеше, чу само гърмежа на пищовите си, почти слят: „дан!“ Оня направи още две крачки, цял присвит, изтървал калъча, строполи се, зарови брада в прахоляка, а пръстите му още дълго драскаха земята.

Първан го отмина. Друго погълна цялото му внимание — бегълци и нападатели бяха го изпреднали поне с триста аршина. Чуваше ясно псувните и стоновете им, мяркаше ездачи и животни, но всичко то бе вече далеко-далеко. Първан изостана от битката.

И това прие едва ли не като беда, сякаш голямото тяло — Кондовите — бе го отърсило от себе си, продължавайки да се бие, а той е отново сам, както на времето, в гората.

Без да разбира какво върши, втурна се с все нозе подир своите; тичаше и крещеше, крещеше и тичаше, макар отдавна да не усещаше дъх в гърдите си. А кълбото на боя все повече се отдалечаваше, носено на бързи конски крака, като оставяше по полето трупове, кръв и празно оръжие.

Продължаваше да търчи несвястно. По някое време съзря през мъглата на умората друг един, още някой, който прашеше с всичка сила подир битката. Беше оня, единият от двамата, побягналият. Изглежда, бе бягал встрани от Първана, убеден, че гяуринът го гони. Сега Първан наистина запреследва него; Първан искаше да продължи боя сам.

През пустото поле се дебнеха с натежали, окъсели нозе, борейки се с дамлата, двама немлади, безоръжни мъже, потънали в пот; дебнеха се смешно и безсмислено. Смъртта на единия не би допринесла с нищо за победата на сераскера или Кондо, но за всеки от тия двама краят на другия бе решаващ.

Усетил, че го преследват отблизо, еничарят захвърли пушката, която все още влачеше за цевта; от това му поолекна, той изпредна с няколко крачки преследвача си. Първан улови още топлата от еничаровите пръсти цев, напрегна до несвяст мишци, за да навакса, няколкото крачки, и двама се успоредиха.

Изнемогата му пречеше да разгледа вражето лице: Различи прошарени сколуфи и мустаци, омазани в кал и пот страни — кал, пот и сълзи. Еничарят плачеше, захапал долна устна, плачеше от умора, страх, безсилие и ярост. И все пак онова, което го правеше пък част от войската на сераскера, не му позволи да се хвърли в прахта, да моли и се вайка, да проси милост.

Задебнаха се с отмалели нозе, тромаво, но безкрайно напрегнато. Въртяха се в кръг и им се струваше, че туй дебнене не ще свърши, тъй като никой от двамата не намираше сила за замах.

То еничарят нямаше и с какво. Протегнатите му напред голи ръце мърдаха нелепо, докато стръвта в очите му се утаяваше до укор. Може би сега мислеше, че се е оставил да го поведат като добиче и го пуснат под Видин, за да срещне този тук, някакъв почернял, увълчен гяурин. А Първан наистина по вълчи сниши шия, набра със сетно усилие замах и стовари кондака върху главата му.

Костта изхрущя, от раната бликна кръв, еничарят без вик се отпусна наземи, сякаш бързаше да си почине, сякаш бе очаквал и се надявал на този удар.

На две крачки от убития се свлече Първан — бе го повлякла тежестта на кондака, бе го свалило усилието му, замахът, извършен не от него. Лежеше почти без свяст, прилепил буза о пръстта, разпрегнат, облекчен, изпълнен с нова, изпитана едва днес радост.

Далеко напред продължаваха да се бият Кондовите, побеждаваше голямото цяло.