Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (10)

IV

Трети ден водеше Юсуф паша войската си към Видин. Първия — през Петрохан до Берковица. Вторият залезе, докато бяха из равното, пет-шест часа път ги деляха от Видинската крепост. Конете капнаха, огнени кръгове играеха пред погледа на войскарите. Случеше ли се да прегазят излиняла от сушата речица, мъжете слизаха от седло, плискаха чела и шии със зеленясала вода, сетне наквасваха в тинята гъжви — поне час-два да усещат влага върху темето си. Но за час-два мислите им, помътнели от пека, не смогваха да намерят тихия си ход, блуждаеха и извеждаха войската само към стръвно отчаяние, към жарка злоба.

Нейсе, с божа помощ Юсуф паша опря без премеждия до Извор, голямо село на пет-шест часа път от Видинската крепост.

Сега на третата заран, когато наближаваха Видин, изтеклата нощ се чинеше на Юсуф паша кървав, страшен сън.

Малко подир вечерна чорба за не знам кой път пашата чу как се навдига ропотът. Той сякаш бликаше из пукнатините на сушавото поле, извисяваше се — необичайно могъщ и очистен — в безветрието; нарастваше и нарастваше, дорде изпълни целия мрак.

Много внезапно Юсуф паша почувствува, че не желае да му се противи. Беше привършил думите, парите. Какво важеше дали ще бъде надвит днес или утре? И от малко ли би го отървала смъртта? Той угаси свещите в шатрата, спусна завесата над входа ѝ, излегна се върху кожите, хвърлени направо на гола пръст, и зачака. Мъчеше се да повярва, че е живял по божи закон, че умира в служба на халифа и ще отиде направо в рая.

Но спокойствието не дойде. Садразамът хубаво знаеше, че през живота му не го е водил никакъв закон, най-малко божи, а също и че няма рай. „Лесно им е било, кога са вярвали!“ — такава беше мисълта му, преди в шатрата да нахълта еничарският ага.

На виделото от месеца Юсуф паша съзря кръв, тя бе слепила косите на еничарина, сцеждаше се покрай веждите и мустаците му, капеше върху сърменото фередже. По агата сигурно имаше и други рани — дрехите му бяха раздърпани, сякаш някой го е влачил и удрял.

Юсуф паша бе прекрачил много, за да достигне там, където беше, но с едно не навикна никога — с кръвта.

И сега отново му се догади, не удържа ръцете си от трепет.

— Тебе искат да видят, Юсуф паша!

Агата говореше трескаво, а гърдите му хъхреха тъй шумно, че на сераскера съвсем призля.

— При тебе са тръгнали! Не успях да ги отбия, прегазиха ме. Излизай бързо, тоя път не ще мирясат!

Макар преди малко да беше си мислил с примирение за смъртта, Юсуф паша съзна, че би предпочел всичко пред нея: побой, гаври, позор. Той отмина еничарина, като се стараеше да не допре това кърваво, оваляно месо; излезе вън и в зелената светлина на месеца се изправи срещу хилядите настръхнали сенки, що пълнеха полето.

И преди войските да го удавят в крясък и удари, Юсуф паша извика неистово, сякаш удавник, дето само подир миг ще бъде сметен от вълните, а той изпъва мишци, отмята глава и вика, и знае, че туй е последният му вик, а трябва да изпроси помощ:

— Ягмааааа!… Давам ви ягма до изгрев!…

Късата, остра дума — заповед за плячка и насилие — беше спечелила на султаните непревзимаеми иначе твърдини. „Ягма!“ — ще рече, сераскерът се отказва от богатствата на обсадения град, предава ги за ягмосване на войската. Нямаше правоверен, който да не отиде на смърт под тази заповед, пък може би и мъртви излизаха на бой под вика „ягма!“

От векове султановите войски не бяха чували късия вик — не помнеха обсада на чужда крепост. Затуй еничарите замръзнаха, щом крясъкът на сераскера им простреля нощта под мирното заспало поле. Стъписаха се: „До къде я докарахме!“ Ягма на своя земя…

Само миг. Над полето се изви вихрушка от звън и тропот — отначало неуверена, тя набра сила, затлачи до пръсване мрака над Извор, пръсна се и отмина на триста страни.

По стърнището се валяха гътнати шатри с изтръгнати подпори, със съдрано платно. Посред стърнището стърчеше още само една — изглеждаше още по-висока в пустото поле. Сераскеровата. Пред нея бяха двамина. Агата на еничарите, откъснал ива от фереджето си, квасеше я от ибрика и бършеше кръвта от челото и гърдите си. Другият беше Юсуф паша.

Той видя как онзи изсипва стиска тютюн върху дланта си, разтваря сколуфи и налага раната. Без да бърза, някак доволно. Като човек, който е свършил добра работа. Зловещо светеше доволството върху зеленикавото лице, още прекосено от черни струи. Сетне зеленината отстъпи на топлоалени блясъци. Пожар! Захванали бяха да палят.

Далечен, провлачен писък — нито плач, нито вой — стигна до двамината. За какво подсети той Юсуф паша? Дали му припомни деня на мъртвите, или ловджийските нощи из Странджа, пълните с плач на чакали и стон на сови южни нощи?

Еничарят се оправи с раните си и се подпря о дирека със затворени очи и затворено лице. Май искаше да подчертае, че не са му грижа пожарите и писъкът, и заповедта на Юсуф паша, та и самият паша. Неговите еничарски ръце бяха умити. С кръвта му.

 

 

През тая, третата утрин войската продължи към Видин. Въпреки страховете, Юсуф паша не видя никъде кръв. То, да беше се взрял, за гледане имаше: изпод драките се подаваше женска ръка; изпод прегорелите греди — русо детско теме. Но сераскерът бе вперил поглед между ушите на жребеца и дремеше с отворени очи.

Зад свитата му се точеше войската. Точеше се тихо, отегчено, ни глас, ни смях. Да не беше тъпият тътен от хиляди копита, човек можеше да лежи на сто крачки от пътя и да не разбере, че минава султанов поход.

Към средата на нестройната върволица, отпуснал юзди; се поклащаше сивоокият еничар, който бе заговорил Фейзи преди три вечери. Ако някой би поискал да запомни едно измежду хилядите мъжки лица, това щеше да е; то сякаш само се отделяше всред безликата паплач. Чрез някаква будна, тревожна мисъл, която приспиваше зорките очи, изпъваше белите ноздри.

Не, еничарят не размисляше напрегнато — той си припомняше. Нерядко му се струваше, че вече е бил във Видинско, макар да бе напуснал широкия ъгъл между Дунава и Тимок тримесечно дете. Не оттогава, разбира се, му бяха познати тия голи хълмове и мека равнина, върбалакът, ракитите, бялата река, далечната синя верига на Балкана. А откъде?

Сети се откъде: от плача на майка му, от гневните припадъци на баща му.

Това май бяха първите негови спомени — когато още спеше при майка си, преди да навърши седем години и да премине в селямлъка. Омер Пазвантоглу рядко се отбиваше при жена си, повече го нямаше в Кирза. Фатма хатун зъзнеше в широкото бяло легло, та ноще пренасяше в него малкия; да я пази от студ, от лоши сънища и тежки предчувствия.

През ония нощи често го пробуждаше плачът ѝ. Фатма хатун и не плачеше като жена, не нареждаше, не припяваше. Мъката тресеше костеливите ѝ рамене, стягаше гърлото ѝ и едва пропускаше къси, глухи звуци. Затуй пък Осман бе мислил, че навярно няма човек, който да плаче с тъй много сълзи — те не капеха, а бликаха изпод стиснатите мигли на майка му, та на детето се чинеше, че тя някога цяла ще се стопи и излее в сълзи.

Стреснато в съня си, изплашено от дългите подвижни сенки (Фатма хатун не смееше да спи без свещ), момчето беше се щурало наоколо, разпитвало беше — самото то близо до плач — защо и какво. Сега двайсет и пет годишният мъж промисляше, че не за едно е плакала майка му, не едно е имала да оплаква.

Винаги беше намирал странно, дето Фатма хатун е жена, сбъркана беше тая работа. Всякакъв вид хора бе срещал еничарят през изгнаническия си живот, но никой от тях — войници, управници, духовници или разбойници — не би могъл да се сравни с дребничката, некрасива жена, затворена с книгите си в харемлъка на Омер Пазвантоглу. Силата на духа и мисълта, на словото, властта над хората и над себе си — как можа да се побере всичко това в този крехък, нехубав съсъд?

В спомена му Фатма хатун не беше свързана с никое усилие или грижа, с които бива свързана една майка. За Осман тя бе неразделна от малката одая, където държеше книгите си.

Много пари бе потрошил мъжът ѝ за книги — някои ръкописи бяха каирски, други от Шираз или Халеб, — по незнайни пътища стигаха те до затънтена Кирза. Знае купецът; повече от тия, дето не жалят пари за накит, оръжие или чер пипер, плащат само хората, които търсят книга. Затуй и в дома на изгнаника, където невинаги се намираше чер пипер, имаше книги.

Омер Пазвантоглу гледаше с леко око прахосничеството на жена си — къде се е видяло жена без масраф? И прилича ли на един челебия да държи жена без масраф?

Така помнеше еничарят майка си: в тясната одая с дълбоки пезули в стените, на миндерчето, в снопа светлина, Фатма замръкваше с книга на коленете. Тънките ѝ черти още повече изтъняваха от напрежението на мисълта, тесните ѝ ръце шареха неспокойно, застиваха за миг и заживяваха наново, търсещи, жадни.

Свой свят, сключен между четири стени, малък, а безбрежен като човешкото въображение свят, беше си изградила майка му. В него имаше отколе забравени битки и победители, далечни брегове, звезди и съзвездия, познание, което обясняваше дължината на сенките зиме или лете, сложния строеж на човешкото тяло. И най-вече — мисли. Опасни мисли на хора, достигнали своя истина, която трудно можеш да отминеш, макар че е изречена отдавна, преди Пророка.

Неправо би било да се каже, че Фатма бе избрала една от тия истини за своя. Жената не знаеше нищо за света. Не този, книжния, а света, в който излизаше и от който се завръщаше Омер Пазвантоглу (веднъж — с пълна кесия, други път — с празна, а трети — с нова рана, що напразно се стараеше да скрие от Фатма). Истинският живот оставаше далеко от стените на дома в Кирза и жената не дръзваше да му натрапи книжна правда. Но в едно беше уверена: щом дори не от векове, ами от хилядолетия хората търсят и намират истина, щом я надрастват, за да откриват други и други, не може да има единствена.

Преди години свекър ѝ Алемдар Ибрахим, който остана във Видин, я имаше за безбожница. В Кирза никой не опозна, та за нея не вървяха приказки, вън от тази, че ханъмата на заточеника Омер Пазвантоглу не била с всичкия си, четяла. Виж, говореха, че самият Омер Пазвантоглу тайно се кланял на гяурския бог, понеже майка му била българка, пък ябълката не пада далеко от корена.

Лъжеха и се лъжеха хората. Омер нямаше никакъв бог — ни прав, ни крив — не бръснеше никого и немареше за хорските приказки. А в това, че бе именно такъв, имаше свой дял жена му, макар той да тълкуваше по свой вкус думите ѝ.

Омер я виждаше рядко и още по-рядко разговаряше с нея. Когато по за някой ден се прибереше дома, отпускаше се на бялото ѝ легло, доволен, че се е добрал до хлад и покой. И заспиваше блажено усмихнат, насред дума, без да отговори, без да погали Фатма. Не само от лов, от всякакви мъжки дела биваше уморен Омер; Фатма хатун горчиво си мислеше, че той е уморен и от любов.

Тя седеше край него, гледаше го, без да се насити: все още хубав, напук на годините — те сякаш отминаваха Омер. Това бяха най-редките ѝ часове, тогава Омер принадлежеше на съня. Той цял и винаги се даваше на нещо си: на лова, на честолюбието, на движението или на насладата. Никога на нея.

Ето, то липсваше в света на Фатма — човек, който да изслуша мисълта ѝ. Затуй въведе там детето. Шестгодишен, Осман четеше. Очите му следяха тънкия майчин пръст по листа, а гласето му повтаряше слова, които не проникваха до детския ум. По-късно (нали не му трябваше време за игра, децата от Кирза веднъж му подвикнаха, че бил син на прокуден еничар, и той взе да ги избягва) сам се почувствува в одаята с книгите като в сигурна крепост. Свит на миндера до майка си, Осман попиваше тежките, дръзки чужди мисли, а пред погледа му бушуваха битките на Великия Александър и Великия Сюлейман, люлееха се топли морета, святкаха ярки звезди.

Чудатостите на Фатма не дразнеха Омер Пазвантоглу — по-добре да чете, отколкото да се тръшка и хленчи, да разпитва; Омер ненавиждаше въпросите. Но не можеше да остави момчето в нейни ръце, не би позволил тя да го поболее с книги и женски приказки. На три-четиринайсетте му години Омер го взе със себе си, за да го направи мъж.

Фатма нямаше представа къде се губят двамина и се утешаваше, че по-хубаво е да не знае; в чертите на сина си откриваше непрестанно нещо ново, непознато. И все пак то не стана лицето на Омер Пазвантоглу — откритото, самонадеяно, винаги младо и ведро лице на човек без съмнения. Фатма хатун не бе успяла да завърши творбата си — твърде рано я изтеглиха от слабите ѝ ръце. Но бе сложила началото ѝ: първите вещи, дълбоки следи с длето върху мек камък. А сега, след като Осман излезе на открито, ветрове и порои щяха да дълбаят тъкмо по вече прокараните бразди и да усъвършенствуват онова, което бе отнето на майката.

Осман не заспиваше посред дума дори когато не се усещаше от умора. Подир дните по гори и пътища той можеше да седи с часове в харемлъка ѝ, да слуша как Фатма хатун му чете някаква книга, купена вчера. Отстъпи на майка си и взе да учи френски — из Босна скитаха множество францискански монаси, та лесно си намери учител. Той обичаше да повтаря пред Фатма чуждите думи, а тя се смееше като малко момиче на неясната, носова и гърлена реч. На сина тогава дожаляваше — тъй много гънки и бръчици разкриваше смехът по сухото майчино лице; тъй измъчено — като при плач — потръпваха острите рамене.

Тя и до днес плачеше често — само пред него, едничкия, комуто сълзите ѝ не досаждаха. И през сълзи, както преди години, говореше за всичко, което бе напуснала, за да последва Омер в изгнание. Фатма споменаваше Видин, старата къща на Мустафа паша сокак, двора с много шибой, а във Видин шибоят миришел особено, навярно от близостта на реката. Разказваше за земята им — стотиците дьонюми благодатна земя на техните чифлици в Гърци, Извор или Мусоман. Из чифлишките кули преспа Омер с нея през ония дни, след като се вземаха. Мислила ли е, че те ще останат едничките щастливи дни в живота ѝ?

В разказите на Омер същите места изглеждаха другояче. Там нямаше, никакъв шибой и крайречна зеленина. Заговореше ли за края си (а то ставаше тогаз, когато кадията викнеше Омер, за да му напомни, че всеки нов грях вече ще го откара в Анадола или дори на въжето), той споменаваше видинското еничарство — серсемите, дето бяха го подклеветили. Споменаваше богатите, натъпкани със стоки чаршии, претоварените гемии по Дунава, кошутите из Балкана, гуляите в чифлишки кули и изкусните влашки свирци.

Вероятно ако синът би питал баща си дали помни своята къща, градината ѝ, не би получил отговор. Но от неговите разпокъсани разкази и от спомените на Фатма хатун Осман беше си изградил трети — свой Видин. Той донякъде бе го поукрасил в тъгата си по една непозната родина, а едва днес, подир кървавата нощ на ягмата, Осман стъпваше във Видинско.

Можеше ли го позна?

Тъжна, сивожълта — след три сушави лета и снощния палеж — лежеше равнината. Пожълтели бяха чак драките, сивееше уморено върбалакът. От господарската кула личеше само долният, каменен кат. Над него стърчеха овъглени греди, сгур и пепел се стелеше покрай зидовете. Не оцеля и яхърът на господаря — черно зееше избитата му врата, войската бе извела всички коне.

Когато минаха край Извор, Осман за малко не отби, за да го прекоси: нека види всичко докрай, нека знае какво остана от най-богатия чифлик на рода Пазвантоглу! После се раздума — лете труповете вонят нетърпимо дори ако са от снощи. И каква полза от злите спомени! Не бяха ли без туй достатъчно тежки нощите на Осман, безсънни поради жажда за мъст и тъга по всичко, което изгнанието беше му отнело?

 

 

Далеко вляво взеха да изникват очертанията на Видинската крепост.

Юсуф паша не смееше да спира във Видин. Бързаше да прехвърли войската си отвъд реката, веднъж да я вкара в бой. Затуй Осман трябваше веднага да потърси Алемдар Ибрахим.

Мустафа паша сокак… Знаеше, че дядо му още живеел там; бяха му оставили голямата къща и след наказанието, постигнало рода му. В тази къща преди двайсет и пет години бе се родил младият Пазвантоглу, за да бъде натоварен в кош на коня и отведен в изгнание едва тримесечен.

Къщата той намери лесно. Стигна до нея все под стрехите и асмалъците на богатската махала — тук живееха всички по-първи видинлии.

Спря пред портата. Висока, темел порта, но сякаш отколе неотваряна. Трева бе обрасла прага, а стръковете ѝ стърчаха неогънати. Ако изобщо някой живееше зад тази порта, навярно вървеше, загледан пред нозете си, и тихо прекрачваше избуялите треви.

Нещо странно и внушително изпитва човек, когато се изправи пред родната си къща — за Осман то беше още по-страшно, защото не я помнеше, а тъй много бе слушал за нея. Усети огорчение — не дом намираше той, а виранлък, из който се гонят прилепи и пълзят гущери. Но наред с горчилката изпита и дълбоко, топло, спокойно щастие. На еничаря се стори, че се е влякъл дълго през урви и камънак, а сега изува нозе; че се е скитал безкрайно през огнена пустиня, а сега пие на едри глътки изворна вода. Все пак едното и другото бе далеко по-слабо от туй, което чувствуваше изгнаникът пред залостените порти.

Нямаше мандало, та той потропа просто с юмрук. Не силно — сякаш се боеше да не прекъсне някакъв сън. После — по-нетърпеливо. Никой. Еничарят здраво улови халката, готов да насили с рамо залостената врата. Не, тя не беше залостена, отстъпи леко. Осман влезе в двора.

„Шибоят… къде го шибоя?“ — бе първата му мисъл.

Нямаше шибои, никакво цвете в широкия сенчест двор. Репей, паламида и пелин душеха плочите, а тук-там едва пробиваше буренака неподрязван чемшир. Под дърветата гъмжеше от издънки — плодовете с години бяха капали и гнили и пускали корен. А пред чардака стърчеше до над комина кипарис — кипарисът, за който бе разправяла Фатма как зеленеел зиме и лете пред харемлъка ѝ. Изсъхнал беше кипарисът, и май отдавна изсъхнал, паяжина сребрееше между трошливите му клонки. И това, че мъртвото дърво не бе отсечено, а пѐреше безсилни ръце над запустението, повече от всичко показваше, че животът в къщата е секнал.

Еничарят дълго стоя всред букналия буренак. Чак след време се сети да погледне къщата. Долният ѝ кат съвсем се сливаше с пустошта на двора, но горният беше белосан. Джамовете на една одая бяха чисти, зад тях се полюляваше перденце. Прозорецът ѝ беше отворен, та дъхът на еничаря спря: вкъщи имаше някой! Свой или чужд?

На четири-пет скока Осман изкачи стълбите към чардака…

— Ибрахим ага! — викна и замря. Чуваше сърцето си. И втори път: — Ибрахим ага!

Зад вратата някой прошава. Еничарят — без да чака повече — натисна ключалката.

Първото, което забеляза в одаята, беше старецът. Едър, все още хубав старец, не и съвсем побелял. Дрехите на Алемдар лежеха съвсем по войнишки на изправения гръб, на широките му плещи и го правеха да изглежда по-млад.

— Кому е потрябвал Ибрахим ага?

— Аз съм Осман.

Изтърси го направо, макар из целия път да бе кроил как ще засуче разговора, за да види в очите на дядо си най-напред почуда, а после невярваща в себе си радост. Пък стана иначе: полича — на стария и през ум не мина, дето този Осман е онзи, внук му. По-нататък (понеже в лицето на еничаря имаше някакъв необичаен трепет) Ибрахим ага май усети, че работата е особена. Тогаз очите му се опразниха; Осман се уплаши, че дядо му ей сега ще загуби разсъдък — така пусто зееха те. Минаха мигове — дълги мигове, — в тия пусти очи бавно изплува надежда, за да се превърне във вяра.

Сетне Алемдар Ибрахим се разсмя, с безсмислен, мъчителен смях; още по-сетне заплака. А внук му седеше до него, неудобно притиснат в кокалестата му прегръдка, трогнат и развеселен от изумелите приказки на дядо си.

— Дойде си, а, дойде си?… На майка си приличаш — цяла Фатма! Няма да останеш дълго, викат, сераскерът утре ще ви преведе. Спукана е султановата, щом остави похода в ръцете на Юсуф паша!… Думах аз тогава на Омер да си събира ума в главата, срещу ръжен се не рита. Нямаше да растеш на чужбина. Двора видя ли? Мигар това е двор? Виранлък, парясано всичко!… Та казваш (Осман още нищо не бе казал), здрава била майка ти. Много обичах Фатма, тук си седяхме, дето сега с тебе. Все нещо не ѝ даваше мира — такава ли е пак, зер годините оглаждат най-ръбатия камък?… Мене никой ме не закача, след като всичко ни вземаха. Ама празен е домът ми. Та, викам ти, четири пъти писах до султана, да позволи на син ми да се върне, писах. Ще мирува, обещах, само във Видин да бъде. Е, какво мислиш? Нищо. Нищичко. Не прощава султанът, нали много знаеше баща ти, нали много приказваше… Такъв е Омер, не мяза на мен, а?

— Вярно Фатма хатун вика, че бил се метнал на майка си, гяурката.

— Емине хатун умря в правата вяра! — вметна старецът.

— Тя си е знаяла в каква вяра умира, що носи в сърцето си. Не само в името е вярата.

Старият се озърна, сепнат посред радостта си. Нима не бяха двамина в одаята? Чия сянка премина между тях?

— Фатма като да чувам — проговори унесено Алемдаря. — Разбирам, времето не е огладило Фатма… Дребна женица, а за всичко имаше свой ум. Много, много обичах Фатма — заключи внезапно той.

Млъкнаха. На Осман стана криво, дето от вратата рече пряка дума на дядо си. А старият пък се унесе, защото думите на внука събудиха призраци в белосаната одая: Емине, Фатма…

 

 

Малко чудно е, че един правоверен, когато животът му захожда, си припомня не боеве и плячка — не всички там зулуми и бабаитлъци, които отличават житието на мюсюлманина от животуването на раята, — а нещо неловко чак: две жени.

Чифликът в Извор, бащиният му чифлик… Често яздеше из землището младият, напет, богат еничарски син, зетят на най-заможния видински бей. Там срещна Емине. Никаква Емине не беше тогава Мария.

Бе преминавал на кон между смълчаните аргати; щом зърнеха господарския син, навеждаха се по-ниско, ръцете им работеха по-чевръсто. Дали от страх, или за да не го погледнат в очи?

А тя не се скри от сайбията. Като да я виждаше и днес — стройна, източена, отметнала глава, без чембер. Виждаше очите ѝ — зли, а хубави. Сякаш нарочно искаше да го прободе с погледа, който говореше: „Нищо че си на скъп кон, че лъщиш в сърма, че си доволен и сит — мразим те! Виж колко те мразим! Дано те стигне омразата ни, дано те сяде и скапе!“

Господарят усети ненавистта ѝ като удар. А защо не отвърна с удар и той — нали в негова власт беше последният човек от Извор? Наместо туй започна нещо налудничаво: Ибрахим ага изгуби ум по ратайкинята на баща си. До този ден не бе поглеждал с каква жена ляга: с неговата си ли — яловата бейска дъщеря — с гювендиите ли, дето гъмжат из всяка крепост и пристанище, с евтини, весели влахини ли, що сами те подкачат по улицата, или пък с людски ханъми, дето те пропускат някоя нощ в харемлъка си и те извеждат преди съмнало.

Жени… Страх, лъжа, алчност и покорство — винаги същото. Какво налудничаво тогаз, че си загубил ум по някаква съвсем особена — било дори с туй, че открито те мрази?

И Ибрахим ага също тъй открито заяви поражението си. Натири бейската щерка и загуби цялата ѝ зестра; проводи човек до бащата на ратайкинята да му сваля звезди от небето. Не и не! — беше отговорът ѝ. Болестта на сайбията я радваше, сякаш черната севда на Ибрахим ага разплащаше потта и страданието на хиляди ратаи от Извор, Гърци и Мусоман.

Играеше си с огъня и се опари. Господарят не беше свикнал да му отказват. Не мина месец, откак я видя, грабна я.

Превърна ратайкинята в най-разточително гледаната ханъма на Видинско — бе така изумял, че пет пари не даваше кой какво ще каже. Не жалеше злато, име, гордост. Жената вече не казваше не, не казваше нищо. Мълчеше с месеци — безконечни дни и нощи; не приемаше да говори неговия език, да помоли за милост неговия бог.

Алемдаря можеше едно: да я убие. От това се боеше не тя — той; нямаше сила да си представи света без нея. Години наред живя Емине хатун в харемлъка му, а роди един само син — чак утробата ѝ отказваше натрапен плод. Живя и умря Емине все със същите сухи, зли очи, с които някога посрещна господаря си. И още години остана пуст харемлъкът в къщата му, защото Алемдар Ибрахим се чувствуваше твърде уморен, за да вземе нова жена. Докато един ден доведоха Фатма.

Туй стана по времето, когато младият Пазвантоглу — Омер де — повилня дотолкова, та Алемдаря взе да си мисли, че гяурката му мъсти и подир смъртта си. Синът бе поел цялата ѝ упорита непримиримост. Но за него нямаше харемска решетка, нито вардянин. У Омер сякаш беше се отприщил гладът за волност, смазан и приспан у поколения ратаи.

Алемдарският син се губеше по лов из Балкана, караше седмици по чифлишки кули с дружина гуляйджии и свирци, навираше в очите на цял Видин хубостта, парите, дързостта и безгрижието си. Не се вестяваше ни в еничарската къшла, ни в джамията на молитва. Все по-често първенците от крепостта заподхвърляха на Алемдаря, че е отгледал лош еничар и лош мюсюлманин.

Да говориш на Омер бе все едно да пускаш думи по вода. Алемдаря си знаеше, че син му или ще се изсмее студено, или ще го пререже с погледа на гяурката, или още по-зле — ще вземе да се махне. Затуй реши да го ожени, дано миряса.

Нищо у Омер не беше по реда си, та и сватбата му трябваше да бъде бамбашка. Щом старият отвори уста, син му го пресече:

— Иди ми поискай Халифезаде Фатма!

— Как Фатма? — слиса се Алемдаря. — Ти знаеш ли, че Фатма чете книги? Цял град го приказва. Малко ли ми е срамът от твоите маскарлъци?

— Че какво като четяла? — стрелна го присмехулно Омер. — Мене не ще накара да чета, нали?

Така дойде Фатма в празния харемлък на Емине хатун. Толкова много хареми из мюсюлманската земя, безчет… Защо тъкмо в този трябваше да преминат една подир друга две толкова чудновати жени?

— Ей тук обичахме да седим с майка ти — вече на глас си спомняше Алемдаря. — Приказвахме много.

От всичко отбираше Фатма, а нещо все я тревожеше. Невям, загдето нямаше вяра в бога.

— Ти на поход не отиваш ли? — помъчи се да го изтръгне из спомените му внукът.

— Нашата орта ще остане тук, калето ще пазим.

— Я ще пазите калето, я ще ловите бегълци; от София още взеха да се пръскат. Туй, дето го видиш, само името му е войска.

— Ти що? Май не милееш много за султановата войска.

— Ха, то остана! Дали на султана много домиля за баща ми? Какъв е, речи ми, грехът на Пазвантоглу? Че е вършил открито това, което другите крият, толкоз. Ти питаш ли се как поминава от години син ти? От хайдутлук поминава Омер Пазвантоглу, осмо коляно господар. Броди из Босна. Ами ти иди да грабиш в Босна — там парата с куршум бият. А тук нашата земя носи десятък, вергия. Кому? На тия, дето прогониха баща ми, за да му отнемат бащиното.

Старият като че се сниза, тъй неочаквани за него бяха тия вести: син му не бе мирясал, не можеше да очаква прошка, щеше да свърши на бесило или кол. Внукът вървеше по стъпките на баща си, подир нередните мисли на майка си, а един бог знае къде извеждат те.

— Хубаво де — рече, след като дълго бе мълчал. — Ами ти тогаз какво щеш на поход? Султана си тръгнал да пазиш — защо? Човек или може да забрави, или не.

— Че откъде да знам дали не ще ми излезе късметът? И да се отлича може, и да заслужа милост.

Гневът беше се отлял, та Осман говореше пак студено, с онази студенина, която отличава патилите и вече претръпнали, готовите на всичко хора:

— А сметките ни със султана нека останат за после… Веднъж само да се върнем във Видин!

Повтаряше все това. Личеше си, че дълго е търсил път към родината, та вече би поел кой да е, стига да го изведе във Видин.

„Можеш ли му се сърди? — рече си Алемдаря. — Лесно ли е да видиш — мъж за женене вече — къщата, където си се родил?“ А еничарят се взираше в старческото лице и чувствуваше жалост, четвърт век бе чакал старецът някой да се върне, с кое заслужи да дочака нова болка? На Осман се прииска да заглади тежките си думи, за да остави в белосаната до синьо одая покоя, който бе заварил и безсмислено пропъдил.

— Туй дърво, кипариса, защо не го отсечеш? Досущ е изсъхнало.

— Сърце ми не дава. Посади го някога покойната. Гяурката, дето викаш.

„Гяурката! — помисли си Осман. — Като че ли ние сме друго. Кого грабнали за еничар преди стотина години, коя грабнал я синът, я внукът на същия еничар. Ибрахимовци, Омеровци и Османовци — правоверни с гяурска кръв!…“