Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (30)

V

Каквото и да ти е на сърце, не може да не се радваш, зададе ли се пролет. Тъй стана и сега — отдавна не бе имало по-тежка и страшна година, а току-виж, забравил си сушата и зулума и просто се оставяш да те понесе радост: пак слънце, пак синьо, ново небе, лудозелен върбалак по Марица… Ех, пък да бъдеше веднъж поне без кахър, веднъж да се порадваш не на пресекулки, сякаш откраднато, на пролетта, ами така, само то да ти е в ума: пролет, свърши се мъката!

Това си мислеше Стано Мухтар през една пролетна вечер на хилядо седемстотин деветдесет и втората година.

Зимата, дето я изкараха, беше тежка. Едно, че около Сечко захвана глад (на глада бяха свикнали — седма година траеше голямата суша), и друго: много зулум има тази зима. Онзи главатар, Кара Фейзията, не прекара студовете във Филибешко. Запилял се бил, казваха, из Балкана. Но щом едрия звяр го нямаше, над Конаре и околните села преминаха глутници дребен звяр: Дертли Мехмед някакъв, Кара Халил с арнаутска дружина, Пехливан Осман и много други.

Конарци им уловиха цаката: бягаха. Ама по сняг всеки човешки крак оставя диря. Пък и землянките, които изкопаха високо в планината, току под Оброчището, зиме се наливаха с вода и в тях беше по-лошо от гроб.

Един-два пъти конарци се отърваха с бягане. Постояха като къртове в дупките под Оброчището и се върнаха живи-здрави. Селото бе наистина ограбено, но инак — цяло. Не бяха палили хаирсъзите.

По времето, когато слязоха изпод Оброчището, конарци научиха куп вести: султанът направил нова хазна и събирал нови данъци, побирчиите на тази хазна вече веднъж обиколили Филибешко, ама заварили съвсем малко хора по селата — види се, не само конарци имаха две и три Конарета; всичко живо чергаруваше нагоре-надолу.

Тези вести не разтревожиха много селяните — открай време е вървяло все тъй и нищо, живееха си. Но една новина, дочута в града, ги развълнува наистина: бе свършила войната! Разпуснали са аскера, може да се върнат и техните, конярите! Колцина ли са оживели, божичко?

Половин Конаре чакаше мъжете, синовете си; чакаше ги някак срамежливо. Хората се питаха един друг повече с очи и недомлъвки; необичайно беше да се надаш на добра вест през кърджалийското — да вярваш, че някой може да се върне жив открай свят, когато тук, в мирната уж земя, всеки нов носеше нова смърт.

Чакаше стопанина си и Първаница.

Двайсетина години имаше, откакто бяха се вземали, вече на втори поход ходеше мъжът ѝ оттогава. И да нямаше война, Тодора пак го виждаше малко — по половин година слугуваше Първан в султановите конюшни. Но всеки път, макар да криеше дори от стария, жената чакаше като момиче: ще си дойде Първан, ще хвърли окъсаните, оваляни дрехи, ще му полее тя да се умие, ще му подаде чиста риза. Сетне ще седнат в собата на Стано Мухтар, жената ще се топи от нетърпение да останат сами, а Първан, тъй както отговаря на детинските въпроси на баща си, току ще сложи върху рамото ѝ тежка длан, тя ще усеща пръстите му — топли, галещи, жадни — и ще ѝ прималява като на млада булка.

Един ден Стано мярна снаха си до бунара. Приведена гърбом, тя нещо работеше, та не усети стария. После се стресна и Стано видя, че е разсаждала цвете.

Първаница се засрами, сякаш беше се сетила за празна работа всред размирното време — до цветя ли е сега? Стори ѝ се, че е разсърдила стария. А Стано побягна, като че бе зърнал, без да ще, нещо потайно между мъж и жена; като че цялата обич, цялото тревожно очакване застана за миг голо пред очите му.

„Трябва да си дойде Първан! — мислеше старият, вече в собата. — И тия двама трябва да имат някоя добра година в живота си, заедно да се порадват на къщата, на челядта, на цветето, дето го е садила булката…“

Не знаеше Стано Мухтар, че цветето тъй си и остана недосадено. Първаница се уплаши, че ще урочаса късмета си — щом толкова се е заприготвяла да посрещне, не е на добро. Мъчеше се да шета и се улисва, а мислите ѝ все бягаха по пътищата, откъдето трябваше да се върне Първан. Това бе по Благовец, а подир седмица в Конаре дойде лоша вест: побуяли помаците от планината.

 

 

Често, през годините на голямата суша, планинците бяха ругали през зъби равнината — все смятаха, че там не е глад, пък и бяха прави: това, на което долу викат недоимък, за онези горе беше цвете.

Нали из планината не сновяха хаирсъзи, защото си знаеха, че няма какво да грабнат, помаците не се криеха в гората, седяха си дома. И побирчиите на новата хазна ги свариха. Как да е, взеха на босия опинците — наизнесоха сетния бакър от някои колиби, подкараха по сто-двеста овце от село — това им беше цялата печалба. Но планинците отгледаха наистина сетното си имане. Че не стигна това, ами след седмица ги извика филибешкият кадия: кметовете от планината да турели подпис, че ще издължат недобора на полските села, защото от тях хазната нищо не взела, изпокрили се до човек.

Къде ще вървиш? — Удариха палец помашките кметове, но ако някой из полето би чул какво си говореха на връщане от кадилъка, щеше да се стресне. Не се пишеше добро на равнината.

Тъкмо затуй (защото не знаеше докъде е причерняло на планинците, нито пък докъде гладът може да докара човека), Стано не се изплаши, когато му съобщиха, че помаците повилнели.

Като се върнали от Филибе по селата си планинските мухтари, започнала страшна олелия. „Да пишем писмо на султана — викали, — да покажем къде са горските сборища на кричимци, на конарци и явровци!“

Тъй викали едни! Други казвали да си траят, пък да уловят гората; нека и тях потърсят султановите побирчии. Тогава настъпило Синапчето.

„Никакво бягане — рекло, — никакво тършуване из горите, да сме намерели горските землянки на поленците и ги обадим на кадията. Разбра се тя колко ни мисли добро султанът, няма защо султанови помагачи да ставаме. Нази си ще гледаме, и толкоз!

В равнината, викате, селяните ядели дебел комат. Какво остава, ще рече? — Остава да се свлечем в равното и да претръскаме тези села. Ще натоварим мулетата с жито и — хайде дома! Пък комуто сме потрябвали, нека дойде да си го вземе или да ни пита защо сме грабили. Ние ще му отвърнем!“

Събрал Мехмед Синап двайсетина хлапетии от едно село, сетне пообиколил с тях из другите, а колкото по-гладни и настървени били хората в някое, толкова повече тръгвали подире му. Той все викал, че трябва да ударят филибешките села с по-голяма сила, та отведнъж да стреснат селяните. Преди два дни, вече с две-триста души, слязъл Синап в Перущица.

Влязъл той в село към пладне. Хората, що водел, били сякаш от кол и въже — дрипави, изпосталели, очите им лъщели като на гладни вълци. Повечето били само с ножове и брадви — откъде у помака пари за оръжие? Ама имало и двайсетина с пушки, навярно крадени.

Мехмед Синап докарал сбирщината си досред село, а мирните хора не се изплашили много. Дори наизлезли от портите, защото мнозина познавали този и онзи от дружината, комшии били, от какво ще те е страх? А Синап, както си седял на мулето, извикал им да изнесат с добро кой каквото има, защото повече тъй не можели — едни да ядат и преядат, а други да мрат отглади.

Докато видиш, хората се дръпнали по къщята, къде да изнесат, къде да попритулят, а Синаповите мъжаги не ги дочакали да излязат наново, тръгнали и те подире им. Ха в тази къща пропищели жените, ха в онзи двор припукал пищов — вдигнала се гюрултия. Започнало такова, дето се вика пладнешки обир: помаците извличали не само зърно, ами и черги, дрехи, вълна, бакър. Домъкнали всичко насред село и го натоварили на катърите, връзвали бохчи и сами се товарели като катъри.

Перущица я отървало това, че помаците още не били изпечени обирници. Разпилели се те нагоре-надолу, залисали се покрай циганките, други уловили да тършуват съвсем изтънко, да бият по-заможните селяни за пари, а в това време най-гладните се счепкали на мегдана за плячка, та и Синапът не смогнал да ги разтърве. Как да е, привечер дружината се измъкнала из Перущица. Като водела натоварени катъри. През целия зулум убили само трима души; тия, които мълчали, за да си изкажат парите.

Старият коняр не се сепна много: от Кара Фейзи и Кара Халил бяха се отървали, та Мехмед Синап, овчаринът на помаците ли щеше да ги подплаши? И друго си викаше Стано Мухтар; не може без край да се бяга! Кога да е, ще трябва да се опрат конарци. Да покажат на хаирсъзите, че Конаре не е село без псета. И на сгода идваше зулумът на Синап, защото помакът не беше силен главатар и може да не стигнеше до бой. А селяните, като се престрашат един път, ще си усетят силата.

На стария се чинеше, че вече не един и двама конарци мислят като него. Ей на, Стоян, вторият му син, не даваше да се издума повече за бягане; изчисти старото си шишане, а зад вратата държеше два ножа, снадени на дълги пръти. „Само да дойдат пак — викаше, — този път не шаввам от дома!“

Затуй Стано Мухтар събра мъжете и им рече, че от Синапа няма да бягат. Ще се приготвят някак и ще се държат. Конарци се пръснаха по къщята си, а привечер, пред уплашените очи на челядта, всеки измъкна по някакво оръжие и го застяга.

Чудна работа! Раите в султановата земя отговаряха с живота си за скрито оръжие — що свят са пребили поганците за смушена в сламата пушка, за потулен зад раклата пищов. Султанът навярно си мислеше, че няма българин, който би посмял да крие дори нож. А как се случи, че през кърджалийското не само в Конаре, ами из цялата българска земя не се намери човек без пушка, пищов или поне сабя?

Едва преди седмица, когато Селим хан разпрати фермани до раята да се въоръжи, отговори на Ибрахим кехая, че нарочно нямало да ѝ раздаде огнено оръжие, а ще я оставел на самоделни ножове и ръждиви саби. Ох, тя пък, раята как чакаше Селимовата дума, та да си купи или изкове оръжие! И как ли би го досмешало Стано Мухтар, да речем, че дори и внук му — Станчо, който вече също имаше шишане, макар да караше едва двайсетата си година, — как би го досмешало на султановото държавно витийство! „Да се въоръжи раята, но не с пушки и пищови!“ Много ти здраве от раята, Селим хан! Много ти здраве от българите, дето се оставят да ги бият побирчии и пребиват еничари, а държат оръжие под сламата. Знаят те, че не могат се отърва с няколко куршума от проклетата ти царщина, но ще има дни, в които това оръжие ще дотрябва: отначало ще им го позволиш ти, сетне сам ще се каеш, че си им го позволил, а оттам нататък мъчно ще ги накараш да го скрият.

Туй, разбира се, не мислеха конарци в онази вечер. Те си викаха само: „Дойде време да потрябва силяхът.“

Случи се, че когато към Конаре се зададоха Синаповите гладници, на стража в горния край беше Стоян, Становият син. Откакто се чу за зулума на помаците, накрай село винаги имаше стража. Този път зулумджиите не се явиха по светло, като в Перущица, а дочакаха сумрака и се промъкваха тихо през поляни и шубрака. Явно, чакаха тъмнината.

Стоян беше се качил на клонестия орех в Маринчовата бахча, да вижда по-далеко. В сивосиния въздух хорската върволица — ту гъста и сбита, ту тънко проточена — изглеждаше като оживяла сянка на невидим облак. Стоян присви очи да долови движенията ѝ, дано премери колко хора слизат с крадливи стъпки към село. Насълзи се от взиране: много бяха, само това видя. Приведе се ниско, като държеше клона, и извика глухо надолу:

— Тичай, Петре! Тичай, обади на всички: идат! Много са, речи; половината — на коне! По дола на Стара река идат!

— Вуйчо бе! — Стамениният син, четиринайсетгодишно момче, като майка си хубаво, проточи към ореха подплашено лице. — Мигар ще ударят Конаре бе?

— Търчи и не питай! Няма да се дадем току-тъй! Бързай, да те няма!

Момчето прехвърли плета като козле и отиде, та се не видя. Стоян огледа надолу по уличката светлата му риза и стъпалата, що се мяркаха бързо-бързо две педи над земята, сякаш им бяха пораснали крилца.

Сумракът ставаше все по-гъст и вече мъчно би доловил тъмната сянка, която растеше и растеше. Идеха… Ще смогнат ли нашите да се приготвят?

Много стъпки… Не бяха откъм дерето, дерето той държеше под очи — откъм село идеха. Нашите.

Полека тъмнината, разредена от ранна месечина, се напълни със задавен шум; под дървото имаше около двайсетина мъже, повече бяха отвъд плета. А по двете улички прииждаха още гласове — още хора.

— Стояне!

— Какво, тате?

— Видя ли ги колко са, с какъв силях?

— Сумрак беше, не видях. Ама са много.

„Три пъти повече от нас“ — щеше да каже, ама преглътна. Каква полза да плаши селяните?

— Хубаво. Сега (Стано заговори вече на мъжете) шейсетина души ще останат тук, а други две по двайсет ще се промъкнат нагоре, отстрани на дерето. Ударят ли ония хаирсъзи селото, нашите ще доближат дола и ще се затворят зад тях. Оттам ще пушкат и ще крещят, та помаците да помислят, дето сме ги окръжили. Пък ние тук ще се държим, докато вече може.

И друго: не ще захванете пукотевица, преди да им кажа някоя дума. Не върви направо да се нахвърлим на комшии. Отде да знаем дали и те не идат с добра дума. Санким като нас хора са, селяни. Къде му отива краят, ако и ние вземем да се колим един други?

— На вятъра ще отидат думите ти, тате! — обади се непитан Стоян между листака. — Няма вече хора, вълци станаха всички. Аз викам да си траем, а щом влязат в село, да ги притиснем отвсякъде; като пилци ще ги изтрепем!

— Или аз съм ви мухтар, или се оправяйте сами — рязко го прекъсна старият, та Стоян разбра, че го е ядосал много. — Ще трепем, като пилци ще ги избием — хора са то, не пилци! И тях е майка раждала, от добро не са тръгнали по обир…

— Идат, скрийте се, идат! — Стоян повече усети, отколкото видя, че тъмната сянка се е промъкнала много насам.

Под ореха стана тихо. Двата пъти по двайсетина мъже вече бяха плъзнали нагоре. Накрай село останаха малко повече от шейсетина. Те налягаха покрай плетове и дувари, прилепиха се о къщята. Стоян чуваше как блъска сърцето му и не сваляше очи от дола. Вече ги виждаше съвсем ясно — отпреде идеха конните, не говореха и те, станали целите слух. Точеха се във върволица.

Изведнъж малко отвъд бахчата, между плетовете, изстъпи някой конарец. „Мигар тате?“ — помисли Стоян и едва се сдържа да не извика: „Назад! Крий се от тия кучета!“ Но беше късно. Човекът излезе из крайпътната сянка и сега стоеше прав посред светлината на месеца. Стано Мухтар. Сигурно стотина разкрача го деляха от дружината на Мехмед Синап, ама тя не го виждаше, тук улицата изкачваше, преди да слезе стръмно, та криеше стария.

Първите конници възлязоха на височкото, между тях и Стано оставаха десет аршина. Главатарят, който вървеше напред, сякаш се стъписа — не чакаше да срещне някого. А Стано не му даде да се опомни:

— Мерхаба, Мехмед Синап! — каза високо, като че нямаше нищо необичайно в среднощната им среща.

— Мерхаба! — смутено процеди чобанинът, но веднага се окопити. — Що щеш нощем из къра?

— Какъв ти кър, в селото съм си, Мехмед Синап. А ти що дириш в чуждо село с тия хора посред нощ?

— Не съм дошъл да се разправям с тебе, Стано Мухтар! Друга работа ме носи. Отстъпи от пътя ни, казвам ти с добро! Тая нощ щем си оправи сметките с Конаре! Нека видим вярно ли е, че блажите и в петък — нали днес е петък. Затъ, думат, на вас из ръкавите ви течало.

Синапът беше се привели от седлото. Ръката си държеше върху дългия нож, а очите му и страхливо, и дръзко се взираха в стария.

— Искали сте да си оправите сметката с Конаре, тъй ли?

У Стано се пробуди българинът, който е минавал с оръжие през Стамбул, обиколил света подир походите и видял по-страшно от някакъв гладен чобанин.

— Ами ако излезе крива тази сметка? Ако не се върнете от туй Конаре, където на хората течало из ръкавите? Хайде! — заговори тежко, заповедно. — Поприказвахме бабини деветини, срещнахме се в очи. Едно ще ти кажа и ме послушай: махайте се! Обирайте си крушите, докато не ви се е стеснило! Срам нямате ли бе! Как ще се куртулиса селянинът от хаирсъзи, щом сами селяните удариха на хаирсъзлък? Отвеки се знаем, една гора сечем, на едни пасища си…

— Млък, гяурско псе! — внезапно пискливо, но някак неуверено кресна Синапът. — На правоверен акъл ще даваш, а? Твоето е наше, туй знаеш ли го? Цялото ви село е на мюсюлманите, хлябът ви, жените ви! Кого пъдиш от Конаре, гяурин мръсен? Господарите си!

И като се изправи на стремена, Синап изрева:

— Юру-у-уш!

Тогава иззад плетищата изгърмяха десетина пушки. Някои помаци изохкаха, през цялата дружина премина страх. Мехмед Синап остана невредим — нали беше тъмно, повече нахалост отидоха куршумите. И веднага, за да даде смелост на подплашените помаци, главатарят смуши коня, застигна Стано Мухтар, който бе успял да се спусне двайсетина крачки по сокачето, и го съсече с един само удар.

Конниците последваха Синапа в безреден ход. След тях се юрнаха пешаците. Уличката се изпълни с пияни от алчност гладници. Конарци гърмяха вече съвсем безразборно, стъписани от смъртта на Мухтара. Помаците отговаряха с рядка стрелба и повече се облягаха на ножовете си. Из бахчата на Маринчо се измесиха защитници и нападатели, вдигна се патърдия до бога, вече никой не разбираше кой е свой и кой — враг.

През това време конниците на Синапа препускаха към мегдана. Чу се тъп екот: помаците разбиваха врати, къртеха черчевета. Тогава мъжете, събрани за бой в горния край, се запрехвърляха през зидове и комшулуци, отляха се към къщята си. Всеки бързаше да заварди своята порта. Из всяка улица, във всеки двор се блъскаха, удряха, пъшкаха и псуваха по три-четирима мъже.

Все още не се слушаше писък, затова глъчката беше глуха. Но след малко в нея се вмеси плач на жени — пронизителен вик, който сякаш раздра цялата настръхнала, пълна с ужас тъмнина. След малко тя отскочи нависоко, вече не тежеше върху селото: вдясно от мегдана лумна зарево. Палеха.