Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (81)

III

Туй лято не приличаше на никое запомнено. Дълго Филибешко не ще забрави осемстотин и седмата година. Макар по жътва, кърът пустееше; нямаше жив човек из полето. Всички мъже седяха от сутрин до мръкване в кръчмата, а жените — дявол знае какво правеха пък жените. Може би съвсем нищо, защото по цял ден ще ги видиш из улиците. Те подпираха мълчаливо плетищата или чешмите, сърдити като че на света, глухи дори за рева на децата си, дето се влачеха ненахранени и неизпрани из прахоляка.

Същото мълчание (така мълчат хората не загдето няма какво да кажат, а понеже всички думи са слаби да изразят мислите им) тежеше и в кръчмата. Ако би съгледал рано заран двайсетината мъже, навървени пред вратата ѝ да чакат кръчмаря, можеше рече, че не търпят да са съберат и споделят нещо си. А мъжете, стояли във върволица, влизаха в кръчмата, разместваха пейки и сядаха, и седяха часове, без да проговорят.

Неузнаваемо бе Конаре през тия две седмици, откак бе прочетен султановият ферман и около селото се настаниха на денонощна стража петдесетина бостанджии. Уж всичко — небе, планина и поле — не беше се променило, а все пак издаваше напрегната тревога. По-малко страшно бе в Конаре дори през голямата суша или по чумавото. Тогава бедата идеше от себе си, изпращаше я самото естество, та тя се връзваше с всичко: всичко бе загубило своите здрави цветове и звуци — страдаха по равно земя и хора, линееха и проклинаха в един глас, в съзвучие.

Сега бедата идеше насила, предизвикана и заповядана, за да наруши прастарата връзка между земя и човек, да ги противопостави и се наслади от страданията им.

Отначало — когато селският телялин изчете пред конарци фермана — никой не повярва на ушите си: каква ще е печалбата на Мустафа хан, ако измори от глад Филибешко, най-богатия си край? Ала щом се чу, че тук и там войската вече стреляла по всекиго, мярнат из къра, селяните се стъписаха.

Никой не спа през онази първа нощ на обсадата (само обсада можеше да бъде наречен новият живот на Конаре). Тия мъже, жени или старци открай време си знаеха, че султанът и раята са врагове — с такова познание иде на света и последният роб. Всякакви лица бе взимала враждата им, като почнеш от данъка и ангарията, та свършиш до бесилките. А с насилието бяха се изработили и стотици лесни или трудни начини на борба — като започнеш от бягане из гори пред побирчиите, та свършиш с хайдутските боища. Днес излизаше, че не всички лица на тази вражда са познати — тя бе получила едно ново, неизвестно.

Конарци употребиха цялата първа нощ на обсадата, за да мислят. Извън село (та зидове и дървета да не крият къра) обикаляха султановите бостанджии с пушки под мишница, уж нехайни, а зорки. Зорки те бяха не поради много ревност; бостанджиите просто озверяха от първия си миг във Филибешко. Влудяваше ги жегата на открито; тъпото мълчание на раята; това, че трябваше да получават всеки залък или глътка вода с побой. Може би донякъде ги влудяваше и безсмислието на задачата им — никой от тях нямаше да спечели, ако измори отглади конарци или кричимци. Друго е палежът, грабежът, да кажем — той се заплаща.

След като не спаха цяла нощ, на заранта конарци се събраха край дуварите и в кръчмата. Не че бяха измислили нещо, ами им се щеше да са наедно в своята странна беда.

Те все още не я схващаха в пълната ѝ тежест — малко ли щуротии е измислял Диванът, а колко от тях е довел докрай! Ще поклечат ден-два бостанджиите; ще разберат, че работата е съвсем шантава, и ще се ометат. Ама не бѝ.

Мина седмица. Всеки неин ден падаше върху плещите на конарци. Знаеха, че житото прегаря; като да чуваха в напрегнатата мъртва тишина над село безброй дребни, чести удари, сякаш от едър дъжд: капеха презрелите зърна. Отиваше залудо труд и мъка, идеше насила глад, отлагаше се непразнуван големият празник — щеше да мине без жътва тази година.

Година без жътва. Чий ум проумява такова?

От векове селянията из Българско не помнеше мир и ред, но през всичките тия векове — докато българинът бе заравял изклани родители и деца, докато бе се крил из землянки и бягал пред еничари — не запомни година без жътва. Другото идеше и си отиваше: беди, страх, дори родители или деца — колкото и да те боли, че си отиват. Само земята си беше все тая, вечна. Най-ценното, което си поел от поколенията и трябва да предадеш нататък.

Хората бяха я работили през всичките тия векове, макар да знаеха, че от упоритата привързаност на роба към земята добруват и се множат господарите. Понякога мъжете бяха излизали на оран въоръжени; понякога жените бяха жънали, слепи от сълзи, защото се случваше по жътва да бъде погребан близък човек, а всички годни ръце трябваха на къра.

Понякога някой не беше се завръщал от нивата си. Ако след такъв ден неговите не го намереха, знаеха си, че вече не ще го видят — потънал е из робските пазари. Но се случваше и да намерят своя баща, мъж или брат омазан в спечена кръв, хвърлен по очи върху браздата.

В такива вечери селото до късно чакаше да донесат загиналия. Всичко живо излизаше на улицата — плътни върволици тъмнееха покрай дуварите открай село, та до църквата.

По някое време откъм полето се задаваше каруца или просто четирима с тарга. Мъртвият преминаваше за сетен път по улицата, из която някога бе тичал по ризка, по-късно — играл на ашици и още по-късно — подпирал плетищата на приказка с комшийските щерки. Сега той я изминаваше с краката напред, а на месечина кръвта върху ризата му изглеждаше черна. Подир умрялото пристъпваха жена и деца, хлипаха тихичко, а мъжете не издаваха глас — винаги бе чудно тихо такова завръщане.

А тихо беше, понеже не е прието да се нарежда над паднал в бой. През тия столетия безбройните обирачи, сеячи и жетвари из българската земя бяха излизали на бой всяка утрин; всяка прибрана кола снопи бе малка, но трудна победа — още една зима отстоял срещу безброй опасности хляб.

Нямат чет жертвите, дадени в тия боеве, не ги ловят числата. Но българите не се отказаха от борбата за своя хляб. Така, през вековете, през които не личеше, че българинът съществува, той не само живееше, но се и бореше — отстоя своето право над земята. С това, че не я остави ни година неорана, незасята и неожъната.

А туй лято нямаше да има жътва.

 

 

В кръчмата беше горещо като в пещ, въпреки че денят преваляше. А мъжете пиеха ракия — виното им се струваше твърде водно за парещата им болка. Кръчмарят шареше очи, сменяше всяко празно бардуче с пълно; мъжете пиеха едно след друго, не ги брояха, не ги и плащаха, нали бе дошъл краят на света.

Съвсем настрани седеше Стоян. Нямаше към кого да се присламчи, беше нов тука. През петдесетте години, откак тъпчеше земята, я двайсетина пъти бе влизал в кръчма, я не. Чужда беше такава слободия на Стоян — нему денят никога не стигаше да свърши още нещо.

И след като конарци научиха султановата воля, Стоян не скръсти ръце. Жътвата се отлагаше с ден или три — рече си, — таман да доизкусуря това-онова из двора. Подбра внуците да чистят хамбара; накара Станчо да му скове нова врата, че старата била прогнила; снахата — да прекърпи чувалите.

Но за цялата тая работа трябваха два дни. На третия Стоян не си намери място: вървеше като хала из къщи, попържаше децата, нахока снаха си и какво не. Сякаш виновен, Станчо гледаше да не му се мярка на очите; разбираше цялата мъка на баща си.

— Ти да беше поизлязъл — обади се привечер. — Дано чуеш нещо.

— Ще изляза аз! Ще изляза, та няма да се върна! — нахвърли му се Стоян, потъмнял, та чер. — Утре се вдигам на жътва, ако ще да пукна!

— Иди, иди при другите! — осмели се Станчо.

Бащата още вървя из двора и одаите, докато накрай пощури всички и дотегна на себе си. После, без да продума, тръшна портата. Махна се.

— Къде ли отиде? — плахо продума жената на Станчо.

— Господ го знае! — кресна сега пък той. — Не е човек като човек, да ти проговори, да се разберете.

— Мълчи, децата слушат! — рече жената и си влезе.

„Развикали са се — помисли си тя, — крещят до прегракване. Мъжка му работа, мъжът винаги ще намери от кого да си извади яда… Аз кому да се изплача, аз! Нали моите деца ще мрат гладни зимъска…“

 

 

Така влезе и Стоян в кръчмата. Застана на вратата, още нерешен докрай — какво го е понесло в кръчма! Ами къде да върви, а? Прекрачи, седна в кьошето. Не го погледнаха — с никого си нямаше вземане-даване Стоян, едно добрутро ще ти каже, и това е. Пък и никому не бе до приказка. Мъжете бяха излезли отзаран из къщи не по-весело от Стояна, не повече от него знаеха как ще се приберат и какво ще бъде по-нататък.

Гледаше ги — пиеха. Заръча и той. Чуваше — мълчеха. Мълчеше и той. Когато видя, че си тръгват (беше късно вечерта), навдигна се и Стоян. Тъй завърши първият му ден в кръчмата. Оттогава осъмваше пред вратите ѝ заедно с мълчаливата купчина мъже; прибираше се по някое време да хапне; идеше пак и стоеше до нощите. Барем да не гледа изметения харман и стегнатата кола с високите ритли, да не вижда рояка дечурлига, дето играеха и си нямаха хабер какво ги чака дозиме.

Две седмици.

Никой — когато чуха фермана — не беше повярвал, че султанът ще изпълни заканата си. „То и сега не се знае…“ — опитваше се някой да даде сърце на останалите. Ама какво имаше да се знае! Дори след седмица само да се пръждосат бостанджиите, с житото е свършено, ще окапе. Поръсена със златист плод, ще жълтее земята, сякаш грамаден тъжен харман. И никой не ще събере тия зърна пръснати между стръковете, заврени из земните пукнатини… Само лалугери и птици ще бъдат сити тая година; гадините ще благославят Мустафа хан за мъдрата му заповед.

— Мамицата им, ей! Верицата им мръсна! — обаждаше се от време на време по някой. Тъй, както си пиеше, между две глътки. Това бе най-меката дума, която конарци отправяха към султана и бостанджиите му; другите, дето изричаха, не са за споменаване.

И пак мълчание, протракване на бардук о дъската, няколко стъпки на чирака насам-нататък и пак отново:

— Брей, верицата им поганска! Тяхната мама!

Казваха го с най-различни гласове — от свирепи до примирено-тъжни. Само българин, а може би и сърбин успява да придаде тъй много оттенъци на една къса псувня. Само българи, а може би и сърби знаят каква утеха е псувнята.

Ако и Стоян би умеял да отвори уста, едва ли би стигнал дотам. Но той не само не умееше — ядосваха го още повече звучните попържни в кръчмата. „Голи думи! За такова ни бива, на това сме кадърни ние — да търпим и псуваме. Как не разумяват бе, уж стари мъже, че нещо трябва да направим, че така не може…“ И хвърляше зли погледи към конарци.

Изглеждаше, че през някой от тия тежки дни той ще скочи и вземе да троши наред; че ще избухне в бяс — порой от ругатни и удари. Очакваха го, та навремени поглеждаха скритом към жетваря-единак, за да разберат докъде е накипяла мъката му.

Нищо не разбраха те. Не разбираше сам себе си и Стоян, иначе би доловил, че мислите му поемат опасни пътеки; че злобата го души все по-непримиримо, гневът на червени тласъци го заслепява, а той вече не върви, ами тича из пътя, който отвежда никъде.

Можеш ли да искаш от такъв един, обсебен, пиян и заслепен, смислено действие? Вярваш ли, че такъв един ще сподели и потърси помощ, преди да се втурне, за да се разправи със себе си?

Бяха го видели вечерта как излиза из кръчмата изпълнен с неопределена закана. Без да щат, се отдръпнаха пред него — стори им се, че тяхната мъка е добила човешко лице и преминава пред очите им, безпомощна, но решена. Изпроводиха го с поглед до ъгъла. Ако беше друг, не Стоян, навярно биха го и заговорили. Но той бе Стоян — човекът, който смята, че неговата работа си е негова работа.

Тази вечер мъжете се прибраха разтревожени — уж нищо ново не беше станало, а очакването надвисна над Конаре по-тягостно отпреди.

Къщата стихна съвсем — никакъв шум. Син и снаха, дечурлига спяха дълбоко. „Спят! — рече си Стоян. — Могат да спят, докато се рони житото!…“

Още не бе домислил какво ще прави, но вече тръгна: изхлузи се из постелята, занавива около кръста дългия пояс; по-стегнато, по-ниско — така се запасва човек, когато ще жъне.

Притисна с все тяло вратата, за да не изскърца. През средната одая с оджака премина на пръсти, бос. Познаваше дотолкова дължините и ширините в бащиния си дом, че вървеше сякаш дене — без да докосне ръб.

Бащиният му дом… Преди петнайсет години Синаповите го изгориха до дъно, а Стоян и син му го издигнаха, какъвто е бил, тъй, както в него бяха се раждали и умирали много хора от едно коляно.

Тръсна глава, уж да я избистри, и се запромъква покрай дувара. Там, в сайванта под плевнята, бе приготвил всичко още преди две недели. Намери го опипом: паламарката, сърпа. Усещаше между дланите си сухите им, огладени от годините дръжки. Тъй дълго бе просмуквала и съхнала човешка пот по тях, че бе превърнала дървото сякаш в камък.

Излезе из плевнята и се ослуша. Тихо. Конаре спеше. Дали не спят и султановите бостанджии? Нали и те са хора, защо не се отпуснат за една къса лятна нощ, защо не ослепеят за няколко часа? Толкова стига — до изгрев.

Ама какво до изгрев? Нима Стоян смяташе, че за тия часове ще ожъне нивите си — своите много ниви, на които всяка година жънеха по пет и десет души? И що от това, ако успееше да навърже дори сто снопа за тази къса нощ? Как ще ги откара до плевнята си, как ще овършее? И какво променяха сто снопа в зимата на цяла челяд? Не готвеше ли Стоян безсмислена жертва, ничий курбан?

Не ничий. До Стоян бе дошла през поколения роби, воювали за всеки чувал зърно, повеля без обяснение: не бива да отстъпиш крина жито! Откъде-накъде — след като поколения бяха воювали и давали жертви, без да питат — точно Стоян трябваше да разсъждава? Знае ли войникът защо го водят на заколение?

Пристъпваше по улиците, все в сянката на дувари и плетища, превърнат в слух и зрение. До края на Конаре оставаха три-четири къщи. Веднъж да ги подмине! Той беше добре премерил: тук къщята завършваха с бахча, а тя — с храсталаци. Храстите вървяха от две страни на пътя към нивите, сливаха се със зашумените синори.

Ако работеше с ум, Стоян едва ли би се промъкнал — нощта беше светла, прозрачна. Но той напредваше без мисъл, отгатваше врага по някакъв дъх на тъмнината. Не разбра как се е изнизал из село — само помнеше, че навремени бе пълзял, притиснат о земята, и бе попивал топлината и — грееше като подница; навремени беше застивал, свит в тънката сянка на някой храст, и пресмятал как ще юрне при първия вик на стражата и ще тича, докато може, защото така е по-трудно да те улучат.

Почти не повярва на очите си, когато съгледа през рамо къщята вече далеко. Те проблясваха бяло-зелено в зелената светлина, заспали, мъртви. Мигар бе извървял, изпълзял целия този път?

Сега пълзеше из гъсталака по синорите — ту нагоре, ту напреки на хълма и пак нагоре, и пак напреки, — за да стигне своята нива.

Вече застана на ръба ѝ. Наведе се, плъзна длан по пръстта, напипа някое-друго зърно. Не, не беше окапало много житото; не успяха да затрият берекета на Стоян, той щеше да си го прибере.

Без страх напусна спасителната сянка на синора, гмурна се до пояс в житата. Без страх хвърли салтамарка и ризата му светна отдалеко. По дяволите стотината султанови копои, по дяволите фермани и забрани! — Жътварят започваше боя за своята земя.

Нахлузи паламарката на лява ръка, притисна под мишницата ѝ сърпа, за да освободи за малко дясната. Прекръсти се — тържествено, така се кръсти войник пред единобой.

— Да помага бог!

Каза го с глас. Друг би трябвало да му го каже, да благослови началото на жътвата, но жътварят беше сам — едничка жива душа посред нощното поле.

Бе се молил за няколко часа жътва — сега му се чинеше, че са изтекли дни, а продължаваше да се моли за още. Нека още час закъснее слънцето, нека продължи още благословената тъма! Защо, господи, си направил юнската нощ тъй кратка, как не предвидя, че робът ще потърси закрилата ѝ?

Паламарката гребеше ръкойки класове, подаваше ги на сърпа. Той със съсък ги прерязваше, две ръце сваляха класовете в права редица, нозете отмерваха нова крачка на чакъма. Две движения и трето, две и трето… Прастари, точно размерени движения, в които няма нищо излишно.

… Ръкойка след ръкойка. Низ снопи отбелязват Стояновия път по стърнището, а Стоян жъне и жъне. Наведен над чакъма, той не вижда как на изток небето избелява, как угасват звездите. Не в тъмница — в сива дрезгавина белее ризата му; само слепец не би забелязал, че из къра има жътвар. А само един сляп от усилие жътвар не забелязва как из крайселския гъсталак запъплят нагоре по пътя две сини петна. Сиво-синьо с червена ивица.

Бостанджиите! Двама убийци дебнат своята избрана жертва, две дула скоро я улавят в прицела си. Като немигащи очи те за малко се взират в широкия, беззащитен гръб на жътваря, търсят по-сигурно място. Те не бързат — знаят, че човекът на нивата е дълбоко захласнат в своя обред и не ще вдигне очи, и не ще се махне, докато не го завърши.

Ръкойка след ръкойка падат в ред; пръстите са зарасли о паламарката, сърпът се е превърнал в остро продължение на човешката ръка. Ето, не успяха — султан и Диван, и везири, и бостанджии, — не успяха да противопоставят човека на земята, да се насладят докрай на раздялата им. Те пак са едно: земята в своята плодовита всеотдайност и човекът — готов да защити плода ѝ с живота си. Не първият бой в тая вековна борба е неговата налудничава нощна жътва и навярно не последният. Хиляди войници на българската земя не са се завърнали от нивята; не ще се завърне и този.

 

 

Бостанджиите не позволиха никому да го прибере. Вкъщи ужасено хлипаше снахата, дечурлигата се щураха наоколо ѝ като попарени. Станчо вършееше не на себе си из двора, отиваше до кръчмата, връщаше се и отиваше отново. Има ли по-страшно от туй да знаеш, че баща ти лежи непогребан под знойното небе на Тракия?

Понякога, излязъл накрай село, синът виждаше ято птици. Те кръжеха спокойно над хълма, спускаха се и дълго не се издигаха пак. Конарските ниви хранеха птиците божи.

Не тях гледаше синът с незаровения баща. Друго го приковаваше накрай село, откъдето се вижда целият кър: гледаше как ятата изхвръкват из житото с писък и пърхане, как се пръскат безредно. Усещаха орел.

Първо един, после три и повече се виеха над хълма със Стояновата нива, прицелваха се и се спускаха като камък. Несвестен, синът чувствуваше болката от яките им клюнове, от ноктите им в мишниците на баща си.

На хвърлей място от село орлите довършваха Стояна, последния син на Стано Мухтар в Конаре. А в къщата, издигната из пепелището такава, каквато е била, се щураха с подплашени очи вече Становите правнуци. Стоян бе удържал думата си (на хора като него можеш вярва): не се затри Становата рода.

 

 

Кара Мустафа се предаде преди есента. Преди гроздобер султановите бостанджии опразниха селата, строиха се във Филибе и потеглиха за Станбул. От две страни на пътя им се люлееха сивожълти жита с празен клас. Невиждан глад, насила глад чакаше Филибешко.

Това бе победата на Мустафа хан над размирието.