Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
–1966 (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
aradeva (корекция и форматиране)

Издание:

Автор: Вера Мутафчиева

Заглавие: Летопис на смутното време

Издание: четвърто

Издател: Издателство „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1984

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София

Излязла от печат: 15.VI.1984

Редактор: Христиана Василева

Художествен редактор: Стефан Груев

Технически редактор: Виолета Кръстева

Художник: Асен Гицов

Коректор: Паунка Камбурова; Лиляна Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8394

История

  1. — Добавяне

VI

В предразсветния сумрак тежките стени на Стамбул се изрязваха черно. Виждаше ги вече не само всяка сутрин, не само ги гледаше по цели дни и долавяше дори в непрогледната тъмнина на летните нощи — те сякаш съществуваха и в съня му, напомняха своята неотместима тежест, мълчаливата си победа. Вече все по-често сядаше гърбом към града, за да не е пред очите му стамбулската крепост — граница на стихията.

Втори месец стояха под Стамбул.

На бюлюци, на бюлюци Карафейзиевите вършееха Долна Тракия. Такава плячка не знаеше дори дружината на Кара Фейзи, затуй препускаше без умора. Грабеха, втори месец, а богатството като че извираше из тази земя.

Би могъл да държи охраната си не два, а дванайсет месеца под Стамбул, не ще им втръсне. Но отгатваха ли те какво струват на главатаря тия два месеца?

Чинеше му се, че за петдесетина дни е остарял с десетилетие, макар из Тракия да продължаваха слуховете, че времето отминавало покрай Кара Фейзи, без да го закача. Някога то бе чиста истина — огънят, който разнасяше Кара Фейзи, сякаш бе стапял годините. Но откакто големият главатар опря пред Стамбул, усещаше как тоя огън неотклонно изстива.

Почувствува някакъв хлад още когато насреща му се изправи градът; сепна го великото безразличие на Стамбул към смъртта на хиляди бежанци. Опасността, която заплашваше Кара Фейзи и делото му, отначало нямаше определени черти, бе разлата, мъглива. Трябваше да минат два месеца, за да се избистри в признание; главатарят си призна, че на този свят има нещо по-непреодолимо от дивия устрем към разплата.

Величието.

То не бе свързано със Селим хан или Високата порта; беше трупано хилядолетия върху двата бряга на две земи, на две морета. Безброй щастливци или несретници са търсили път към този единствен на света град, за да намерят там великолепен отдих или сполука; векове наред в Константинопол — Цариград — Стамбул се е раждал майстор от майстора, писач от писача, държавник от държавника, моряк от моряка и през тия десетки поколения могъщо се е набирал опитът на майстори, писачи, държавници и моряци; векове наред далечни страни са изсипвали върху кръстопътя между Изток и Запад каймака на богатството, на хората си — щом строител или занаятчия намереше родината си тясна за своя размах, потегляше към столицата на вечната красота, за да построи, извае или измайстори там най-великата си творба; векове наред царе и крале са отпращали натам кервани скъпоценности, за да си купят приятелството на константинополските или стамбулските владетели — който държеше Константинопол, решаваше съдбата на стария свят.

Този град никога и никъде не ще се повтори.

Какви не народи са утаявали тук пласт пленници, роби или завоеватели; времето отмивало всеки девет от десет, отнасяло из Константинопол войскари и неудачници, проповедници и купци. А онова, което оставало, се наслоило плътно върху прастарата му, измита до камъка земя, за да легне в огромната постройка на града. Така на бреговете на Пролива бе израснало величието без нищо общо със Селим хан III и Високата порта.

Кара Фейзи стигна Стамбул; искаше да удари последното убежище на Селим хан. Но се случи тъй, че столица на Селим хан бе Стамбул, а Стамбул не принадлежеше на Селим. Какво желаеше Кара Фейзи: да отнеме някому нещо, дето никога не е притежавал?

Е, това вече не е по силите и на господа.

Разбра го още в началото на боевете под Стамбул. Просто усети, че запира. Всичко течеше уж постарому; уж всичко продължаваше да се движи, а Кара Фейзи знаеше, че вече е спрял; пред него бе опасната граница — Стамбулската стена.

Кара Фейзи не беше чел и учил, за Селим или Пазвантоглу той си оставаше тъмен шоп. Но Кара Фейзи води две десетилетия смутното време, та узна, че размирието е като вихъра. Вихърът може да те ослепи и събори с шепа пепел, защото е вдигнал тази пепел отдалеко, носил я е с все по-бърза ярост дни и нощи, докато всяка прашинка се превърне в игла и всяко сухо листо — в острие. Но застане ли на пътя му преграда, вихърът запира. И спуска върху земята вече не игли и не острия — просто малка купчинка смет.

Туй си мислеше сега Кара Фейзи, щом погледнеше своята дружина: шепа боклук, изсипана от вихъра под стамбулските стени.

Да би останало нему — ако беше сам, — отдавна би се махнал. Като вълк-единак, попаднал на твърде висок плет. Но хилядите мъже, заети с мъст и алчност, бяха поели този път заради него, подир него. За тях едва ли важеше, че главатарят е спечелил под Стамбул още една — крайната — горчива истина към всички други аргатски и разбойнишки горчиви истини. С тези хиляди мъже Кара Фейзи трябваше да се разплати, ако искаше да опази своето име.

И той се разплащаше — продължаваше да стои под Стамбул, макар всеки ден, прекаран тук, да лягаше като година върху плещите му; макар всеки ден да отнасяше частица от вярата на главатаря в себе си и в тържеството на стихията.

През всичките тия петдесетина дни Стамбул не показа с нищо, че забелязва новия вид буболечки, плъзнали в подножието му. Камарите изклани бежанци се слегнаха в смрадлива леш; лешта се озъби бяло в купища кокали, върху които вечерният ветрец откъм Пролива развяваше отънели дрипи. Зеленото море на житата посивя — кърджалийските коне утъпкаха като харман Долна Тракия; линееха с всяка вечер пожарите — не достигаше храна и за огъня. Докъдето поглед спира, не се мяркаше жива душа; раята ще намери винаги къде да се свре, дори да превърнеш земята в излъскана тепсия.

А Стамбул през тия петдесетина дни остана същият. Все така безучастно стърчеха стените му, все така заклонени тежеха кованите врати, а от тях ветровете отдавна бяха изтръгнали една книга — думата на Кара Фейзи. Призори, по пладне и привечер главатарят можеше да види как по кулите се сменя стража; едничките стамбуллии, които главатарят видя за два безкрайни месеца.

Вече почти я чакаше — смяната на стражите; измършавял, отпуснат, Кара Фейзи с часове седеше, втренчен в крепостта, сякаш не успяваше да изчерпи всички мисли, които Стамбул му натрапи.

Така го завари една вечер вестителят, яхал без почивка от Странджа до морето.

— За какво толкова си се разбързал? — попита главатарят.

— Работата не търпи; преди два дни уловихме език.

— Чий?

— Важен. От Тръстениклията.

— Тръстениклията? — процеди главатарят. — Толкова ли е важен Тръстениклията?

— Тръстеникли съюзил срещу тебе аяните от Тракия и покрай Бяло море. За да не те пропуснат назад, това искал.

Гончията едва ли подозираше колко важна бе новината му. Десетките чака̀ли (всеки заграбил по каза или нахия, спотаен зад гърба на дружината си, навикнали на лесна плячка, вечно враждуващи един против друг, забравили вълчото време и вълчия живот чака̀ли) бяха се обвързали в съюз. Кое е обединило тази паплач, превърнатите в деребеи разбойници? Страхът пред единака.

Само големият главатар още пречеше на захитрялото размирие; разнасяше пожара на чистото, непомътняло кърджалийство. „Ако нямаше Кара Фейзи (мислили са навярно и Тръстениклията, и Сирозлията, и Токаджиклията, и Емин ага Хасковски, и Абди ага Сливенски, и Сейфулата от Айтос), всички хаирсъзи ще станат аянска дружина, ще стане аянска цяла Румелия. Тогава всеки селянин ще знае, че не може се отърва от аянски данък, от аянска ангария и служба — няма къде да върви. Кой главатар да го поведе на грабеж из нашите кази. Друго ще бъде и размирието: уседнало. Грабеж по закон и ред. Ще си разделим Румелия по синорите, по синорите и ще сме спокойни: дотук съм господар аз, оттука — ти.“

Знаеше си, че това бе мечтата на аяните; от големец като Тръстеникли до измет като Сейфула Айтоски. Но си викаше, че по-скоро реките ще потекат към планината, отколкото да намерят общ език аяните. Как ги е склонил Тръстеникли, какво…

— Какво им е обещал, да чуем? — попита.

— Обещал им твоята плячка от Долна Тракия. И от Стамбул плячката; казал им, че си влязъл в Стамбул.

— От Стамбул ли? — Само дето не се изсмя с глас. — Защо не дойдат да си я вземат от Стамбул?

— Плячката е много и без Стамбул!

— Много е — съгласи се безразлично главатарят, сякаш говореха за трици.

— Трябва да я отървем! — настояваше гончията.

— Върви, кажи на бюлюкбашиите — вече разпореждаше главатарят. — До среднощ всички да бъдат готови! Тия, дето са се пръснали, ще приберем на минаване!

— Нека ги чакаме в Странджата — подсказа онзи.

— Никаква Странджа! Аяните са тъкмо около нея. Ще гоним Балкана!

Онзи потъна във вечерта, без да продума; не му се вярваше, дето склони главатаря да зареже Стамбул — всички се бояха, че Кара Фейзи не ще се откаже от ината си.

А главатарят се радваше, че една трета сила (не Кара Фейзи и не Стамбул) го принуждава да остави незавършен своя двубой с града. И още: радваше се, че ще потегли посред нощ. За да не вижда на тръгване стамбулската стена.