Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (3)

II

— Още ли няма?

— Няма. — Нали ти рекох: щом има, веднага ще проводя да те извикат, рахат бъди!

Този, който беше питал — младо, тънко турче, се завъртя на пета и тръшна вратата на кадилъка.

Шемседин ефенди, кадия на Брезнишко, вече бе навикнал с него и чоглаво му беше, ако то не се отбиеше барем на два-три дни да узнае дали най-сетне е дошло важното му писмо.

За първи път Шемседин ефенди го видя преди година. Тогава той гледаше някаква давия за продан и си помисли, че туй, босото с кърпените дрехи, сигурно има вземане-даване с продавача, та нещо ще се жали. Но момчето не помръдна, докато из одаята не излезе и последният даваджия; разтриваше нос, попривдигаше проядения ремък на гащите си и не знаеше как да започне.

— Тебе какво те води?

Шемседин ефенди имаше обичай да говори бавно, за да го разбират неверниците. В Брезнишко турците бяха малко, а от гяурите по някой едва откъсваше господарския език.

— При тебе ида, кади ефенди. По една работа.

— С кого имаш давия?

— Нямам…

Под изпитателните очи на султановия човек селянчето се обърка за малко. Сетне пое и изрече на един дъх:

— Дойдох да ме сториш мюсюлманин.

Е, това пък Шемседин не беше чакал! Не само загдето през десетината години, изкарани в Брезник, не знаеше такова чудо, а за туй, че всеки е чувал как неверник приема правата вяра. Имаше си определени начини за тая работа.

Най-често пред кадията изстъпваше мюсюлманин и му обаждаше, че някаква мома искала да остави гяурската вяра. Веднага още мюсюлманинът ѝ избираше име и кадията съставяше худжет. Пишеше, а си мислеше как е станала тя: същият правоверен е хвърлил око на момичето, събрал е пет-шестима по-яки приятели, прехвърлил е дувара на баща му нощем, грабнал го е — сънено и подплашено до смърт, — отвел го е у дома си и го е запрял. А понеже не иска да го запише своя робиня (то излиза по-скъпо), взима го за втора или трета жена. Но преди туй трябва да го потурчи.

Понякога пък бабаити водеха пред кадията момчета — пак такива, дето уж искали да приемат исляма. По някое втрещено от заплахи и смазано от бой чираче пристъпваше, държано под мишница от двама правоверни; те говореха наместо него, а то кимаше — готово на всичко, само да няма още бой. Сетне щипваше навън и улавяше къра. Друг път — дошло на себе си — захващаше да крещи, че е насилено, че не ще ни Мохамеда, ни вярата му. Някъде из чаршията тогава го застигаше тълпа мюсюлмани, заграждаше го като погнат заек и го стъпкваше със стотици нозе. Гяурите броеха такива отстъпници за светии, но малцина намираха смелост за мъченичество.

Всичко казано тук Шемседин бе чул или видял, ама онова, което стана преди година в кадилъка, не приличаше на нищо чуто и видено.

— Ти да не си направил някоя беля, а? И сега те е страх, че ще те пипнат и обесят?

(В богопазената империя всеки убиец или разбойник, изправен пред палача, можеше да прегърне едничко правата вяра и тъй да отърве въжето.)

— Не съм свършил беля. Искам да стана мюсюлманин.

— Че тя така не може. Кой ще ти бъде свидетел? Откъде да зная що за момче си, дали не си побягнал роб.

— Никого в града не познавам. От Слаковец съм, от чифлика. Не ще мръдна, дорде не ме пишеш мюсюлманин, ден ще седя тук, неделя. Нека видиш, че никой няма да ме подири. Роб!… — процеди със злоба. — Барем една свястна риза щях да имам, ако бях роб.

Този ден Шемседин ефенди остави момчето да преспи в хапуса. Не че го запря, ами се надяваше, че то ще се уплаши и избяга. А ако не избяга, чисто е, ще рече.

На втория ден по обяд накара да го извикат; беше се сетил, че то не е яло. Каза да му сипят пилаф, гледаше го как лакомо гълта и все се чудеше откъде се взе туй момче и какво го носеше.

— Ти защо си толкова мераклия да станеш мюсюлманин, а?

Чакаше то да заразправя как разбрало, че вярата на баща му е неправа, та иска да го приеме истинският бог.

— Защото ми стигна до зъби — процеди момчето, без да се замисли. — Знам, някои търпяват и по-лошо. Пък на мен ми се не търпи, толкоз!

Май тъкмо тези думи накараха кадията да повярва, че няма насреща си нито избягал каторжник, нито преследван роб. Затуй, когато свари слаковчанчето на припек пред кадилъка следобед, Шемседин рече:

— Я ела да наредим твоята.

Свидетели нямаше, та кадията извика гавазина, който по цял ден дремеше край вратата. Тоя Хюсеин, син на Ахмед, и самият Шемседин ефенди бяха еднички свидетели на тайнството. Гавазинът подпираше стената, Шемседин пишеше изкусно худжета, а момчето стоеше, затаило дъх, и чакаше да бъде пропуснато в живота.

— Какво име да ти турим? Май не си го намислил, а?

— Избрал съм си. Фейзи пиши!

— Че защо пък точно Фейзи, туй име малко го има.

— Да ми носи късмет.

(„А, такава била тя — подсмя се кадията. — Успял, охолен, прочут, това значи Фейзи. Не било дотам загубено аргатчето…“)

— Хубаво — рече. — Фейзи, син на Абдулла.

— Какъв Абдулла? Баща ми не се вика Абдулла.

— Баща ли? Ти баща вече нямаш, не може гяурин да бъде баща на правоверен. Сега си син на някой божи раб — Абдулла. Такъв е редът.

Дали на Шемседин само се стори, или момчето наистина се стъписа? Можеше ли до този миг да не бе премислено, че от пътя, който поемаше, няма връщане към своите, към рода? Скъсало бе прастарата верига на кръвта и езика, на общо тегло и обща вяра. Нямаше си вече нищо, дето да го спъва, но и нищо да го крепи.

„Ами! Мигар ще се побере това в ума на гладно, облъскано ратайче!“ — викаше си кадията, докато момчето стоеше пред него, стиснало зъби.

— Пиши каквото трябва! — рече то глухо. — Знаеш си работата.

Худжетът беше готов. Шемседин тури под него украсения си подпис и кимна на гавазина:

— Тук удари палец!

Хюсеин запретна ръкав, потопи пръст в дивита, притисна го с благоговение под написаното. Шемседин посипа хартията с пясъчец, изтръска я и я подаде на момчето.

То я пое. Държеше в ръка правото да живее като човек, да яха кон и носи пищови, да пътува, търгува, воюва и печели. И право над живота на другите — на ония, които до днес бяха родът му.

Кадията му чинеше сеира. А да си кажем, никакъв сеир нямаше. Момчето разгледа листа все с туй кораво лице. Стрелна, някак поновому надменно, кадията.

— Сега пиши другото! — рече.

— Че то се свърши, какво друго?

— Пиши до султана. Искам да ме стори еничар в дванайсетата орта, нали в София била дванайсетата?

— Ама си го намислил! — Покрай мътните очи на кадията се събраха бръчки и пак се изгладиха. — На какво отгоре да пишем?

— На туй, че съм нов мюсюлманин.

— То не стига. Ти късно си се родил, що ли? Султанът е бил петимен за повече еничари преди две-триста години. Сега се чуди как да се отърве и от тези, дето ги има. Всеки се натиска за еничар, за келепир.

— Другиму ги разправяй! — упорствуваше момчето. — Зная аз и песен такава: еничарите са все наша кръв. Все нови мюсюлмани.

„Аджамия! — викаше си с присмех кадията. — Какво да му разправям, до колене му морето. Нейсе, ще поумнее…“ Извади малък лист — голям не му се хабеше за ялови работи, — изшари. А слаковчанчето го гледаше, сякаш вече наистина е еничар, отвисоко.

— Щом дойде някой да донесе ферман, ще изпратя писмото по него — рече Шемседин. — Ама ще трябва да чакаш месец ли, година ли. Падишахът дано има и друга работа.

Момчето си въздъхна. Не му се търпеше, види се.

— Язък, дето никой не те доведе, ами дойде сам — поиска да го разтуши кадията. — Виж, сега няма кой да те дари с нови дрехи, полагат ти се като на нов мюсюлманин.

— Здраве да е! — Личеше си, че не за кат нови дрехи беше си сменило вярата.

 

 

От онзи ден измина, речи го, година. Фейзи често се отбиваше в кадилъка да пита има ли отговор от Стамбул. Както се каза, Шемседин ефенди свикна с него и почти жалеше, че до някой ден момчето ще получи своята важна книга и ще изчезне.

През това време Фейзи стана друг: поохрани се, наедря, заякна. Стъпваше широко, полюляваше бабаитската плещи. И главата си държеше другояче, отметната над изправения гръб. Виждаше се, че е забравил къра — никога селянин не върви досущ изправен.

Веднъж Шемседин го попита откъде е взел пари да се облече. Наместо отговор, слаковчанинът присви очи — вече често имаше такива едни погледи. Кадията разбра: не бива да пита. Оттогава в ума му заседна, че работата на новия мюсюлманин не е съвсем чиста. То, дето не е чиста, се познаваше по много неща.

Фейзи не бе заловил никакъв занаят в града. Сякаш баща и дядо бяха се наработили и заради него. Къде се пилееше и какво ядеше, остана тайна. А спеше в бекярските одаи при джамията; там се сбираха такива, за които кадията не обичаше и да мисли, инак трябваше да нареди на сеймените да ги запрат и разпитат откъде са и какво търсят в Брезник. И щеше да излезе — Шемседин бе уверен, — че поне половината са за каторга. С тия хора живееше Фейзи. Като да не можеше намери по-свястна дружина.

Но кадията не подозираше, че Фейзи не може да намери по-свястна дружина.

Едва дни след като прие ново име и още си въобразяваше, че сега вече светът е негов, момчето схвана колко тесен е този свят. Нямаше наоколо човек, който да не знае, че ей това е Фейзи, ратайчето от Слаковец, дето само, без заплахи и побой, си сменило вярата. Отпърво, докато продължаваше плахостта му, сочеха го с пръст, подхвърляха обидни думи зад гърба му. И болеше го, и не: роденият роб рано обръгва на гавра. Но имаше в Брезник едни хора — от тях той направо се боеше, — дето го мереха с такава злоба, че Фейзи преминаваше сякаш по жарава под погледите им.

Уж се стараеше да не мисли за настръхналите гяури от града, а взе да се навърта повече из турската чаршия или да посядва пред джамията (всеки петък подир молитва там раздаваха пилаф на сиромашта). Щеше му се да не усеща как всеки го сочи с пръст, искаше да среща вече само мюсюлмани — нали сега те му бяха свои. Сякаш търсеше между тях мястото си, някаква закрила срещу неизречената закана на рода.

И ето: първия ден, когато заскита по турската чаршия и спря пред дюкяна на някой Ариф, чу този Ариф да подвиква на калфата си:

— Те тоя е дин-дьонмето!

За първо чу думата, която дълги години щеше да го преследва, по-жестока от бич: „вероотстъпник!“ Дръпна се от кепенците на Ариф. Тоя път улицата му се счини незнайно дълга. От всеки дюкян и вратня сякаш го преследваха очи. Усети: тук хората дори не го мразеха, тук просто не го броеха за човек.

Страшни бяха тия първи дни, Фейзи си знаеше, че не ще ги забрави. Нямаше къде да отиде; назад бяха останали онези, чието тегло отхвърли — за тях изменникът беше мъртъв. Около му пък живееха, крадяха и богатееха господарите по рождение, но Фейзи не бе роден от тях. А между едните и другите стоеше той, Фейзи, син на Абдулла, човекът без свои. Дьонмето.

Държеше го само вярата, че скоро ще дойде султановото писмо и ще стане еничар. А дотогава трябваше да живее като добър мюсюлманин, да не излезе недостоен за високото звание.

Всеки петък отиваше на молитва. Щом видеше, че към Пазар джамия се потътрят еснафите от турската чаршия, Фейзи се упътваше подире им. Отначало съвсем не знаеше какво следва — не бе дори надничал в джамия. Затуй влезе последен и цял превърнат в очи и уши, повтаряше всичко, което вършеха другите. Изу емении и поизплакна пети на тънката струя на шадравана; дръпна пердето и влезе бос; коленичи върху големия килим с прилепени към бедрата длани. После, щом имамът зачете молитва, Фейзи направи толкова метани, колкото всички правоверни, обръщаше се заедно с тях към четирите краища на света, прострял ръце напред като слепец.

Едва се удържаше да се не разсмее — досмеша го на стотината здрави и прави мъже, заети с досадна игра. Но изведнъж се огледа: защо стърчи така сам? Когато влезе, беше клекнал помежду другите, а след туй, сигурно докато са правили метани, правоверните бяха се издърпали вдясно, нагъсто, та Фейзи остана самичък като прокажен.

Притъмня му. Кои бяха те, за да се гнусят от него? Кой от тях бе платил по-високо правото си да коленичи в Пазар джамия?

Измъкна се набързо преди всички мюсюлмани, но не тръгна да скита из улиците. Излезе накрай града, над бахчите, седна и се загледа към Слаковец.

Право казано, нямаше какво толкоз да гледа към Слаковец дьонмето, макар да бе оставило там баща и майка. Не беше слаковски соят му, колибари бяха. Фейзи не помнеше колибите, но му се чинеше, че дълго е живял там — така често говореше баща му за някога своята земя.

Високо в Граово нивята са постни — пясък и камъни, — затуй там нямаше и села като хората; по пет-десет колиби. Една от тия колиби била на неговите. С няколко ниви, които захващали от сами прага ѝ, едва закрепени върху стръмния, измит баир.

Старецът бил още дете, разправяше, когато долу, в Слаковец — дошъл агата — софийски еничарин, който прекупил десятъка на Брезнишко и тръгнал да го прибира.

Мерата на Слаковец е равна, тлъста. На агата харесали влажните ливади, мазната угар. Събрал селяните и им обявил, че ще купи тази мера. Те мълчали и се разотишли, но знаели, че пазарлъкът едва започва. Агата останал седмица в село и разплакал дете у майка — излишно е да се описва, знайно как. Имало селяни, които изтраяли на мъки до два дни и нощи, а на края все пак кандисали. Агата прибрал срещу дребни пари тапиите на цяло село, през есента вдигнал четириката кула край Слаковец, а напролет селяните вече орели не свои ниви, ами чифликчийски. Превърнали се в аргати на софийския еничар.

Наесен след харман селяните се нареждали около кулата — да получат плата. Чакали те по седмица, господарят живеел чак в София и не бързал да нахрани слугите си. Накрай идвал с голям салтанат, сядал на стъпалата пред кулата, кехаите изнасяли кантар и тефтери и започвал да прави сметката.

Първата година слаковчани не вярвали на очите си: толкова ли бил кесимът за кръгла година труд? Сетне се научили да взимат от агата зърно под лихва, научили се и да му отработват заема. Така за две-три години не останала душа в село, дето не била купена и прекупена от софийския еничар. Земята му се простряла отвъд слаковската мера, чифликът станал до първите колиби на Граово.

Някое време колибарите живеели като обкръжени — чифликът ги оставил без паша. Водели добитъка на дни път от колибите, взели да засяват дворовете си. А ръжта карали на воденица чак в Перник; не искали да имат вземане-даване с чифлишките воденици, страх ги било. Нали пред очите им ситите слаковчани се превърнали в аргати.

Три зими се борили колибарите с глада и с чифлика, а не се давали. Мразели и агата, и субашите му така люто, че тази омраза ги вкарала на вълка в устата.

Било на четвъртата есен откак станал чифликът. По харман. Агата пак дошъл в село да види сметките си с раята. А през нощта пламнали чифлишките снопи. Имало вятър, та огънят залял бързо гумното — спрели го току пред кулата. Колибарите наблюдавали всичко отвисоко, били се скупчили над чифлишката межда, гледали мълчаливо. Не знаели и не искали да знаят чия ръка е завряла насмолени кълчища под аговите снопи, но се досещали: колибарска ще да е.

Подир седмица из колибите се явил чауш от София. Колибарите настръхнали, изпокрили мъжете, но онзи не тръгнал да ги търси — все едно да гониш заек из Граово. Пък и давията на еничаря била друга: не му трябвала главата на подпалвача, нито каторга за колибарите. Настоявал само да му отработят загубеното.

Та през оная година — старият разправяше, че била хиляда седемстотин шейсет и втората — слаковският чифлик глътнал и колибите, където се родил Фейзи. А Фейзи бил на месеци дете, бозаел още. Майка му го свалила на гръб, в цедилка, из стръмното. Слизала надолу само с мъжа си. Много деца били родили в колибите, нито едно не утраяло, не се надявали да оцелее и последното. Пък то оцеляло.

„Единак!“ — помисли си със злоба момчето, загледано към Слаковец. Усещаше, че след приказките на баща си ще вземе да си спомня и още: седемнайсетте години, които бе изкарало в слаковския чифлик. „Не съм крив! — щеше му се да извика с глас. — Не аз съм крив, а тия години, ратайските. За всичко — те. За туй, дето баща ми остана и без един син, за туй, че съм единак и дьонме…“

Рипна, заслиза припряно към града. „Мамка му на чифлика и на господаря, мамка му на господа — на бащиния ми и на моя!“ — викаше си наум, докато стискаше зъби да не ревне.

 

 

Стискаше зъби вече дълги месеци, султановото писмо не идеше, а трябваше да го дочака тук, в Брезник, където всеки подритваше изменника. Чудеше се где да се дене, та да не бъде между хора, и понякога цяла неделя не обелваше дума. Но най-тежки си оставаха петъците — тогава нямаше как да не се измеси с правоверните и да не търпи гаврите им.

В джамията коленичеше настрани, така се залъгваше, че не другите бягат от него, ами той от тях. Струваше метани, а очите му гледаха някак над и покрай човешката тълпа, безкрайно чуждо и зло. Подир години щеше да се говори, че такива очи нямал сам шейтанът, не можело да се роди с такива очи човек. Вярно, не беше се родил с тях — с очите на вълк-единак.

Един от тия петъци в Пазар джамия до него коленичи някой. Фейзи се обърна; видя височък, тънък мъж в избелели дрехи на султанов спахия, разгърден, изпъчен. Беше се изул, но Фейзи мярна, че нозете му не са мокри — намъкнал се е немит в светото място. Спря до дьонмето и преди да се отпусне на килима, огледа всички наред. Дръзко, присмехулно.

При молитвата Фейзи усещаше близостта на непознатия, усещаше я с кожата си, отдавна отвикнала от човешка топлина. За първи път наистина забрави ония, останалите: „Те за себе си, ние за нази си!“ — помисли. Кой знае защо бе решил, че и спахията ще да е от прокажените. Едва завърши молитвата, и непознатият се изправи, завря палци в пояса, после свойски, сякаш бяха стари приятели, се обърна към момчето:

— И туй ако ми е имам, да пукна! Хабер нямаш какъв съм слушал в Едирне. В Султан Селим джамия. Ама пък джамия ли е то! Приказка… — говореше и вървеше.

Фейзи неусетно се повлече подире му, като да го мамеха и теглеха думите на непознатия.

— Ти накъде си? — попита онзи, щом излязоха навън. И преди Фейзи да зине за отговор, додаде: — Карай, и аз съм с тебе!

„Кой е този човек? — думаше си момчето, без да чува какво му се говори. — Защо ме заприказва, защо тъкмо мен? Та той не знае, че съм дьонме, още не е научил, нали не е тукашен. А когато научи…“

Спря се, улови оногова за ръката.

— Аз съм дьонме, ти знаеш ли? — изрече ни в клин, ни в ръкав с някаква отчаяна решителност.

— А бе аз къде те бия, ти къде се пукаш? Дьонме си бил, голямо нещо! Питам те аз дали си ходил в Едирне, инак другояче трябва да подхвана тая приказка.

— Не съм.

Момчето не можеше да повярва, че непознатият отмина тъй леко думата, що почерняше живота му от месеци. Пристъпваше до него пред погледите на цял Брезник, пристъпваше като в сън Фейзи, та комай проспа приказката за Едирне, която спахията сега беше подхванал другояче.

— … викам ти, много градове съм видял и много джамии, ама като Селимие никъде няма, вярвай! — чу го да довършва. И изведнъж, сетил се нещо си: — Чакай бе! Защо се маем, нали след молитва раздават пилаф на фудулите. Върви да се връщаме!

— Ти пък да не си останал на пилафа пред джамията?

— Ха, че за къде съм без петъчния пилаф? Да не ме взе за пашата на Румелия?

— Че войник си, тебе султанът храни.

— Войник съм, колкото ти си турчин. — Рече го лесно, без подигравка и зла мисъл. — По дрехите ли ти се сторих войник? Зер само те ми останаха от войниклъка.

Пред Пазар джамия на кози чул беше изтърсен пълен котел пилаф. Около него вече седяха четири-пет божи хора: дервиш, довеян из тия забутани краища, защото сбъркал пътя, малоумен скитник, който бъбреше непрестанно, та не идеше ред да хапне, и още двамина потъмнели, прашни мъже в остатъци от войнишки дрехи.

— Посместете се, хайде, сбутайте се! — провикна се непознатият, сякаш фудулите седяха на негова трапеза.

Сместиха се. А той приклекна, като остави място до себе си за Фейзи.

— Седи! — рече му и загреба с пълна шепа от ориза.

— Туй пилаф ли го викат по вас? — щом отмалко засити глада си, заприказва отново той. — Хаирсъзи! Крадат маслото, дето джамията дава за божите хора. Сварили ориза с чиста водица, чак солта спастрили. Че и мръвки няма — разрови с всички пръсти купчината. — Ня-ма!

Непознатият святкаше със засмени очи, лъскаше със зъби, бършеше с ръкав бузите си. Божите хора хич не го чуваха, заети да дъвчат бързо. Само момчето поемаше всяка негова дума като омаяно.

— Нейсе, хапнахме! — заключи спахията и стана. — Сега една сянка да ми е, ама по-дебела така. Знаеш ли ги дебелите сенки в Брезник?

— Зная — излъга момчето. — Към бахчите да идем искаш ли?

Минаха през чаршията, а присмехът и презрението този път не достигнаха до Фейзи. Не беше вече сам. „Мигар имало и други като мене? — мислеше си. — Ами защо да няма? И навярно не е едничко този, може мнозина да са неугодни, отритнати…“

— Ти сега си мислиш — чу Фейзи новия си приятел. — Мислиш си: този пък кой ли е?

— Право.

— Викат ме Вели — впусна се да разправя с охота. — Спахия. Бях де, преди бая години. Служих без земя два-три похода, после ме закараха в Нишката крепост. Хеле по едно време, как да ти кажа… нещо като бунт направихме. Весела работа стана, някога ще ти разправям. Сетне вече трябваше да бягаме, пратиха еничари от Белград да ни смиряват. Та скрихме се.

— Много си се скрил. И до днес ходиш облечен като спахия, всеки може да попита къде служиш и…

— Че като пита, ще отговоря — ухили се Вели. — В Кладово, ще кажа, в Белоградчик. Нека издири, ако не лови вяра.

— То веднъж стомна за вода, два пъти…

— Ами, вятър! Пълна е султановата земя с бегълци от войската. Ходим си, поминаваме. Ей ме мене, откак побягнах, има седем-осем години, живот видях. В Синоп чак съм бил, на Крит съм бил, в Багдад и Мека.

— Хаджия си, а?

— Хаджия. Ама не ми викай „хаджи“, че всеки ще се зачуди откъде съм взел пари да ходя до Мека и ще заразпитва изтънко.

— А че как поминаваш, от какво?

— Шиир съм, знаеш ли що е то? Приказки разправям по ханища и кафенета, стихове пея. Голям късмет извади, момче! (Още не бе питал Фейзи за името му.) Късмет имаш, дето ме срещна. Що приказки ще чуеш без пари! Грош няма да ти взема, ти си ми приятел.

„Потрябвали са ми приказки!“ — Дьонмето за миг се върна към злобното си недоверие, не му се вярваше някой да го нарече приятел. Но само за миг — велика бе съблазънта. Що пъти привечер е виждало правоверните да накачулят някой разказвач пред кафенето, а по лицата им познаваше, че това, което слушат, е по-сладко от шербета, по-скъпо от пари — тъй лесно подхвърляха стиснатите еснафи сребърни грошове на разказвача. Нямаше място за Фейзи в кафенето, нямаше за него пъстра арабска приказка. Сега щеше да има…

— Ти къде живееш? — прекъсна мислите му Вели.

— Къде падне — отговори неохотно.

Не искаше да обади, че през студовете беше се примъквало в яхъра на хана и спеше, заровено в сламата; че веднъж ханджията го спипа и изрита като краставо псе. И че оттогава нощуваше из ланските колиби по бостаните.

— Върви с мене! Там, дето ще те заведа, все е по-хубаво от къде падне.

Така Фейзи влезе в бекярските одаи при джамията.

Знаеше ги отдавна, но бе ги взимал за яхър — тясна постройка в големия, тревясал двор, изградена с много врати и без прозорци. Джамията даваше там подслон на пътници и градски чираци, дошли да учат занаят.

Когато спахията и Фейзи влязоха в двора, пред бекярските одаи се протягаха десетина човека. („Съвсем от кол и въже!“ — рече си момчето.) Не си спомняше да ги е срещало из чаршията, непознати. Между тях бяха ония с окъсаните войнишки дрехи, дето лапаха одеве пилаф, и още неколцина. Арнаути с бели фесове; те си седяха отделно, деляха резени ланшен алабаш и лениво дъвчеха. Един досущ приличен молла. И на края — едър мъж, глупав на вид, със сейменски дрехи, пък бос.

— Нов ли водиш? — обади се един от бегълците. — Води, твоя работа. Ама го тури при себе си, че нощес не остана празна одая.

— Защо да не го туря?

— Тебе нямахме за такъв бе! Нейсе. Само не можа ли да намериш нещо по-загладено? — И намигна.

Другите се изсмяха високо, безсрамно. Макар Фейзи да не проумя кое ги разсмива, настръхна: пак го взимаха на подбив.

— Не месете се! — За първи път от отзаран Фейзи видя разказвача без усмивка. — И да не сте го закачили, той ми е приятел!

Мъжете от кол и въже млъкнаха като прерязани.

— Обадихме ли ти? — май рече да заглади работата един. — Черкезът се хвана на бас, че довечера ще довлече овца.

— Щом е рекъл, ще довлече. Знае си занаята.

— Не ще дума. Ама пък чак сам, посред бял ден!

— Някога сам е по-лесно.

Момчето наостри уши: тия сякаш говореха за грабеж. И то като да ставаше дума за нещо в реда си. „Знаех си аз — помисли, — че на мюсюлманина винаги му е лесно. Я баща ми да задигнеше овца! Кокалите му ще строшат…“

Просна се възнак на сянка, усети как мислите му потъват нанякъде, как цял олеква. Отпусна се — колко месеци не беше се отпускало? Дяволът да вземе тая сбирщина! Но нали вече не беше само срещу света…

 

 

Надвечер, когато сенките в двора на Пазар джамия станаха тъй дълги, та само част от дувара засвети червеникаво, мъжете пред одаите се разшаваха. И все пак не им се влизаше вътре въпреки предвечерния хлад — из одаите смърдеше като из лисичи кафез. Заразстъпваха се, а някои поеха къде чаршията.

— Дърва няма, свършиха снощи — обади се оня с глупавото лице. — Цял ден се препичате, никой се не сеща за дърва.

— Че да беше отишъл, не сме те вързали.

— Ще ти се, все аз! Сега има по-нов от мене. Нека той върви, на Вели гостът.

— Нека. Виж кво — Вели още не бе научил името на момчето. — Като излезеш от горната врата, ще вървиш все по калдъръма. В края на улицата има фурна, на Фурнаджи Йово. Та в двора му, под сайванта, са струпани цепеници. Нарамваш, колкото можеш носи, и ги стоваряш тук. Няколко пъти така, довечера трябва голям огън.

— Ами фурнаджията?

— Той е свикнал, не му е сефте. Ако му стиска да пита, речи, че те е пратил сейменът, той направи сефтето.

Сейменът се хилеше, доволен, че и неговото име взима някому страха. Момчето се колебаеше явно, не бе крало през живота си — в чифлика за една открадната диня ти съдират кожата. А не смееше да покаже пред мъжете колко се бои.

— Страшно е само докато се престрашиш! — подвикна му Вели. — Да не мислиш, че някой се ражда готов обирник?

Когато Фейзи наближи, забеляза фурнаджията, нисък човечец с кротки очи. Помъчи се да не гледа към него — онзи стоеше зад тезгяха, май се надяваше, че дьонмето ще купи симид. Но то не спря, отмина кепенците и се совна в дворчето, подредено като кутийка. Забра под мишница първите цепеници, които докопа. Бързаше да се махне, сякаш земята се разтваря под краката му. И тъкмо се изхлуваше през портите, видя напреде си човека.

Само за миг — Фейзи се силеше да го не гледа — все пак съзря върху тъмното, опърлено от жарава лице на фурнаджията и горчиво примирение, и жалост. После човекът се отмести, а дьонмето отмина нагоре покрай дуварите.

Фурнаджи Йово го отгледа и сам се чудеше защо не бе извикал — това не ти е сейменът. А не извика, защото усети как дьонмето аленее, тресе се и препъва от срам. Детски срам. „Всеки знае себе си — разсъди Йово. На един е по-лесно да проси, на друг — да краде. Пък на тоя и да краде не му е лесно… Свят!“

В същото време Фейзи беше почти стигнал джамията и си викаше, че би се оставил да го изгонят, но не ще отиде повторно в двора на фурнаджията.

Не опря дотам. Пред бекярските одаи стояха бегълците, а на плочника — куп дърва. Дори не попита кой ги е довлякъл. Завъртя се наоколо, зазяпа, сеймена, който майсторски дереше овцата, докато Черкез Али описваше бабаитлъка си, докато Вели кладеше огъня. Забрави и Йово, и срама, и страховете си, унесено от незнайно сладкия мирис на печено месо.

Вече съвсем по тъмно дръпнаха шиша от жаравата. Овцата лъщеше примамливо на догарящия огън. Лъскави и алчни надничаха из тъмницата десетина мъжки лица. Някой накърши шума, разхвърли я върху плочите, а двамина стръскаха печеното от шиша. Месото само падна от кокалите и те се озъбиха бяло.

Мъжете налягаха наоколо, ровеха шумата, преглъщаха мръвките несдъвкани. Хрущялът проскърцваше между зъбите им, по плочника протракваха оглозгани ребра. Ако някой би гледал отнякъде, щеше да рече, че псета довършват леш.

Момчето първо се дръпна, не беше свикнало на месо. Усещаше да му се повдига от мазните мръвки, от дъха на лой и прегорели кости. Облегна се о ореха. „Ето ме сит — помисли си. — Доживях да се видя сит.“ И се чудеше, дето не се радва.