Моника Пец
Дамски вторници (9)

9.

Другата, освен Каролине, която не се питаше дали не е по-добре да си остане вкъщи, беше Естел.

— Поклонническото пътуване е най-новата мода сега — обясняваше тя убедено на мъжа си. — Трябва ли да съм единствената изостанала?

Естел имаше друг проблем: разполагаше с гардероб от двайсет и пет квадратни метра, а нямаше какво да облече. След като се бе съвзела от първоначалния шок, тя се залови за работа. Което за Естел означаваше да се обади на някого и да му възложи задачи.

Два часа по-късно в елегантния Ханвалд при нея се появи личният й шопинг асистент, нейният Ел-Шоп^[1].

На улицата, на която живееше Естел, нямаше къщи, а само селски имоти. Обзавеждането на вилата беше изцяло в стила на Естел. Малко тежко, малко претрупано, малко повече злато и разкош. При нея всичко беше до крайна степен пищно: статуи, шнурове, пискюли, декоративни възглавници и блестящи мотиви „Версаче“ по десертните чинийки и кувертюрите на леглата.

— Дължа всичко това на баща си — обичаше да казва тя. — Нюх за парите и разсъдливост при харченето им. — Естел боготвореше баща си Уили.

Бежанец от Източна Прусия, след войната той бе направил цяло състояние от търговията със старо желязо. С риск за живота си беше събирал от бомбардирания катедрален град нападалите сред развалините късове желязо, подпори и релси, за да ги използва повторно. Събирай, разпознавай, сортирай, обогатявай — това беше жизненото му кредо. Естел го разшири с тази добавка: покажи какво имаш. Какъв е смисълът да си богат, ако никой не вижда това?

— Трябва да е нещо — заяви нейният Ел-Шоп още преди входната врата да се затвори, — което да придаде на скаутското естество на поклонническото пътуване нотка на закачливост. — Ел-Шоп познаваше вкуса на Естел. Винаги когато предстоеше някое голямо обществено събитие, той цъфваше до нея. По собствените му разбирания, в случая облеклото трябваше да е съобразено със стария непретенциозен пилигримски път. Но той никога не би предложил такова нещо: във време на финансова криза не можеше да си позволи да изгуби една от най-скъпите си клиентки. На нито един от двамата не му хрумна да отидат в спортен магазин, на щанда „Туризъм“. — Ще пожертвам реномето си, съкровище! — прошепна възбудено Ел-Шоп и започна търсенето.

В деня на тръгването приятелките се смаяха от резултата на неговите усилия. Огромната плъзгаща се врата, която пазеше вилата на Естел от нежелани погледи и ревностни свидетели на Йехова, примирено се отвори. Лампата в антрето светна автоматично. Вкусът на Естел към големите сцени бе известен на всички. Но този път Каролине и Ева, които идваха да я вземат, си глътнаха езиците от изненада.

— Важно е видът да поразява с изненадващи детайли — беше препоръчал Ел-Шоп. Почеркът му се усещаше във всяко парченце плат: в подчертаващия фигурата карго панталон (Ел-Шоп беше особено горд с раковината на Яков от кристали Сваровски, която блестеше върху стегнатия задник), шушляковото яке с цяла дузина мултифункционални джобове и кожени гарнитури, а на гърба — елегантна златиста раница „Бърбъри“. Естел си носеше и пудела. В ръка. Кученцето беше луксозен аксесоар към тоалета й.

— Нищо не казвате — извика тя. — Изненадах ви, а?

Каролине прихна. Това й харесваше у тази нейна приятелка. Естел бе в състояние от сърце да се присмива на себе си. Е, още по-приятно й беше да се присмива на другите. Острият й език бе гаранция за доброто прекарване на дългите пилигримски дни. Разбира се, приятелката можеше спокойно да се лиши от пудела си и тя го направи, като го обсипа с целувки.

Сбогуването с топчестия и плешив съпруг, който намести куфара й в багажника, протече значително по-хладно. Една въздушна целувка. Но кралят на аптеките, поне с една глава по-нисък от Естел, притисна жена си до себе си и я целуна с такава страст, че лицата на Каролине и Ева пламнаха от неудобство.

— Винаги съм си мислела, че е с него заради петте му аптеки — промърмори Каролине.

— И то при толкова дълъг брак — въздъхна Ева.

Колкото по-интензивни ставаха целувките, толкова повече у двете се прокрадваше съмнението, че историята с вибратора е преувеличена. Така беше и с всичко останало, което Естел правеше или казваше.

— Човек трябва да преувеличава, за да го разберат — натъртваше винаги Естел и упорито твърдеше, че това е цитат от Мао. Юдит не биваше да си мисли, че е единствената, която разбира от философията на Далечния изток.

Кой знае до какви интимности щяха да стигнат Естел и нейният крал на аптеките, ако не беше колелото, което едва не ги прегази. Бе дошла Кики, която иначе беше последната от списъка на тези, които трябваше да бъдат взети.

— Няма ли да е по-лесно да не минаваш да вземеш и мен? — извини се тя, обръщайки се към Каролине.

Както винаги, Кики изглеждаше малко завеяна. Над туристическите си панталони бе облякла къса рокличка, с шарена раница на гърба. Макар и в средата на трийсетте, приличаше на истинско момиченце. В кошницата на велосипеда имаше още някои неща, които трябваше да се наместят в раницата.

— Трябва да свърша нещо по пътя — обясни Кики, преди на някого да му хрумне да задава неудобни въпроси. — Напоследък в студиото е малко…

Кики трескаво затърси подходящо описание на това, което пречеше на работата й в студиото. И реши, че е най-добре да не занимава приятелките си със служебни проблеми.

— Малко е напрегнато — завърши тя изречението си.

Каролине клатеше глава и гледаше как всичко това потъва в раницата, фотоапарат, хартия, моливи, скицник, тиксо, ножица.

— Изглежда така, сякаш ще напускаш.

— Това разпит ли е? — тросна се Кики на Каролине.

Каролине и Ева смаяно се спогледаха. Сигурно имаше сериозна причина Кики да остави у Естел колелото, което използваше всеки ден. Приятелката се държеше изключително странно. Защо Кики реагира толкова агресивно?

— Тя е в трудна възраст — предположи Естел. — Но пък кой не е!

За първи път у Каролине се прокрадна леко колебание. Дали пък не беше по-добре тази година да си остане вкъщи? През целия си живот бе завиждала на хората, които знаят кога да спрат — тя така и не се научи да го прави. Каролине беше последователна и оставаше до горчивия край. И той трябваше да настъпи.

Всички се отправиха към Юдит, която бе решила преди заминаването още веднъж да отиде набързо на гробищата. Сега тя стоеше пред грижливо украсения гроб на Арне и й беше трудно да се откъсне от него. Юдит почти се губеше в огромната карирана фланелена риза на мъжа си, която си беше навлякла.

— Не знам дали съм способна на такова поклонническо пътуване — сподели тя с Каролине, която се бе заела да я откъсне от вцепенението й:

— Не можеш да ме оставиш сама с момичетата. Не можеш да ми причиниш това.

Юдит бе разколебана:

— Как ме виждаш? На поклонение? Всички тези километри? Пеша?

Каролине взе една свещ от гроба на Арне и я тикна в ръката на Юдит.

— Ще я занесем вместо него в Лурд. Все едно самият той е ходил на поклонението.

Каролине сложи раницата на раменете на Юдит, прегърна я и я поведе към изхода на гробищата, където чакаха трите приятелки.

Има моменти в живота, когато всичко се подрежда и се слива в едно голямо смислено цяло. Този момент не беше такъв. Докато петте жени се настаняваха в самолета, бомбата на Арне вече тиктакаше. Запалващият механизъм беше задействан. Бяха подадени малки знаци, предупреждения. Те не ги усетиха. Вместо това пиха наздравица с евтиното шампанско на летището.

— За поклонническото пътуване на приятелките!

— За Лурд и Света Дева Мария!