Моника Пец
Дамски вторници (36)

36.

„С всяка стъпка получаваш отговор“ — бе упоменато в един сайт, който трябваше да представи на потенциалните пилигрими привлекателността на безкрайното ходене пеша.

„Що за кич“ — си беше помислила Каролине у дома. Сега това изречение бе придобило съвършено ново значение. Това не беше кич, а чисто безумие.

На всяка стъпка Каролине се натъкваше на нови въпроси и вълчи ями. Последните дни показаха, че петнайсет години не стигат, за да опознаеш истинския Аз на някого. Или това беше заради Пътя? Дали пилигримството не разкриваше качества, които оставаха скрити във всекидневието? Само допреди три часа тя бе готова да се обзаложи, че Ева е последната, която ще се качи в колата на непознат и ще отпраши с него в неизвестна посока.

„С всяка стъпка възниква нов въпрос“, така трябваше да гласи изречението. Не само Ева изглеждаше променена. С всеки изминал ден от поклонението поведението на Кики, която не разменяше и дума с Макс, също й се струваше загадъчно. Тя се отнасяше към него като към мебел, която всеки ден подминаваш, без дори да я забележиш. Каролине бе виждала как мъжете в живота на Кики идват и си отиват, но с никого от тях Кики не се бе държала по този начин.

— Viens ici! Viens ici! Vite! Vite! Vite!^[1]

Тези възбудени гласове изтръгнаха Каролине от мислите й. Две полски работнички викаха високо и трескаво ръкомахаха. Техният френски беше развален и неразбираем. В съдебните документи наричаха този тип хора с ужасната дума „миграционен пълнеж“. Двете жени от „миграционния пълнеж“ така възбудено жестикулираха, че Каролине и Кики, които вървяха плътно една до друга, интуитивно предположиха, че се приближава някоя подивяла мечка, готова да ги глътне за обяд.

Без да подозират какво им предстои, Каролине и Кики най-безстрашно прескочиха вратата на оградата, която разделяше пътя от полето. Само за да установят, че тази история, с общуването между чужди култури, е история, изпълнена с недоразумения. Нямаше никаква опасност. Напротив — работничките искаха на всяка цена да направят нещо добро за тях. Сигурно вярваха, че всички поклонници на Яков са бедни и разчитат на милостиня и не допускаха, че продоволствената помощ, която предлагаха с думи и жестове, би могла да се изтълкува като натрапничество.

Петте дами току-що се бяха нахранили в предишното село. В закусвалнята на супермаркет „Интермарше“ те се насладиха на огромни препечени сандвичи със сирене. Само че това нямаше значение за работничките. Доколкото Каролине успя да разбере нещо от разваленото им и изпъстрено с диалекти говорене, стана ясно, че двете са дълбоко убедени, че да помогнеш на пилигрими е не по-малко свято, отколкото сам да се отправиш на път към някое свято място. Бог вижда добрите дела. Дали пилигримите наистина са изтощени, гладни и нуждаещи се от помощ беше с второстепенно значение в представите на полските работнички.

Нямаше как. След като се разбра, че вече са се подкрепили в закусвалня в Порте д’Аспе, трябваше поне да опитат от киселите ябълки (това беше предложеното продоволствие, не друго). Полските работнички се прекръстиха доволни. А Каролине и Кики продължиха пътя си. На всяка стъпка — приключение.