Моника Пец
Дамски вторници (2)

2.

— Трябва да отменим резервацията при Люк — говореха си дамите още преди няколко дни. Но когато дойде вторник, на никоя от тях не й беше до това.

Арне, настоящият съпруг на тяхната приятелка Юдит, лежеше на четвъртия етаж в кьолнската болница „Свети Йосиф“. „Четвъртият етаж“, с тези безобидни думи лекарите и обслужващият персонал се стараеха да омекотят назоваването на крилото, в което се помещаваха стаите на умиращите. Тук всичко беше омекотено. Светлината, гласовете, най-вече очакването. На четвъртия етаж се очакваше смъртта. Арне я чакаше от шест дни. А заедно с него — Юдит и приятелките й, които бяха неотлъчно до нея.

Болестта на Арне беше като пътуване с влакче в лунапарк. Всеки тласък нагоре се оказваше илюзия. Издигаш се, за да полетиш в следващия момент шеметно към бездната. Лошите новини прииждаха в бърза последователност:

— Не може да се оперира.

— Лоши кръвни показатели.

— Химиотерапията не действа.

— Само въпрос на време.

И така вече деветнайсет месеца оттогава. Деветнайсет месеца, в които Арне и Юдит избягваха темата за смъртта, доколкото изобщо можеха. Юдит се опитваше да пропъди мисълта, че скоро Арне няма да е до нея. Но краят беше неизбежен.

— Трябва да направим така, че винаги една от нас да е при Юдит — беше предложила Ева и определи график по часове за дежурствата им.

Ала именно тя беше първата, която се отклони от него. Лене, тринайсетгодишната дъщеря на Ева, обърка графика на майка си, като, без да иска, падна от колелото и разклати единия от резците си. При това положение беше невъзможно Ева да я остави сама.

— Можеш ли да ме смениш? — беше изпратила Ева есемес на Каролине.

— Ще съкратя делото — бе обещала адвокатката, която беше по средата на разглеждането на едно наказателно дело.

Но се наложи Ева да си тръгне още преди да е дошла Каролине. И се случи това, което всички се стараеха да предотвратят: Юдит за първи път остана съвсем сама на четвъртия етаж. Сама със себе си и със страха.

— Ще се опитаме да направим раздялата възможно по-мека за семейството! — обеща пращящата от здраве сестра с твърд източноевропейски акцент. Тя само смени инфузиите и донесе на Юдит чай, който подозрително намирисваше на ром. — Незаконно е, но действа — прошепна съзаклятнически жената. — Страх, разтворен в алкохол.

— Благодаря, сестра…

Но как се казваше тя? Юдит на драго сърце би се обърнала към жената по име, ала й беше невъзможно да произнесе убийствената последователност от съгласни, която се спускаше и издигаше върху огромните гърди на чехкинята.

— Чехите са много пестеливи на гласни — беше се пошегувал Арне през първия ден в момент на неочаквано прояснение. — Трябва да убедят финландците да им дадат малко от техните.

Юдит се беше засмяла уморено.

— Наистина — настояваше Арне с по-слаб глас, — да вземем думата „сладолед“: Чехите казват „zmrzlina“. А финландците? „Jaateloa“.

Юдит нямаше представа дали това е така. Разбираше само какво се опитва да направи Арне: дори на смъртното легло той се стараеше да й даде кураж. Доколкото му позволяваха силите.

Юдит трябваше безпомощно да гледа как Арне става все по-блед и се губи между възглавниците, как носът му се изостря и дишането му става по-плитко. Ръцете му потръпват, сякаш се канят да отлетят. С всяка минута едрият, силен мъж, в когото преди пет години се беше влюбила до полуда, въпреки гъделичкащата брада и вкуса му към карираните фланелени ризи, се топеше.

— Изглежда така, сякаш ей сега ще грабне китарата и ще запее за уиски, жени и пистолети — бе прошепнала Естел малко високо на другите приятелки, когато го видя за първи път.

— Аз имам лице без контури и ужасен вкус за дрехи. Това е част от мен — отвърна Арне също така дръзко.

Същото чувстваше той и към Юдит. Тя беше част от него. Шейсет и три дни след като я беше открил в библиотеката сред фън шуй и будизма, Юдит и Арне се ожениха на един кораб на Рейн.

— Всичко тече и се променя — обясни Арне, — пасва ни идеално.

На събитието приятелките не бяха единствените, за които се злословеше.

— Толкова се радваме, че ще се запознаем с Юлия — изписка една топчеста леля в люляков костюм. От нея лъхна мирис на нафталин и одеколон 4711.

— Тя се казва Юдит — направи за втори път забележка Каролине, тъй като това не беше единствената леля на Арне.

Лицето на старата дама придоби люляковия цвят на костюма й.

— Стига — махна с ръка Естел. — И ние се запознахме с Антон едва преди няколко дни.

— Арне — напомни лелята, която очевидно не бе разбрала хумора на Естел.

— Всичко стана толкова неочаквано — чуваше се от всички страни, след което следваше учуденото: — Кой би могъл да предположи?

— Аз — заявяваше Юдит. — Още от първия миг разбрах, че ще остарея с Арне.

А ето че съдбата я доведе на четвъртия етаж на болницата.

Навън слънцето за първи път от няколко дни насам се показа иззад облаците, в болницата дойде времето за свиждане, а на четвъртия етаж времето едва се влачеше. Петдесет и девет минути до следващото идване на сестрата, десет минути за чая, три минути да се изправят възглавниците на Арне, тринайсет секунди, докато се разтвори морфинът и се спусне по прозрачния маркуч.

Къде се бави Каролине? Всяка от кръга им бе добре дошла. Тяхната компания й действаше успокояващо. Ева носеше кутии с нещо вкусно, Естел — най-новата клюка, Кики — добро настроение и лека шантавост. Но дори това бе по-добро от мъртвата тишина, в която очакваш единствено последния момент.

От коридора се чу шум. Изнасяха починал. Това не можеше да се сбърка. Болничните легла тракаха, но количките за извозване на умрелите се плъзгаха по балатума с меките си гумени колела. Първо се долавяше този лек звук, а после тежките стъпки на опечалените, които напускаха стаята на умиращия. След час-два пристигаше санитарката със своята характерно скърцаща количка с почистващи препарати да дезинфектира стаята. После пак тракащото легло. През последните дни Юдит неведнъж бе чувала тази песен на смъртта, която, подобно на канон, не спираше да се повтаря на четвъртия етаж. Може би това бе по-лошо и от хрипкавото дишане на Арне.

Юдит не знаеше как ще живее без него оттук нататък. Не можеше да си представи, че след като напусне четвъртия етаж, ще трябва да се върне в празния апартамент. Как ще спи отново в леглото, споделяно някога с Арне? В спалнята им се бе настанило чудовище и тя никога нямаше да свикне с присъствието му.

Интересно. Наскоро Юдит бе отпразнувала четирийсетия си рожден ден и си даде сметка, че още не е спала в самостоятелно легло. На седемнайсет години тя напусна двуетажното легло в родния си дом, което делеше с осем години по-малкия си брат, и се настани при приятеля си. Кай беше на двайсет и седем и притежаваше матрак, осемдесет сантиметра широк. При всяко движение ръката й се търкаше о стената, която беше истинско ренде. Кай бе забъркал стърготини в бялата боя.

— Истинските грапави мазилки са много скъпи — казваше назидателно той.

Юдит предпочиташе пъстри ковьори с топли цветове, но това беше неговото жилище. Парите също бяха на Кай, както и представата за живота — тя също беше на Кай. В тази категория влизаха грапавата мазилка, пестеливостта и брачните халки. Дори в секса Кай държеше на рутината. Той целуваше винаги по диагонал около пъпа и паралелно с това плъзгаше дланта си към дясното бедро. Сякаш бе научил наизуст указанията на някой сексолог. След няколко години съвместен живот Юдит така беше изстинала към него, че буквално се изстреля при Волф. А по-късно — при Арне. Когато валеше, Кай постилаше вестници на седалките в колата. Арне танцуваше бос в парка и миеше краката си в локвите.

— Теоретично — пророни уморено Арне.

Юдит се сепна. В стаята от дни цареше тишина, а сега изведнъж…

— Теоретично — промърмори още веднъж Арне, вдигна ръка и я отпусна изтощено. Колкото и да се мъчеше Юдит да се приближи до устата му, чуваше се само тази дума: „Теоретично!“

Томас Ман на смъртното легло е поискал очилата си, Гьоте — повече светлина, а Исус според легендата не е искал нищо повече. „Свърши се“, може би бе казал той на кръста, преди да се завърне при небесния си отец. На Юдит това й звучеше като че петима маркетингови експерти са седнали да обсъждат кои последни думи ще бъдат най-въздействащи при едно разпъване на кръст. Последното послание на Арне към живите, неговата последна дума беше „теоретично“.

Нямаше никакъв смисъл в това. Първият й мъж Кай въплъщаваше в себе си теорията. Арне практично се наслаждаваше на живота, беше непоправим оптимист и харесваше всичко, което се движи между небето и земята. Иначе щеше ли да се отправи на поклонение до Лурд, към пещерата на Света Дева Мария?

Вратата се отвори и изтръгна Юдит от мислите й. Каролине. Най-после, най-после! Облекчена, тя зарови глава в рамото й. А адвокатката не беше човек, когото можеш да прегърнеш току-така. Но Юдит се радваше, че вече няма да е сама. Каролине нежно я погали по гърба.

— Толкова съжалявам, Юдит.

— Ева трябваше да си тръгне по-рано. Заради историята на Лене със зъба. Паднала от колелото.

— Кога се случи?

Гласът й звучеше съчувствено. А обикновено Каролине първа започваше да критикува Ева за прекалената й отдаденост на семейството.

— Още вчера следобед, когато Лене се прибирала от училище. Но зъболекарят искал днес да я прегледа още веднъж.

— Юдит, говоря за Арне.

Каролине прониза Юдит с неподражаемия си поглед. Това бяха будни, умни, неподкупни очи, които по време на дело всяваха страх у противниците й. А понякога и у Юдит. Изплашена, тя се извърна към Арне за подкрепа и разбра това, което Каролине бе забелязала от пръв поглед. Арне беше спрял да диша. Тънката кожа, която покриваше изпитото му лице, беше посивяла. Съвсем тихо той си беше отишъл. Сякаш за да не изплаши Юдит.