Моника Пец
Дамски вторници (48)

48.

— Няма ли да погледнеш кой ти е писал? — попита Кики.

— О, това е баща ми — гласеше слабо успокояващият отговор. За Макс беше много по-важно да сервира на Кики рибата с галантен поклон. Кики не можеше да се освободи от съмнението, че в Кьолн нещо не е наред.

— Може да е важно.

Вместо отговор Макс тикна телефона в ръката й.

— Щом мислиш, че баща ми е нещо важно.

Кики се стъписа.

— Прочети го — насърчи я Макс. — Нямам тайни от теб.

На дисплея бе изписано съобщение, че има есемес от Талберг. По принцип Кики не обичаше да се рови в чужди телефони. Но в случая това можеше да касае и нейното бъдеще. Тя трябваше да знае дали Талберг е информиран. Кики отвори есемеса, за да се оправдаят най-големите й страхове. МАКС, ОБАДИ СЕ! МАЙКА ТИ СЕ ПОБОЛЯ ОТ ПРИТЕСНЕНИЕ, се крещеше с главни букви.

— Още ли не си се обадил в Кьолн?

Макс поклати глава и продължи невъзмутимо да яде.

— Баща ти ще държи отговорна мен, ако не ме… ако не изчезнеш — каза строго Кики.

— Защо непрекъснато се занимаваш с баща ми?

— Трябва да му отговориш.

— Ако това е толкова важно за теб, пиши му ти.

— Какво ще стане, ако той разбере за нас? Дори няма да погледне проекта ми — избухна Кики. — Цялото студио ще ме коментира.

Тя беше заговорила високо. Четирите дами скришом наблюдаваха какво се случва между двамата. Дали ще прерасне в кавга? Макс приемаше спокойно упреците на Кики. Той сви рамене.

— Не ме интересува какво ще кажат другите.

Кики се предаде. Лесно му беше на Макс. На двайсет и три и на Кики й беше все едно какво мислят другите. На двайсет светът е отворен пред теб, на трийсет все още намираш авариен изход, на четирийсет вече става твърде тясно. Особено ако нямаш наследство, на което да се облегнеш. Макс виждаше иначе нещата:

— Следобедът на лодката. Нощта в палатката. Кики, не си ме излъгала, когато ми каза, че не можеш да си представиш живота без мен. Че ние си принадлежим.

У Кики се надигна отчаянието:

— Не мога да остарея заедно с теб. Аз вече съм стара!

— Какво значение има малката разлика във възрастта — възрази Макс.

Това не беше въпрос. За него това беше трезво отбелязан факт. И не подлежеше на коментар. Макс се обърна и я остави. Кики се ядоса. Това, което току-що бе казала, сякаш беше влязло през едното му ухо и излязло през другото. След като Макс не схващаше, тя трябваше да поеме инициативата.

Те отдавна бяха потеглили и минаваха през една гора, а Кики продължаваше да си блъска главата над сто и шейсет начина да даде смекчаващо обяснение на Талберг. След три километра и половина тя бе убедена, че най-добре ще бъде, ако се аргументира с работата. Единственото, с което можеше да се влияе на Талберг, бяха иновативните идеи. След още седемстотин метра Кики най-после се справи с трудната формулировка и сътвори на дисплея повече от осем думи:

Във Франция съм. Трябва ми спокойствие за няколко проекта. Не знам защо се тревожите. Съжалявам. Макс

— Щом това те успокоява — отвърна кратко той, когато тя му показа есемеса.

— То трябва да успокои баща ти — поправи го Кики.

Когато натисна бутона за изпращане, камък й падна от раменете. Талберг вече знаеше къде е синът му. Без да се налага Кики да замесва името си в съобщението.

Малко по-късно й хрумна, че можеше да помоли Каролине за съвет. Каролине можеше да я предупреди. За това какъв бумеранг са лъжите. И за това, че повечето лъжци правят една основна грешка: мислят си само за момента на облекчение, но не и за онова, което следва. Нямат дългосрочен план.

Кики бе излязла спешно от „положението шах“. Но как да измисли стратегията върху дъската за толкова много фигури? Чак когато изгуби половината от тях с един безразсъден ход, започна да й просветва. Главно това, че беше на три крачки от провала. Стратегическото планиране не беше в стила й. Тя предпочиташе да действа направо, оставяше се последиците да я изненадат и беше доволна от това. Този път точно двайсет минути. После получи квитанция под формата на есемес. Отново с главни букви: ДОГОДИНА ХОТЕЛЪТ ЩЕ РЕМОНТИРА СТАИТЕ. КОГО ОТ НАШИТЕ ХОРА ДА ИЗПРАТИМ ТАМ? Явно Талберг имаше нов мобилен телефон и никаква представа как се пише с малки букви.

„Уред, за който се налага да четеш инструкциите за употреба, не е читав“, обичаше да се шегува той. Държеше на простотата. Но пък простите решения невинаги бяха най-доброто, както се оказваше сега.

— Баща ми обича да знае кой къде е — коментираше Макс. — Единственият начин да се откъснеш от него е да се покриеш вдън земя.

Той изобщо не криеше къде се намира и сякаш беше задача на Кики да отговори и на този есемес. Тя беше отново в изходна позиция. Дори по-лошо. Беше с една крачка по-близо до пропастта.