Моника Пец
Дамски вторници (53)

53.

Каролине не беше единствената, което се надяваше на чудотворно спасение.

— Мечтая си добрият домашен дух отново да се върне в Кьолн — каза Фридо, когато Ева направи вечерното си обаждане.

Не й бяха нужни подробности. Умората в гласа му й подсказваше как изглежда кухнята. Като всяка кухня, в която добрият домашен дух отсъства: кошът за боклук прелива, съдомиялната е пълна, мивката — затрупана, пусковият бутон — забравен. И ако имаш повече късмет, току-виж, си успял да си намериш чорапите в шкафа с напитките.

Фридо беше трезвомислещ човек. Не беше необходимо да хвърля боб, за да разбере кой е вършил цялата работа досега. Изненада го единствено колко много е тази работа.

— Какви трикове използваш, за да се справиш? — попита уморено той.

— Никакви — отвърна Ева. — Просто действам.

— И тези вечни заседания — оплакваше се Фридо. — Когато времето те притиска, едва тогава забелязваш колко чудовища седят в председателското кресло на заседателната маса. Усещам ги всичките: Бъбривият, Вечно питащият, Нищо не казващият и Самоизтъкващият се. Само тези, които трябва да вземат решение, мълчат.

— Назначете повече майки — предложи Ева.

Който има деца, които чакат за топло ядене, целувка за „лека нощ“ или родителско рамо, на което да се облегнат, няма време за безкрайни повторения, словоизлияния и отложени решения. Но това никога не стига до председателя, Фридо само въздъхна.

— Нямам търпение да се прибереш вкъщи — промълви тихо той.

Ева мълчеше. Нещо се беше променило. Уж беше тръгнала на поклонническо пътуване само за да направи нещо за Юдит. И защото другите приятелки се съгласиха. Междувременно и на нея ходенето й се отрази добре. Тя не се осмеляваше да разкаже на изтощения Фридо за това. За моментите, в които не мислиш за абсолютно нищо, а само усещаш как се променя земята под краката ти, вдъхваш мирис на жълтуга и хвойна, гледаш играта на облаците и цветовете. Усещаш движението на пътя при най-малката разлика във височината.

— Лека нощ, Фридо — му пожела тя. Не искаше да се издаде колко се радва, че й остават още няколко дни пилигримство. Истината беше, че не я интересуваше дали кухнята в Кьолн е разтребена. Ева беше достигнала магическата точка на своето пилигримско пътуване: беше напуснала дома си, бе оставила всекидневието зад гърба си, но все още никъде не беше пристигнала. Просто пътуваше. Сред бури и ветрове.