Моника Пец
Дамски вторници (62)

62.

„Ще се срещнем на моста“, беше написала Ева на една бележка, която пъхна под вратата на стаята на Каролине. Циферблатът на часовниковата кула показваше 5,23 часа, когато тежката дървена порта се затвори зад двете жени. Ева и Юдит потеглиха с равно темпо.

Объркани мисли, призрачен пейзаж. Над един рибарник беше легнала мъгла от изпарения, нивите и дърветата блестяха в нереално синьо-зелено. Новият ден се събуждаше. Един трактор пореше утринната сивота, зад него няколко птици се надяваха да си намерят червеи. Когато първите слънчеви лъчи достигнаха върховете на кипарисите, манастирът беше вече зад тях.

Ева бе достигнала състоянието, което предизвикваше възторг у толкова много пилигрими. Краката сами се движеха и автоматично се напасваха към особеностите на пътя. В празната глава се зараждаше благочестиво желание. Какво очакваше тя от Доминик? Ева не беше в състояние да си наложи съветите, които не спираше да повтаря на децата си: „Занимавай се само с проблемите, които имаш, а не с тези, които можеш да си навлечеш.“

А какво трябваше да се прави с проблемите, които идват от миналото?

— Сигурна ли си, че искаш да направиш това? — попита Ева Юдит.

Двете бяха застанали пред един голям портал. Ева беше подготвена за всичко. За малка еднофамилна къща, за апартамент в новозастроен квартал, но не и за ужасната постройка, по която личеше, че скоро е правен ремонт, фасадата от последната четвърт на деветнайсети век блестеше с нова боя. Само чугунът на входната врата бе прояден от живописна ръжда.

Юдит нито за миг не се поколеба. Тя уверено натисна звънеца.

— Ако Арне ми е изневерявал… — Тя не довърши изречението. — Искам да знам истината, Ева — отрони накрая.

— Той е мъртъв. Какво ще промени това? — направи последен опит Ева.

— Всичко. Всичко. Всичко — заяви Юдит. Гласът й звучеше едва ли не весело.

Ева нямаше време да се учуди на странния отговор. Вратата се отвори. Една дама с ослепително бяла престилка до коляното мина с енергични крачки по чакълестата пътека на входа. Върху силно опънатата назад пригладена коса бе закрепено сестринско боне. От всички фибри на тялото й се излъчваше усърдие.

Сестрата ги прие с водопад от неразбираеми френски думи. Гласът й звучеше дълбок и дрезгав и издаваше вълнуващ живот отвъд спретнатата униформа. Ева и Юдит нищо не разбираха. Чуха само въпросителната в края на изречението.

— Доминик? — изграчи Юдит.

Жената вдигна озадачено вежди.

— Vous etes Dominique. Вие сте Доминик — каза Юдит, този път с по-твърд глас.

Жената избухна в гръмогласен смях. Едва успя да се успокои, толкова абсурдно й се виждаше предположението на Юдит. После им даде знак да я последват през двора.

Ева видя на паркинга автобуси за инвалиди. Под навеса имаше няколко инвалидни колички. Арне да е прекарвал отпуските си тук? Този Арне, когото тя познаваше, имаше непоносимост към болници и правеше всичко, за да остане болестта му незабелязана. Но дали тя изобщо го познаваше? Познаваше ли приятелката си?