Моника Пец
Дамски вторници (22)

22.

Кики седеше царствено на горното легло и скицираше. Поклонничеството й даваше чудесна възможност да не прави проекта директно на компютъра. Тя бе прекарала следването си по време, когато се рисуваше с молив, линия и хартия. Компютризацията в бранша я бе заварила неподготвена. Междувременно Кики бе придобила основни познания. Но лекотата, с която по-младите дизайнери край нея боравеха с автоматизирани чертожни програми, й беше чужда. Винаги когато се затруднеше, тайничко посягаше към молива и се чувстваше като собствения си дядо, който още считаше Шарл Азнавур за най-добрия певец, а Петер Франкенфелд — за върха на немския хумор: динозавър малко преди смъртта си.

Погледът на Кики попадна върху приятелките й. Тя запечатваше всичко с фотоапарата си: спящата Юдит. Нощната масичка със свещта, която трепкаше пред портрета на Арне. До него — свежи цветя и чаша вино. Дори във Франция Юдит бе направила олтар на мъжа си. Тя спеше спокойно. Ева на отсрещното горно легло изглеждаше сякаш е изпаднала в кома. От часове не беше мръднала и на сантиметър от първоначалната си поза. Още едно „щрак“. На дисплея се появи снимката на спящата Естел със синя маска на очите. Краката, които лекуваше, стърчаха изпод одеялото.

Кики се усмихна дяволито. Естел щеше да я намрази заради тази снимка. Тя премина нататък по снимките. Събитията от деня се нижеха в обратен ред. Всичко беше запечатано: покрусените лица на приятелките след влизането им в стаята, Ева сред овцете, страхотният пикник, богомолката, първата обща снимка, шампанското на кьолнското летище, тръгването. И изведнъж — тази снимка: Кики и Макс, хванати за ръка. Макс беше висок мъж, с класически черти на лицето, рошава руса коса и весела усмивка, която още не беше оставила следи по лицето му. На двайсет и три още нямаш бръчки.

Кики развълнувано прелисти дигиталните си спомени: щастлива влюбена двойка в една палатка, на скачане от трамплин, почти голи в огледалото на една баня. Безгрижни и щастливи моменти, заснети на самоснимачка или с протегната ръка. Кики разглеждаше с усмивка детински веселите снимки. Докато не разбра какви ги върши всъщност. Натисна енергично бутона „delete“. Симпатичният младеж се разпадна на хиляди пикселчета. Макс изчезна от паметта на фотоапарата й, както беше изчезнал и от живота на Кики. Вече край. Никой нямаше да научи какво е имало между тях.

Минути по-късно Кики задряма над работата си и спомените за Макс. Смътно долавяше съскането на две котки, които яростно се бореха за територия, отдалеч се чуваха ударите на часовника на селската църква отмерващи единайсет. Светлината пред образа на Арне трепкаше безшумно. Всичко беше тихо и спокойно, стряскащото телефонно иззвъняване, което разпори райската тишина. Между другото, този звук беше колкото необходим на поклонничките, толкова и мразен от тях. Звънеше телефонът на Ева, разбира се.

Каролине беше готова да се закълне, че пространството между долното и горното легло е предвидено повече за пигмеи, отколкото за високи кьолнски адвокатки по наказателни дела. За съжаление нейните рефлекси от късния следобед не се бяха запаметили. Тя се надигна и се удари в дъската на горното легло.

Телефонът на Ева продължаваше да звъни безмилостно. Пронизителният сигнал беше спомен от едно време, когато апаратите се поставяха в коридора и звъняха толкова силно, че да ги чуват из цялата къща. Но доброто старо време беше отминало и телефоните отдавна си нямаха постоянно място, а все се оказваха там, където не трябва.

След многобройни извинения Ева се спусна от леглото си. Тя поначало не искаше да спи на горния етаж. Първо, защото нямаше представа как ще успее да се качи що-годе прилично по стълбата, и второ, защото се страхуваше, че през нощта няма да може да излиза. Ева пропълзя непохватно до долното легло. С цялата си тежест се стовари върху ръката на Юдит, която извика от болка.

Къде беше ключът за лампата? Къде беше проклетият телефон? Единственото, на което се натъкна, беше острият ръб на нощната масичка. За съжаление чрез коляното си. Виното се разля върху босите й крака. Ева изкрещя, Каролине изстена, а Кики хвърли възглавница. Само Естел продължаваше да си спи блажено и не усети нищо. Което не й пречеше сутринта на закуска пламенно да уверява останалите как цяла нощ не е мигнала.

Най-накрая Каролине успя да напипа в тъмното телефона на Ева. Тя взе пронизителното нещо и образувайки висока дъга, го хвърли през прозореца. Отвън се чу възмутено свинско грухтене. Каролине беше улучила някого.