Моника Пец
Дамски вторници (34)

34.

Докато Ева се молеше, Естел вървеше направо, без да спира.

— Ама че глупаво нещо — ругаеше тя на глас.

Естел беше бясна на куфара си. Не бяха изминали и половината път, а на нея вече й беше писнало от неприятното лашкане. А уж Ив бяха помислили за всичко. Достатъчно собствено тегло, подвижни, приспособени за неравен път колелца с разширени междурелсия, големи и меки като на ролери. Дори на гърба му Ив бяха сложили презрамки за раница. Естел обаче беше твърдо убедена, че отдавна е минала възрастта, в която обикаляш света с багаж на гърба си. Ако сме честни, тя не е и била в тази възраст. Докато нейните състуденти обикаляха с раници на гърбовете след някой индуски гуру в търсене на душевен покой, Естел си беше подсигурила охолен живот наготово. Както у дома, така и на почивка. Не можеше да проумее защо Кики толкова обича да пътува без пари, без предварителна подготовка и без план. Всяка година тя влачеше армагани от далечни страни. Матийо изчезна сам, останалото беше предимно от материално естество и се изгуби при честите местения на Кики. Един комплект винени чаши, които тя с мъка си беше пренесла на гръб чак от Мексико, защото не могла да устои на дебелото стъкло с въздушни мехурчета, преживя своя крах, когато някаква ревнива съпруга се появила в дома й, за да говори с нея. Неведнъж полицията се хващаше на уверенията на Кики, че няма представа, че любимият й е женен.

Дръжката за влачене на куфара се изплъзна от ръката на Естел и той падна на земята. Колелцата отново се бяха натъкнали на препятствие. Тя се наведе, вдигна отново дръжката и с мъка намести куфара върху стойката му. Рамото я болеше, а мехурите по дланите й нарастваха. Километричното стръмно изкачване бе превърнало куфара в олово. Каролине имаше лепенки в раницата си. Само че тя беше на няколко метра пред Естел. Тя забърза темпото си и се отпусна на един камък. Кой казва, че „подвижните колелца превръщат пренасянето в удоволствие“? Това си беше чисто мъчение. Естел ядно смени ръката, когато писукането на един клаксон я накара да се дръпне от пътя. Зад нея се носеше ръждясал мини пикап. Един от многото, които сновяха из местността. Особеното в това возило беше главата на Ева, подаваща се от него. Приятелката, която, откакто бе с Фридо, не бе поглеждала друг мъж, седеше сгъчкана в малката шофьорска кабинка с някакъв непознат и сияеше така, сякаш лично беше срещнала Божията майка. Какво, за бога, правеше Ева?

— Странноприемница „Дьо ла Пе“ — извика тя от колата, докато минаваше покрай приятелките. — На осем километра оттук.

— Не може така. Не е честно — нареждаше Естел.

Но пикапът вече трополеше към Юдит, която се изуми от дързостта на Ева да се откъсне от групата.

— Така не се прави поклонение — извика тя укорително, което не помрачи доброто настроение на приятелката й.

Ева беше помислила и за другите:

— Определих кой къде ще спи. Предвидих и Макс.

През последните дни той се беше превърнал в неразделна част от туристическата група. По свой си начин. Не се буташе напред. Нито се смесваше с другите, спазваше дистанция, а понякога по цели часове ставаше съвсем невидим. И когато се качваха в автобус, отново се появяваше. Просто беше един от тях. И сега Макс махна приветливо на Ева, когато колата мина покрай него, за да се приближи към челната част на групата.

— Жак ни предлага подслон — извика Ева на Каролине и Кики. — Ще ви чакам.

Колата се отдалечи, облакът прах се слегна, шумът на мотора заглъхна. Останаха само пътят и жените, които вървяха по него. Камък след камък. Стъпка след стъпка. Метър след метър. И в тази благоговейна тишина се чу металически звук. И после ругаенето на Естел. Никой не обърна внимание. Това бяха обичайните шумове, които вървяха един след друг и ги съпътстваха по време на цялото поклонение. Като светкавица и гръм.