Моника Пец
Дамски вторници (29)

29.

„Пътят на Яков предлага на странниците вълнуващи срещи, впечатляващи пейзажи и едно особено духовно преживяване“ — беше прочела Ева в пътеводителя на Каролине. Този ден той предложи на петте дами разходка през средновековния Нарбон, намиращ се на седемнайсет километра от плажа Нарбон, където бяха предишния ден. Ева завиждаше на туристите, които се люлееха в своите лодки-къщички на Канал дьо Рубин и си прекарваха една непринудена отпуска. Разполагаха с достатъчно време и за прочутата катедрала, и за слънчевите улични кафенета, и за римските руини, и за френското всекидневие. На Ева й се искаше по цял ден да обикаля пазара, да се диви на сергиите с местни продукти, с всички тези зеленчуци, плодове, подправки, месни деликатеси и лъскави морски дарове. Но след кошмарния предобед Пътят на Яков предложи на приятелките наказателен график и не толкова атрактивен маршрут: Пътят продължаваше по една утъпкана, изравнена странична уличка. Зад индустриалните сгради от лявата им страна минаваше четирилентовата магистрала А-61, която свързваше Средиземно море с Атлантическия океан. Каква жега! Каква смрад! Това беше от този тип улици, които още от пръв поглед те карат да онемееш, и преди да тръгнеш по тях, вече си уморен. Само Естел изглеждаше доволна. По тази безкрайна писта един куфар на колелца се явяваше единственият подходящ пилигримски аксесоар.

Ева позна по стиснатите устни на Юдит, че думата магистрала очевидно не фигурира в дневника на Арне. Покрай тях се стрелваха товарни камиони и пращаха в лицата им сух прах и изгорели газове. Собственикът на едно павилионче за закуски, което странно защо се казваше „Грунд ле Баракуда“ и носеше гръмкия надпис Салати, пържени картофи и панини грил, изсвири с явен намек след тях. Работниците от автосервиза до павилиончето килнаха назад омазаните си бейзболни шапки, за да виждат по-добре необичайната дамска група. На лицата им бе изписано нещо средно между любопитство и шеговита насмешка. Ухилените им физиономии показваха, че по този участък не се срещат често пътници, на чиито раници се люшкат мидите на Яков. Може би щяха да разберат, ако някой предприемаше поклоннически пътувания до Грейсланд, последното място за отдих на Елвис. Но да ходиш до гроба на някакъв апостол, мъртъв от две хиляди години?

Ева можеше да си представи как изглеждат отстрани: пет разглезени от цивилизацията жени, отправили се на поклонение, защото вече всичко са видели и направили в този свят. Кой знае дали обзавеждането в странноприемницата „Света Мария“ не бе избрано преднамерено. Умната Жинет, която толкова добре познаваше мотивите на пилигримите, бе предложила на гостите си точно това, което търсят: трудности, дискомфорт и неудобства — именно преживяванията, за които обичаш да разказваш у дома на чаша скъпо червено вино.

„Нормално“, мислеше Ева. Щом ще се прави поклонение, то това няма да е по царския път в посока към Сантяго де Компостела, където пилигримите бяха обичайна гледка. Тя се влачеше по непознат, лошо снабден с табели страничен път. Може би така изглеждаше и нейният живот. Ева сякаш отдавна се движеше по страничната пътека на живота.

На приятелките им беше все едно, че ги зяпат. Естел изглеждаше така, сякаш ей сега ще даде автограф на закачливия собственик на „Ле Баракуда“.

Ева усети облекчение, когато пресякоха магистралата над един мост и сивият бетон на оскъдно обраслите хълмове се загуби от очите им. Зад тях изчезнаха и Нарбон, и шумът на магистралата. Типичната за низината ниска растителност бе погълната от обрасла с дървета местност. По пътя танцуваха сенките на дърветата, които се люлееха от летния бриз: високи, наситенозелени кипариси от едната страна и разлистени широколистни дървета — от другата. На километри оттук нямаше нито село, нито град, нито зяпачи. По пътя се намираше само бенедиктинският манастир „Фонфроад“, където дори нямаше вече монаси, но затова пък имаше ресторант с обслужващ персонал, състоящ се от съвсем млади хора. Няколко маси по-нататък бяха заети от двама италиански мотористи, които бяха прекарали деня си със своите допотопни „Мото Гуци“ и сега обядваха. Те се интересуваха много повече от персонала, отколкото от свежите зеленчуци в чиниите си. Но пък персоналът се отегчаваше от посивелите изирайдъри точно толкова, колкото и приятелките. Иначе храната беше страхотна.

Обядът започна със салата „Месклун“ от свежи зелени марули, зеле и цветни листа, с много зехтин, лимон и пресен хляб. После месо с картофено пюре, а за десерт — ягодов шербет. Юдит човъркаше омлета си. Приятелките с мъка се удържаха да не си поръчат вино към обилния обяд. Още дори не бяха преполовили заплануваното за деня. Вероятно щяха да останат тук до вечерта, ако не беше автобусната фирма „Шпац“ от Фулда, която изсипа на паркинга на абатството група жизнени пенсионери. Според табелата на автобуса тези пенсионери бяха на екскурзия „Катари и каталунци“ и се бяха отдали на кратко опознаване на Северна Испания, Андора и Южна франция. Бяха бързи: три страни за девет дни, хапване за петнайсет минути, а пиенето, ако може, на крак. „Раз, прас“.

— Когато е на възраст, човек няма много време за прахосване — оправда Ева нетърпеливостта на пенсионерите.

Но когато първите започнаха да се оплакват на висок глас от мудността на обслужването, петте дами си плюха на петите. Искаха да отидат на място, където е тихо и където няма опасност да срещнеш досадни сънародници.

Ева се отпускаше с всяка следваща стъпка. На пустия път, където нямаше работници и ухилени съдържатели на закусвални, които да ги гледат как изпълняват дълга си с пот на чело, тя се чувстваше като преродена. Както и без тежката раница. Изпълваше я гордост. Окрилена, Ева застана след обедната почивка до Каролине. Зад тях вървеше Кики, чието лице сякаш казваше: „Не ми се говори!“