Моника Пец
Дамски вторници (12)

12.

„Кой глупак го е измислил това поклонническо пътуване?“, блъскаше си главата Ева. Тя се беше отказала да брои крачките си. Докато крачеше по безкрайния, лишен от всякаква сянка път през лозята, които украсяваха нежния хълмист пейзаж, Ева мислеше само как да направи крачката в момента и да събере сили за следващата. Явно й бяха тежки греховете. Нищо чудно, предвид факта, че тя всяка нощ преди лягане се мотаеше около хладилника. По време на обедите и вечерите някак си успяваше да се въздържа. Но когато бойното поле в кухнята се изпразнеше, последната пералня беше на простора, латинските думи научени и четирите деца — разпределени по стаите си, Ева нямаше повече сили да се противопостави на каквото и да е изкушение. Може би трябваше да готви по-малко. Ако не останеше нищо, нямаше да го има и изкушението. Тя обаче обичаше вратата на дома й да бъде широко отворена и всеки ненадеен гост да бъде добре дошъл на пищната й трапеза.

Вероятно това бе отзвук от собственото й детство. Като тийнейджърка Ева не смееше да покани никого вкъщи. Никога не можеше да бъде сигурна дали майка й не се разхожда из къщи по пеньоар, дали не се е проснала на леглото и дали няма да пропъди потенциалните й приятели с думите: „Аз съм Регине, по-голямата сестра на Ева.“ Тя се мислеше не само за най-добрата приятелка на дъщеря си, но и за въплъщение на вечната младост. Държеше дъщеря й и внуците да се обръщат към нея на малко име. Това обаче не пречеше на Анна да се хвърля на врата й при всяко от ужасните й посещения с възторженото „Бабо“. В това отношение внучката беше непреклонна, а логиката й — желязна: Регине скоро щеше да навърши седемдесет и си беше нейна баба. А човек нарича баба си баба. Точка. Ева искрено вярваше, че на новото поколение му предстои прекрасно бъдеще.

Регине би одобрила предприетото от Ева търсене на себе си. „Три седмици в Индия ме зареждат за следващите единайсет месеца в Кьолн“, не спираше да повтаря по-рано тя. Като дете Ева имаше чувството, че тя самата е част от това, което майка й с мъка изтърпява. Ходенията на Регине в ашрам^[1] бяха за Ева като островчета на блаженството. Защото тогава я водеха при Лоре, строгата й баба. Списъкът от ясни правила на баба Лоре, включващ и неделното ходене на църква, беше за Ева чудесен контраст и тя с удоволствие следваше програмата. Харесваше й това прилежание, редът, дори забраните. Както и църквата. Ева много се зарадва, когато разбра, че Фридо е практикуващ член на една католическа общност. Тя се чувстваше прекрасно в голямото семейство на мъжа си, което й бе оказало топъл прием. Семейства като това на Фридо Ева беше виждала само по телевизията, по-точно — Уолтънови. За съжаление, след пет посещения в Индия в рамките на три години, на Регине й омръзна и тя започна да търси себе си основно в Кьолн. Поне Ева да познаваше баща си. Но Регине го беше отписала. „Кой си пада още по обикновените бюргерски семейства?“, отбиваше въпросите тя, с които понякога Ева се пробваше да научи нещо.

— Аз — казваше Ева предпазливо.

Но Регине не искаше и да чуе.

Ама че работа: вместо да се наслаждава на омайните гледки в далечината и наоколо, които предлагаше непознатата местност, тя уморено се влачеше метър след метър и мислеше за майка си. И то при положение, че отдавна бе спряла да мисли за нея. Ева всеки ден се стремеше да подреди живота си по начин, различен от начина на Регине. Понякога си мислеше, че идеята за един отворен, гостоприемен дом, в който децата й могат без страх да канят приятелите си, й беше харесала повече, отколкото самото преместване. Голямата къща край парка, която купиха преди няколко години, беше винаги оживена. Мястото за игри на зелената морава стана притегателен център за всички малчугани от околността. Домът й беше първото място, където на играещите им хрумваше да отидат, когато: им се ходеше до тоалетната, бяха жадни, трябваше им лепенка, да се обадят по телефона, да вземат помпа за гумите на колело, да отидат още веднъж до тоалетната. Ева винаги беше насреща. Сигурно беше единствената кьолнска гражданка, която оставяше входната врата отворена, за да не се налага да се разхожда при всяко позвъняване.

Да се разхожда. Да. Да се разхожда. Още една крачка. И още една. Колко още оставаше? Ева вдигна поглед от прашната земя и видя светлина в края на тунела. Правият чакълест път бавно се изкачваше. Ева беше сигурна: отгоре щеше да се види манастирът. В днешно време дори монасите имаха телефон. Най-после можеше да се обади в Кьолн. Тя се оживи. Усети как се разбуждат задремалите й сили. Щеше да се справи с тази последна част. Първият етап бе почти зад гърба й. Поклонението не било толкова трудно нещо. Само още няколко крачки.

Когато погледът й се спусна от обраслата седловина в падината, която изглеждаше толкова безлюдна, колкото и пътят, останал зад тях, Ева разбра, че относно поклонничеството бе направила досега само една-единствена грешка. И тя беше, че каза ДА на това безумно начинание.