Моника Пец
Дамски вторници (18)

18.

Казват, че с годините кучетата заприличват на стопаните си. Очевидно същото важи и за селяните и техните животни. Не можеше да се твърди с положителност кой бе по-учуден от срещата с петте самотни, градски, запотени дами на пустия чакълест път: мълчаливият селянин или овцете, които гледаха втренчено с вдигнати носове от товарното ремарке живописната група пилигримки. Понякога не са необходими думи. Селянинът разбра и без да му обясняват, че тук става въпрос за християнска любов към ближния. Той безмълвно отвори входа към ремаркето и избута овцете встрани. После с простичък жест покани петте изнурени пилигримки да се качат.

Юдит се качи и така даде сигнал, че за днес е готова да забрави дневника и указанията в него. Каролине и Ева я последваха. Дори Кики се отказа от по-нататъшно домогване до опрощаването на греховете. И четирите бяха единодушни, че като за първи ден от поклонничеството са направили достатъчно. Дори повече от достатъчно! За всеки случай достатъчно, за да приключват вече.

Само Естел се колебаеше. Кой знае дали сред френските овце не витаеше желание за кръвно отмъщение. Може би тези овце бяха роднини на агнетата от Полиак, с които предишната вечер се беше угощавала в Монпелие. Младо агне с лучен мармалад. Сякаш бе минала цяла вечност оттогава. Като спомен от един по-ранен живот. От един хубав живот. Опърпаното ремарке изобщо не изглеждаше приканващо. Но имаше ли избор? Ужасяващата мисъл да изминат дори още един метър пеша й вдъхна кураж да прояви мъжество и да преодолее органическата си непоносимост към селския двор. Докато Естел се опитваше да си намери сигурно място на максимално голямо разстояние от овцете, Ева удобно беше седнала по турски върху товарното ремарке. Тя с наслада си похапваше от остатъка от пикника, който беше пропуснала.

Разнебитеното превозно средство потегли. Вятърът блъскаше в лицето на Естел острия мирис на овце, моторът ръмжеше. От кабинката на шофьора на трактора зазвуча дрезгаво радио. Оттам, като гласове от миналото, пееха Попис за това, как нищо не се е променило. Non, non, rien n’a change. Накъсаната, но весела мелодия вля живот у жените.

— Това парче го превеждахме на курса по френски — извика Кики. Естел имаше някакъв бегъл спомен, че е гледала по телевизията френската момчешка група. Може би по времето, когато Руди Карел още беше безспорен герой в съботната вечер.

Кики започна да пляска с ръце и да пее. Mais tout a continue, mais tout a continue. Всичко си е отново както преди, казваше се в текста. Нищо не се е променило. Non, non, rien n’a change.

Дори Юдит бе привлечена от веселата песен. Заедно с Ева и Естел тя пое рефрена, а Кики отговаряше за соловото изпълнение и строфите. Не беше сигурна в текста, затова пък компенсираше с най-драматични жестове. Само Каролине се въздържаше от участие и се смееше.

— Не мога и две верни ноти да изпея.

Беше й достатъчно да гледа своите момичета. И докато те пееха весело, тракторът се вряза с ремаркето си в нежния пейзаж на хълма и мина покрай неколцина пръснати пешеходци, което от своя страна идваше да покаже, че те не са единствените, избрали този затънтен път на Яков.

Естел беше доволна: може би това ремарке беше най-доброто място, откъдето се виждаха уединеността и красотата на пейзажа. И най-доброто място да усетят, че са заедно. Ако сега се беше запознала с останалите четири, приятелството им нямаше да има шанс. Но след петнайсет години можеха да си кажат истини, които на друго място биха довели до смърт и убийства.

Non, non, rien n’a change. Нищо не се беше променило. Нямаше и да се промени. Каквото и да се случи.

Естел провеси изтерзаните си крака от ръба на ремаркето. Нещо я докосна леко по тила. Обърна глава встрани и погледна в две влажни овчи очи, които с обожание се пулеха в кожената гарнитура на якето й. Както бе казала Юдит: „С поклонничеството откриваш нови страни у себе си.“

Естел току-що бе открила, че с овцете имат еднакъв вкус за дрехи.