Моника Пец
Дамски вторници (59)

59.

„Ако имам въпроси относно собствения си живот, ще ви се обадя.“ Кога беше времето, когато Каролине се шегуваше по този начин? Като че ли оттогава беше изминала цяла вечност.

Каролине беше останала във вътрешния двор. Обградена от хилядолетни зидове, струваше й се, че е извън времето. Току се чуваха удари на камбана и молитви. Едно монашеско расо се мярна под аркадата. Няколко подплашени петела сновяха из градината, някаква котка се беше излегнала мързеливо на една пейка. Тази идилия рязко контрастираше с бурята в душата й. Каролине беше сама. Само една очукана каменна статуя на Богородица беше свидетел на объркването й.

„На твое място бих се замислила за собствения си брак.“ Това изречение пълзеше по всички мозъчни извивки. Пред вътрешния й взор се заредиха странностите от последните дни. Студената бърза раздяла, дните, в които не можеше да се свърже с Филип, странният телефонен разговор, мълчанието. Тя въртеше в ръце някакво листче, което бе извадила от портмонето си. Визитката на колегата й. След срещата им в съда, когато така дръзко й беше предложил промяна, не се бяха засичали повече.

От време на време той й пращаше по някой есемес, с който й напомняше, че предложението му още е в сила.

„Аз съм доволна от живота си“, твърдеше тя едва допреди няколко седмици.

„Това едва ли ви е достатъчно“, беше казал той. „Съпругът ви си има лекарския кабинет, конгреси, спорт. А вие?“

Мъжът й отдавна си имаше свой живот: това ли искаше да каже колегата й? Дали адвокатът, дали Юдит не беше открила това, което бе видимо за всички? Де да имаше човек смелостта сам да си зададе въпросите. Затова ли беше тази нотка на съчувствие в гласа на колегата й? На нея й беше подействало дразнещо. И притискащо.

Суета, призна си тя. Беше поласкана, че някой недвусмислено я ухажва, флиртът й бе доставил удоволствие. Беше пренебрегнала зъбчетата, скрити във въпросите му. Бе пропуснала всички предупредителни сигнали. Трудно беше някой да убеди Каролине в очевидното. Това можеше да направи само тя.

Каролине гледаше втренчено визитката, сякаш решението на проблемите беше закодирано в телефонния номер. Тя реши, че е все едно дали е банално отражение на светлината, или е чисто самовнушение. Но жената от камък беше права. Извади енергично телефона си и направи нещо необичайно. Избра номера на колегата си Паул Гаснер.

— Знаех си — прозвуча възторжено от другия край на линията. — Знаех си, че ще ми се обадите.

За него не беше изненада, че Каролине му се обажда след седмици колебание. За нея обаче беше. Как можа да й хрумне да се довери на един непознат? На човек от професионалното си обкръжение, когото познаваше съвсем бегло? Още имаше избор. Можеше да направи така, че казаното от нея да прозвучи като отказ. Можеше да мине за невинно позвъняване. Наистина ли го искаше? Да отвърне поглед?

— Не става въпрос за вашето предложение — каза тя. — Става въпрос за мен.

Паул Гаснер заговори предпазливо:

— Сигурна ли сте, че мога да ви помогна?

— Явно знаете за моя живот повече, отколкото аз самата.

Каролине се мъчеше да не гледа към Богородица. Не й трябваше Божествен знак, за да разбере, че има право да задава въпроси на себе си и на другите. Не искаше да бъде като онези съпруги, с които толкова често се срещаше на делата: нищо неподозиращи, слепи, глухонеми и неможещи да приемат истината. Тя познаваше жени, които въпреки фактите искаха да вярват в невинността на извършилите криминално деяние техни съпрузи, понеже в противен случай щеше да рухне представата им за самите себе си. Тя не желаеше да бъде такава. Щеше внимателно да прецени какво иска да знае.

— Намекнахте нещо за съпруга ми. Свързано с конгресите и спорта. Какво имахте предвид?