Моника Пец
Дамски вторници (55)

55.

— За какво говорите през цялото време? — учуди се Юдит. От няколко дни имаше чувството, че се случват странни неща.

— Аз знам най-малко — каза Макс. — Мен не ме посвещават в тайните си.

— Мен също — оплака се тя.

С всеки изминал ден приятелките й й ставаха все по-чужди. Юдит се чувстваше постоянно наблюдавана и оценявана. Знаеше, че те очакват от нея да се отърси от скръбта си и пак да стане предишната Юдит. Добре, че Макс се беше присъединил към тях. Тя се чувстваше привлечена от него. В никакъв случай не беше влюбена в младия мъж. Не, беше нещо съвсем друго. Просто Макс единствен се отнасяше безкористно към нея. Юдит отново се обърна недоверчиво. За да види пресилените усмивки на четирите приятелки. По-очебийно не можеше и да бъде.

Изви се силен вятър и спря дъха им. През целия етап Юдит бе гледала тревожно към небето. С първите капки увяхна надеждата, че облаците ще ги подминат. Само за няколко минути лекият дъждец премина в проливен дъжд. Пиренеите се скриха зад гъстите облаци. Светкавици прорязваха небето, рекичките прииждаха, отнасяха растенията и за няколко минути направиха пътя непроходим. Едва се виждаше на десет метра разстояние.

Те бързо се скриха в една дървена барака. Също като милионите мухи, бягащи от дъжда. Дори скъпият шоколад „Валрона“ и бананите, които Макс извади от ръчната си чанта, не успяха да разведрят атмосферата. На открито бурята приличаше на стихийна мощ. Вятърът блъскаше в изгнилите греди, дъждът не спираше да барабани върху изкорубения покрив. Миришеше на мокро, загнило сено.

— Получавам алергия от тази миризма — оплакваше се Естел, докато пъдеше мухите от себе си.

След четвърт час светкавиците престанаха. Беше започнало кротко да вали.

— Няма смисъл да чакаме — реши Каролине. — Иначе ще замръкнем.

Но идеята да стигнат до следващото село, минавайки по междуселския път, се оказа голяма грешка. Виждаше се лошо, маршрутът беше тесен. Всеки път, когато някой бибиткащ камион минаваше в опасна близост покрай тях, приятелките биваха гощавани с порция водни пръски. Нямаше смисъл. По-добре да тръгнат по по-дългия неравен страничен път.

Те се заизкачваха уморено нагоре по разкаляната пътека. В тинята се напредваше бавно. Юдит постоянно се подхлъзваше. Никога досега шестимата не се бяха чувствали толкова свързани със земята, никога досега не бяха гледали с такъв копнеж небето. Само оттам можеше да дойде спасението. Дъждът стесни хоризонта. Никой не беше помислил за целта на деня. Юдит изруга наум. Винаги беше смятала, че дъждът пречиства отвън, което върви ръка за ръка с вътрешното пречистване. Пилигримската романтика и религиозният патос й бяха толкова далечни в момента, колкото и шушукането и тайните. Просто трябваше да се превъзмогне и този етап.

Тук-там се появяваше мидата на Яков, която указваше пътя. Ориентирането беше трудно, имаше вода навсякъде. Валеше върху ръцете им, влизаше вода във вратовете и обувките им. Набързо извадените от раниците дъждобрани вече запарваха.

— Ако не внимаваме, можем да се изпотим и да припаднем от нарушено кръвообращение — показа познанията си по медицина Ева.

Сълзи от изтощение течаха по бузите на Юдит. „Пилигримството трябва да се прави с чувство и осъзнатост“, беше отбелязал Арне в дневника си. В този ден единственото, което я придружаваше по пътя й, беше усещането за безсмислие.