Моника Пец
Дамски вторници (42)

42.

Борбата за най-хубавото легло беше започнала. В тесния коридор на странноприемницата цареше оживена препирня кой къде ще спи. Освен петте дами, тук беше пристигнала и френската група пилигрими от параклиса, което означаваше край на задушевната вечер в кухнята. В коридора две дузини пилигрими очакваха да бъдат обслужени и настанени. Жак усърдно се опитваше да въведе ред в хаоса. Той се вцепени, когато разбра, че не само Макс и приятелките са се пръснали сред французите, но и Ева.

— Ей сега се връщам. Не си отивайте — беше й прошепнал в ухото, когато започна френската инвазия и го принуди да напусне кухнята.

А когато приятелките разбраха, че и за тях е време да положат морни пилигримски глави, излязоха и те. Да чакат в кухнята Жак да се върне? Докъде щеше да доведе това?

— Les hommes a gauche, les femme a droite. Мъжете вляво, жените вдясно — надвикваше Жак възбуденото надприказване и своето отчаяние. В коридора гъмжеше от народ. Дамската групичка щеше да се пръсне от яд, че вместо да виси в кухнята на вино и касуле, не си е резервирала навреме нощувките. Сега не им оставаше нищо друго, освен да се смесят с френската група.

Раници се закачаха една за друга, лакти се изнасяха встрани, кореми се използваха като защитна преграда, пръсти се приклещваха. Във въздуха тежко висеше смесица от мирис на пот, чесън, тамян и обилно консумиран алкохол. А вероятно и обилният бобен обяд започваше да напомня за себе си?

Жак не се поддаде на това впечатление. Той галантно убеждаваше две дами в напреднала възраст, които или бяха сестри, или бяха ходили при един и същи фризьор, че самостоятелните стаи са само за много възрастни хора. И когато близначките, които допреди миг недоволстваха от липсата на удобства, хлътнаха в общата спалня, се чувстваха толкова млади и привлекателни, колкото не са били от години.

— Тази нощ всички трябва да се сместим на едно място — съобщи Жак над главите на чакащите и погледна към Ева. Погледът му беше еднозначно двузначен.

— Не се колебай да се възползваш от ситуацията — чу Ева един глас.

Но това не беше вътрешният й глас, а гласът на Кики, която неочаквано беше изтласкана от навалицата към Макс. Той театрално си запуши носа:

— Обичам те, Кики, ама не чак толкова.

— Сега разбирам защо пилигримството помага срещу плътски наслади — установи Естел. — При миризмата на пилигримска пот, щеш не щеш, си оставаш целомъдрен.

Тя се опитваше с упорито дишане през устата да пропъди адската смрад и с премерени маневри да направи крачка напред. Само Юдит сякаш не забелязваше натрапчивата миризма. Погледът й неспокойно се рееше над множеството.

— Този тип беше с французите. Сигурна съм в това — хленчеше тя.

— Какво толкова те притеснява той? — попита Каролине Юдит. Не разбираше защо приятелката й е толкова разстроена.

— Трябваше да го видите. Очите му мятаха искри. Сякаш искаше да ме нарани.

— Нещо като католически Талибан ли? — попита Естел.

Ужасът беше сковал крайниците на Юдит. Изпод слънчевия загар, който бе придобила през последните дни, тя беше пребледняла. Бе убедена, че този човек е враждебно настроен към нея.

— Той ме заплаши!

— Но какво толкова ти каза? — опита се Каролине да внесе ред в объркания й разказ.

— Какво ли може да е казал — намеси се Естел. — Талибаните си знаят само едно: грях и наказание.

Юдит погледна Естел в пристъп на паника.

— Ехо, това съм аз — махна Естел.

Ева вече нищо не разбираше.

— Юдит изглежда по-разстроена и от вкъщи — шептеше Каролине.

Но в този миг получи остро ръгване с лакът в корема от един обигран френски турист и реши, че не е готова за борба за надмощие от този род. Тя се измъкна от навалицата и зачака търпеливо в един ъгъл хаосът да утихне.

— Les hommes a gauche, les femme a droite. Мъжете вляво, жените вдясно — повтори Жак.

Естел и Кики изчезнаха с облекчение надясно, а Макс, не без съжалителен поглед в посока към Кики, наляво.

— Как само стоеше този мъж между свещите — все още не можеше да се успокои Юдит. — Като видение. — Не можеше да разбере защо никой не взема думите й на сериозно.

Ева си имаше обяснение за този забележителен феномен:

— Това е пътят, Юдит. Това е, което прави пътят с човека — каза възторжено тя и отново се сети за своя спасител. — Ходенето е толкова монотонно, че възприятията неизбежно стават по-наситени. Дори всекидневните събития придобиват нещо магическо — мърмореше тя и гледаше втренчено към Жак. Цял ден бяха готвили заедно, бяха се смели и флиртували. Тя се наслаждаваше на любопитните му погледи, на начина, по който поставяше ръката си върху нейната, докато говореше. Жак не се стараеше да прикрие, че намира Ева за привлекателна.

Дори Фридо не беше навлязъл така устремно в живота й, както Жак. Фридо не беше човек на прибързаните и внезапни действия. Като ученик го изхвърлили от отбора по футбол, понеже реакциите му били твърде бавни и все му отнемали топката, Фридо не понасяше да го припират, но ако му се дадеше възможност, проявяваше издръжливост и упоритост. Той не беше нито бърз, нито привърженик на прибързаните действия. Първото си предложение за брак беше формулирал толкова внимателно, че Ева дори не го забеляза. Все пак тя се омъжи за него. До ден-днешен й беше мъчно, че баба Лоте не се запозна с Фридо. Щеше да го хареса. Но едва ли щеше да хареса това, че тя е тук, във Франция, и изобщо не мисли за него, а за мъжа, който стои в коридора и разделя тълпата както Мойсей морето.

Ева се опита да си представи какъв ли беше животът на Жак извън работата му. Дали не беше светец, паднал от небето? Или водеше съвсем обикновен начин на живот? Може би живееше с родителите си под един покрив. Леви борци за мир, вече посивели и прегърбени и пушещи тайно внесен канабис. Или имаше собствено семейство? Жена и деца, които днес по случайност са на гости у баба и дядо? Ева нищо не попита за това, а и Жак нищо не спомена. Бяха прекарали целия ден заедно. Без минало и без бъдеще. Но Жак явно беше на друго мнение.

— Защо не поостанеш няколко дни тук? — попита той Ева, когато най-после спокойствието беше възстановено. — Можеш да ме научиш на някои ваши рецепти.

— Рейнско печено мариновано говеждо месо — предложи тя.

— Трудно ли е? — попита Жак.

— Отнема време.

Жак засия.

— Идеално.

Интересът му я ласкаеше. А една афера по време на отпуск беше последното, което тя търсеше. Ева знаеше мястото си. При Фридо, при децата, при приятелките. Не трябваше да бъде тук, когато утре на обяд той се върнеше от всекидневното си пазаруване.

— Дойдох с приятелките си и с тях ще си тръгна. Така е редно. Свети Жак ме спаси.

Ева му се усмихна засрамено. За нейните представи това беше равносилно на обяснение в любов. Но не всяка любов трябва да бъде изживяна. Някои любови трябва кротко да си останат в сърцето. Там, където не могат да навредят.

Сякаш усетил, че раздялата ще настъпи по-бързо, отколкото се е надявал, Жак извади една пощенска картичка, на която бе изобразена странноприемницата „Де ла Пе“ от времето на движението за мир. На гърба й той написа на Ева традиционната рецепта за касулето.

— Академията ще се радва, ако рецептата стане популярна у вас.

Гласът му се плъзна по гърба й. Трепереща, Ева отвори портмонето си, за да прибере картичката. В прозрачното джобче грееха семейни снимки. Жак взе ръцете й в своите, привлече я към себе си и запечата целувка на устните й.

— Bon voyage, Eva^[1].

— Благодаря за всичко — прошепна тя, преди да побърза да напусне помещението. Беше доволна от деня. И от рецептата, която беше на сигурно място в портмонето й. Като спомен и като предупреждение. Ева още усещаше целувката върху устните си. И вече знаеше какъв е вкусът на касулето. Това беше вкусът на новото начало.

Жак остана в коридора, загледан замислено след Ева. Когато се обърна, забеляза, че е забравил още един пилигрим: Каролине. Тя се правеше, че гледа съсредоточено евтината пластмасова щампа на стената.

— Нищо не съм видяла — извика Каролине. — Трябва нещо да се е залепило за очите и ушите ми.

Жак само се засмя. Той надникна в дясното помещение. После решително посочи наляво. Там, където малко преди това се беше шмугнал Макс. Това трябваше да покаже на Каролине, че тук наистина няма единична стая.