Моника Пец
Дамски вторници (8)

8.

Още малко време! Ева копнееше за още един-два часа. Приятелките се бяха разбрали да отидат заедно на летището. Каролине щеше да е шофьорът и трябваше да вземе всяка поотделно. Ева беше първата от маршрута й.

Стегнатата раница вече чакаше в антрето. Но Ева продължаваше да снове из идеално подредената си кухня и да лепи последните бележки: тенджери, чинии, чаши, продукти — всичко бе подробно описано на семейството, което нямаше представа кое къде се намира.

Трима недорасли тийнейджъри следяха отегчено от масата припрените движения на майка си. До тях бе Фридо старши. Преди няколко години той сам се беше нарекъл старши. След като Ева бе измислила имената на Давид и Лене, Фридо настоя той да избере име на третото дете. Тоест на Фридо младши. В службата по гражданско състояние не му хрумна нищо по-добро. Това беше и последният му опит да се противопостави на вещината на жена си и на предварително направените семейни планове. Когато двайсет месеца по-късно се появи малката Анна, ролите в семейството окончателно се разпределиха. Ева отговаряше за семейството и социалните контакти, а той беше нещо като министър на труда, финансите и икономиката.

На четирийсет и три години Фридо беше член на управителния съвет на едно застрахователно дружество, горд собственик на еднофамилна къща с огромна градина и напълно безучастен към нещата, касаещи всекидневието на собственото му семейство. Сега той внимателно разглеждаше изписаните на ръка цели страници с указания, които Ева тикаше в ръцете му.

— В понеделник Давид има тенис, а Фридо — помощ в църквата?

Ева кимна нервно. Няма начин нещо да не се обърка, вайкаше се тя. Пътешествието щеше да продължи десет дни. Плюс заминаването и прибирането. Досега петте приятелки не бяха отсъствали за толкова дълго.

— Само в петък ще е трудно с родителската среща на Лене и евентуално в сряда.

— Сряда ли? Абсурд. Тогава има заседание на управителния съвет.

Заседанието на управителния съвет беше за Фридо нещо като хронично състояние. Родителски срещи, возене на деца, украсяване на тенис клуба, счупени ръце, крака, детски проблеми: от години Фридо неизменно имаше заседание на управителния съвет, щом станеше въпрос за семейни ангажименти. При това той никога не отказваше. Просто беше зает и нямаше как.

— Вземи си помощничка, Ева — постоянно я навиваше Фридо. Но Ева не беше родила четири деца, за да ги хвърли на някоя румънска детегледачка.

— Това е просто работа — бранеше се усърдно тя, когато приятелките й за пореден път вдигаха вежди.

— Това е просто робия — коментираше сухо Естел.

Разглезената приятелка беше класически пример за жена, която обича да препълва куфарите си, а носенето им да оставя на друг. Естел не работеше. Естел делегираше отговорности. Намираше си отговорници за аптекарската верига, получена чрез брака й, за домакинството, за живота си. Дори вибратор имаше в чекмеджето на нощното шкафче, който, по думите й, превъзхождал мъжа й по издръжливост.

Ева можеше да вземе пример от Естел. Но Ева беше от друго тесто. Тя дори се опитваше да прикрие със суетенето си обземащото я на моменти чувство за вина.

— Яденето е готово. Тайландска рибена супа, свинско печено, банички с три пълнежа, вегетариански за Лукас, сирене за Лене, кайма за всички останали.

Тя отваряше чекмеджетата на хладилника, заредени с цяла армия грижливо надписани кутии с храна. Фридо гледаше своята дълбоко замразена храна така, сякаш тя бе най-малко осмото чудо на света: смаяно и без всякакво разбиране за чуждата култура. На никого не му хрумваше, че Ева заслужава поздравления, задето се е погрижила за семейството си за времето, докато отсъства. Дори на самата Ева.

— Сигурна ли си, че искаш да направиш това? — попита Фридо.

— Не, не съм — веднага отвърна Ева.

Но Анна, най-малката й дъщеря, с която Ева имаше особена връзка, се намеси неочаквано:

— Според мен трябва да отидеш на поклонническото пътуване, мамо. Нищо няма да ми стане, ако съм единствената, която ще участва сама в мероприятието „Съвместно печене на кекс от майка и дете“. Наистина.

Деветгодишното момиченце нежно обви ръце около шията на майка си.

Когато Каролине взе Ева, майката на четири деца се чувстваше смъртно изтощена. И то още преди да се е доближила и на сантиметър до началото на поклонническото пътуване.

— Може да си направя резервация и да дойда по-късно.

— Ева, винаги има нещо. Турнирът по тенис на Давид, концертът на Лене, заседанието на управителния съвет…

— „Съвместно печене на кекс от майка и дете“! Представи си какво ще стане, ако Фридо отиде по средата на заседанието. Защото трябва да пече в училище мраморен кекс. — Ева звучеше истински отчаяно.

Съчувствието на Каролине си имаше граници:

— Искаш ли да чуеш истината, Ева? През годините така си ги научила твоите хора, че сега не могат да разпознаят и собствените си чорапи.

Ева знаеше, че Каролине е права. И въпреки това се чувстваше гузна.

— Фридо ще се справи страхотно, Ева. Няма да се изгуби в пустинята на обслужването, която ти остави зад себе си.

— Мислиш ли?

Каролине въздъхна дълбоко. Всяка година едно и също. Най-напред приятелките дискутираха надълго и нашироко, преди да се спрат на определено място и дата. А после Ева, Кики и Юдит все размисляха и предлагаха друго.

— Имам много работа.

— Няма как да тръгна.

— Съжалявам.

На Каролине този сценарий й беше до болка познат. Както винаги тръгването им представляваше цяло събитие. Ако изобщо тръгнеха.

Първо всяко дете трябваше да бъде прегърнато и целунато, после мъжът, после пак децата. Едва когато семейството застана до градинската порта и започна да маха за довиждане, можеше да се отбележи началото на тръгването. Каролине въздъхна. Една от петте дами вече беше в колата й. Оставаха другите три.