Моника Пец
Дамски вторници (27)

27

Загорели голи крака, тяло с правилни пропорции, примамлива гледка. За Кики не беше проблем да притича полугола в градината, където бяха прострени дрехите й. Не беше нужно и да бърза. Защо? Тя не представляваше интерес за прасетата. Също и за Роза, която лежеше в тинята и разсеяно преживяше.

— И това тромаво животно ти е създало проблеми? — щеше по-късно да попита недоумяващо Кики, когато Ева разкажеше историята си.

Но Кики си беше такава. Тя имаше завидната дарба да вижда във всичко положителното. Веднага щом се събуди, отиде до прозореца и зарея поглед над покривите с дървените плочи. Слънцето гъделичкаше носа й, на стената над леглото й висяха многообещаващите скици и Кьолн беше много далеч. Какво още й трябваше?

Кики тъкмо беше събрала дрехите си от простора, когато две ръце отзад се увиха около талията й. Тя се завъртя и се изплаши до смърт. Пред нея стоеше млад мъж с рошава руса коса и светнали от радост очи. Това беше човекът, който миналата вечер бе изтрит от виртуалната й памет. Това беше Макс. И то, както винаги, в безсрамно добро настроение.

— Радваш ли се?

Без обяснения, без нищо. Просто едно „Радваш ли се?“.

Сигурно така се е чувствала малката Бернадет, когато й се е явила Дева Мария. Само дето видението на Кики беше напълно земно. За част от секундата Макс успя да направи това, което не беше успяло да направи предишния ден ходенето цели километри пеша: общо усещане за слабост обхвана Кики. Коленете й омекнаха като пудинг, пулсът й се ускори като в увеселително влакче, а мозъкът й беше напълно изпразнен. С един удар кръвта бе изтласкана от мястото, предназначено за създаване на мисли. Затова пък се вля там, където трябваше да се оформят червени петна по шията и лицето й.

— Макс — изтръгна се от нея.

Първоначалният шок не й позволяваше да използва по-сложни изрази. Тя си даде сметка, че все още е в градината по бельо. Бързо се напъха в роклята си.

— Чудесно постъпи, като избяга от студиото. С промяната на средата на човек му идват най-добрите идеи — рече Макс.

В момента на Кики й идваха не толкова креативни просветления, колкото най-банални въпроси. Как беше научил Макс къде ще я намери? На никого в студиото не беше казала къде ще прекара отпуската си.

— Кой ти каза… дори ние не знаехме къде ще спим — запелтечи объркано тя.

— Дъщерята на твоята приятелка Ева качва всичко на сайта си. С точните часове.

Мобилният телефон на Макс иззвъня пронизително. Той зарови в чантата, метната през рамото му. Само че не търсеше апарата, а разпечатка от компютъра, от която трябваше да стане ясно как е дошъл тук. На картата, която бяха направили Фридо и Анна и която бяха качили в интернет, се проследяваше пътят на Ева с точност до минутата. Кики изстена. Ясно беше, че на Ева й е трудно да се откъсне от семейството си. Но не и на Кики. С това тя нямаше абсолютно никакъв проблем. Само че Макс беше на друго мнение.

— Казах ти, че всичко свърши.

Той я поправи. Обективно. Без упрек в гласа.

— Ти прати есемес. „Не се получава. Съжалявам. Кики.“ Пет лаконични думи.

— Няма какво повече да се добави — оправда се Кики.

Макс остана невъзмутим. Спокойният му, дружелюбен тон я объркваше. През ум не й беше минало, че ситуацията, станала непоносима още в Кьолн, ще се пренесе така светкавично във Франция.

Пол Саймън знаеше „Петдесет начина да разкараш любимия“. Може би трябваше повече да помисли за другите четирийсет и девет, преди да се спре на изпращането на есемес като най-бърза алтернатива. На Кики не й се водеха онези разговори при раздяла, при които със сълзи на очи изричаш слабо утешаващото изречение „Нека си останем приятели“. Тя искаше да избегне сцените и най-вече — прощалния секс. Подозираше, че признанието й няма да се хареса на Макс. Ама че няма да му обърне никакво внимание, това направо я порази.

— Не вярвам на нито една твоя дума — засмя се безсрамно той. — На нито едничка. Дори на „Кики“. Кики, която аз познавам, не би си тръгнала просто така.

Кики се ядоса. Какво търсеше той тук? Защо изобщо е дошъл? Пронизителното звънене на телефона му я изнервяше още повече.

— Вдигни най-после — избухна тя.

— О, това е баща ми — каза кратко Макс. — Винаги се ядосва, когато не знае къде съм.

Всяко изречение беше нова бомба.

— Тръгнал си просто така? Без да кажеш на някого? — опита се да събере в някакво смислено цяло току-що чутото Кики.

Звъненето спря. Тя усети, че я обзема паника.

— Когато се прибера, ще му обясня всичко. Ако дотогава и на мен ми стане ясно — обеща Макс.

Този път Кики не отговори. Зад градинската ограда изплуваха четири любопитни лица. Приятелките бяха готови за втория етап. Каролине размахваше раницата на Кики.

Колко секунди й оставаха, преди да трябва да обясни на останалите присъствието на Макс? Какво можеше да каже за свое оправдание? Макс не беше прав. Тя бе мислила часове наред върху есемеса. И беше сигурна във верността на всичките пет думи. И най-вече на „Не се получава“.