Моника Пец
Дамски вторници (33)

33.

Дни и километри минаваха покрай Ева. Пътят се точеше все през едни и същи пиниеви гори, чиито форми вече бе опознала и отвътре, и отвън, през маслинови горички и лозя. Каролине, която както винаги беше идеално подготвена, показваше забележителностите на местността: църкви с интересни фрески, манастири, които днес се обитаваха само от филипинки. Многобройните руини предлагаха на Каролине възможността да разкаже за верската общност на катарите, които преди осемстотин години разпространявали в Гралсбурген тайното си учение, докато папата не ги обявил за еретици. Вековете минаваха покрай Ева в бърза последователност. Докато в разказите на Каролине избиваха катари, детронираха князе, плячкосваха замъци и развиваха лозарството, Ева се бореше със себе си.

Ева имаше бодър дух, но слабо тяло. С всеки следващ ден от поклонническото пътуване тя си даваше сметка, че не бе създадена за тази форма на покаяние. Да се носи от едно селище на друго, да опакова, да разопакова, пак да опакова, като прекарва едната нощ на квартира, другата на хотел, третата в странноприемница. Кога по-добро, кога по-лошо като стая, храна, вино, закуска и после пак на път. Когато пристигнаха в китното селце Лаграс, имаха усещането, че времето е спряло от четиринайсети век насам, самата Ева се чувстваше като в средновековно село. Село, изравнено със земята. Дори не можа да види пазара, който уж се провеждал всяка събота в Лаграс. От пътуването с автобус и такси до Каркасон и после до Франжо, които дадоха възможност на петте — и на Макс — да си отдъхнат, тя разбра също толкова малко, колкото и от пътуването на следващия ден до Мирпоа. Ева висеше безсилно под дървените аркади в един бар и отпиваше от своята перие с лимон, докато приятелките й кръстосваха четириъгълния площад, църквата и магазините в двуетажните постройки, а Макс небрежно си почиваше на тревата. От подпорите на къщите към Ева гледаха красиви жени и ужасяващи чудовища. Как да се наслади на нещо, когато в следващия момент трябваше да го изостави и да продължи пътя си?

Да върви. Да върви. Да върви. Пътят, приятелките и техните проблеми потъваха в мъглата на постоянната физическа преумора. След леките за изкачване хълмове на първия етап и удобното, продължило два часа и половина пътуване с автобус между Мирпоа и Сен Жирон, на Ева й предстоеше истинското предизвикателство. Пред нея се простираха Пиренеите. Наистина, само предпланината. Но за Ева и това беше достатъчно. С тежки стъпки тя се влачеше по Кол дю Порте д’Аспе. Връх, който бе коствал нервите на много участници на Тур дьо Франс и живота на един италиански колоездач. Беше шести ден. Предстояха им още сто и петдесет километра.

Една детска песничка не излизаше от главата на Ева.

— Едно и две, и три / калпак, бастун, чадър / напред, назад, встрани / едно и две, напред върви.

Някога с тези безсмислени стихчета тя мотивираше Давид и Лене, когато малките им крачета отказваха да ги носят от градината до вкъщи. По-късно, когато се родиха Фридо младши и Анна, тя престана с този начин на убеждаване. При четири деца не можеше да си позволи да изготвя на всеки индивидуална програма за мотивиране. Понякога не й стигаше търпението и умножените по четири претенции й идваха в повече. И я уморяваха.

— Едно и две, и три.

Гъсто обраслият планински пейзаж трептеше, пътят се виеше, а слънцето размекваше мускулите й. Ева затърси шишето с водата си. В него не бе останала нито капка. Дори една-единствена капчица. Нямаше да се справи. Не беше толкова издръжлива като приятелките си, които както обикновено я чакаха на разклона. На Ева й оставаше последното спасение на пилигрима: тя сключи ръце и отправи кратка и гореща молитва към небето.

— Помогни ми, свети Яков! Помогни на една бедна пилигримска душа — извика не без патос тя.

Естествено, нищо не се случи. Още няколко метра, и Ева щеше да се свлече на сухия пясък. На колене. Тя. Не. Можеше. Повече. Може би трябваше по друг начин да се говори с апостола. С нарастващо отчаяние Ева повтори молбата си:

— Скъпи Сен Жак, побързай. Телепортирай ме.

Пак нищо не се случи.

Ева вдигна палец. Това бе отчаян жест. Тъй като в това затънтено място не минаваше кьорава кола. Навред царяха простор и самота. От нейде се чу лай на куче, една мравка полази по ръката й. Беше твърде слаба, за да се пази. Свали раницата си и падна настрани.

Ева се намираше в края на своето поклонническо пътуване. Тя лежеше неподвижно на земята, сякаш бе достигнала собствената си крайна цел. Над главата й чуруликаха птички. Ако цвърченето им се усилеше, нямаше да мине много време, и грабливите хвъркати щяха да разберат, че тук има лесна плячка. Ева чакаше всеки момент да чуе пляскането на могъщите крила на орел. Но вместо това се чу дрезгавият рев на мотор. Изсвистяха спирачки. Тя вдигна уморено глава.

Когато облакът прах се слегна, пред нея лъсна триколесен яркочервен мини пикап. От рязкото спиране в малкото ремарке затракаха бутилки портокалов сок, затъркаляха се един през друг домати и южни плодове. Изпадна една кошница със сандвичи. Какво беше това? Фата Моргана, която заблуждава пътниците? Мираж? Вратата откъм мястото до шофьора се отвори със скърцане. Като в лупа на времето.

Всичко това напомняше на Ева за уестърните, които обичаха да гледат синовете й. Секунда преди голямата развръзка. Вятърът разпръсква пясък и слама над прашния селски площад. Противниците се чакат в засада. Музиката става заплашителна. Имаш чувството, че ей сега ще се случи нещо. Напрежението виси във въздуха.

Само че това не беше уестърн и нищо не заплашваше Ева. Без да се замисля, тя тежко се надигна, намести изтощените си крайници и се затътри към колата. Караше я един здравеняк с огледални слънчеви очила и петдневна брада. Макар че колата му достигаше най-много четирийсет километра в час, той имаше излъчването на наперен изирайдър. На пръв поглед не будеше особено доверие. В Кьолн това щеше да е идеалният момент да избягаш с писъци. Мъжът протегна ръка на Ева и лаконично се представи:

— Жак.

Ева засия с цялото си лице:

— Знам.

Без да се колебае, тя се пъхна заедно с раницата си в паянтовия автомобил. Жак се смая от естествения начин, по който Ева се настани до него. Той избухна в гръмогласен смях и повдигна слънчевите си очила. Под тях се разкри едно загоряло от слънцето, приветливо лице, с многобройни бръчици. Жак избърса сълзите от очите си и докато още се смееше, рече:

— Чудеса не мога да правя, но мога да ви закарам до нашия хотел.

Ева кимна. Не беше и очаквала друго. Тя се облегна на отворения прозорец, вдигна очи към небето и каза една-едничка дума: — Благодаря.