Моника Пец
Дамски вторници (66)

66.

Каролине се беше сгушила като самата окаяност на пластмасов стол в един малък снекбар, каквито имаше във всяко селце, през което минаваше пътят им. В тези селца почти не живееха хора, но затова пък съществуваше информационно обслужване за туристи, а при повече късмет — и бар. Оставаха още няколко километра до дневната им цел — Баняр дьо Бигор. Оттам до Лурд оставаха около трийсет километра.

Макар че следобедното слънце огряваше площада, Каролине зъзнеше. Край нея гъмжеше от мъже с мускулести прасци, голи от кръста нагоре и с ярки панталони за каране на колело, които не скриваха нито една подробност от мъжкия релеф. Група италиански колоездачи сменяха изпотените си трика с един холандски екип, сякаш току-що са играли футбол. В днешно време пилигримството беше свързано много повече със спорта, отколкото с религията. От обърканата смесица от гласове Каролине успя да разбере, че неколцина колоездачи ще ходят във Финистере. До края на света, истинската крайна точка на Пътя на Яков, на шейсет километра след Сантяго де Компостела.

Каролине беше една крачка пред тези пилигрими велосипедисти. Тя вече беше стигнала края на своя свят. И си блъскаше главата над това, кога и къде бе изтекъл животът й. Двамата с Филип се бяха отклонили от общия си път. Вече взаимно се бяха изгубили от поглед.

Дори не й хрумна да се обади на Винсент и Жозефин. Каролине избягваше да обсъжда личните си проблеми с децата. Тя беше горда, че двамата са толкова независими. Това изискваше и от себе си. Да бъде силна.

— Къде сбърках? — попита Каролине Естел, която идваше от бара с две чаши червено вино.

— Никъде. Абсолютно никъде — увери я Естел. — Ти си фантастична майка, велика адвокатка, изглеждаш добре за възрастта си, чудесна приятелка си. Толкова. Нямаш трески за дялане.

— Говоря сериозно, Естел.

— Аз също — отвърна приятелката й с обичайния си сух глас. — Поне веднъж в състояние ли си да се прибереш късно, да се напиеш, да направиш някоя глупост? Ти винаги знаеш най-добре. Нищо чудно, че мъжът ти търси нуждаеща се от помощ пациентка, която да го боготвори.

— Не съм такава. Не съм идеална — възрази Каролине.

Естел не беше убедена.

— Има ли нещо, което не можеш? — попита недоверчиво тя.

На Каролине не й трябваше много време да помисли.

— Да пея.

— Понякога трябва да пееш. Току-виж, помогнало. На мен поне ми помага — рече Естел.

Каролине залепи целувка на бузата й. Естел нямаше цена. Езикът й беше остър, обичаше да се забавлява за чужда сметка, но беше умна и лоялна приятелка.

Да пее? Странното предложение не оставяше на мира Каролине. Тя разбра какво имаше предвид Естел. Умението да показваш слабост. Не да бъдеш като в работата си.

„Съжалявам, не мога да се справя“ не е нещо, което иска да чуе, който и да е клиент. Дори съдиите са алергични към изказвания, че нямаш и най-малка представа как е станало престъплението, за което се води делото. На Каролине й плащаха, за да знае какво да прави в трудни житейски ситуации. Колебанията бяха удоволствия за личния живот.

„Не е нужно да имате добра самооценка, за да се изправите уверено в съда. Опитвайте се да бъдете сигурни в силите си и чувството ви за самоуважение ще си дойде от само себе си“, беше ги учил един стар професор по наказателно право. Може би тази здрава черупка около постоянния самоконтрол се бе стегнала и около личния й Аз.

„Трябва да пееш повече“, реши Каролине, докато всяка вечер простираше прането си. Този път — в обора на селския двор, където бяха намерили подслон за тази нощ. С треперещ глас тя се опита да изпее нещо на „Попис“. Кравите спряха да преживят и тъпо се втренчиха в Каролине. След няколко измъчени тона тя млъкна обезкуражено. Ами ако любовницата на Филип можеше да пее? Опита се да си представи що за жена може да е впечатлила Филип. Адвокатът я беше описал като дребничка и изящна. Момичешки тип. Това ли е привлякло Филип? Усещането да е нужен като закрилник?

Все едно. Сега въпросът беше пеенето. Каролине се оттегли под стряхата до оградата, там, където никой не можеше да я чуе. Дори и крава.

Каролине не беше единствената, която тази вечер се бе отделила от групата и потърсила усамотение. Във въздуха се носеше някакъв възбуден женски глас. Каролине погледна навън през една пролука в дървото. На поляната зад оградата, малко встрани от къщата, сновеше една фигура и говореше по телефона. Тя възбудено жестикулираше. Вятърът довяваше думите й.

Каролине внимателно се изплъзна навън през страничната врата, запристъпва, залепена за дъсчената стена, докато не стигна до края на стряхата. Зад ъгъла, само на няколко метра от нея по телефона говореше Юдит. Говореше високо. Едва сега Каролине можеше да чуе всяка отделна дума.

— Ти си задник, Филип! — беснееше тя. Гласът й беше по-висок и по-задъхан от обикновено. — Нещо си пропуснал да ми кажеш. Искаше нов живот. Не, Филип, ти ме изслушай. Каролине заслужава нещо по-добро от теб. Всяка жена заслужава нещо по-добро от теб. А аз, идиотката, за малко да напусна Арне. За да живея с теб. Филип, познаваш ме. Не ме търси повече.

Юдит затвори, пое дълбоко въздух и тръгна обратно към къщата. Мястото на ъгъла, където Каролине подслушваше, беше празно.