Моника Пец
Дамски вторници (68)

68

— Мога да обясня всичко — пъхтеше Юдит след Каролине.

Каролине спря и я изгледа сияещо.

— Някой беше казал, че при проблеми трябвало да се търси диалог. — Каролине направи драматична пауза. — Този някой сигурно е пълен идиот. — И отмина.

Юдит хукна след нея. Раницата подскачаше на гърба й.

— Съжалявам, че си ми толкова ядосана.

— Не искам да слушам, Юдит.

Каролине бутна клоните, изскочили на пътеката, и ги остави да се върнат с всичка сила назад. Един клон удари болезнено Юдит в лицето. Очите й се напълниха със сълзи. Каролине безмилостно увеличи темпото си. Юдит продължаваше да подтичва след нея.

— Това е детинско, Каролине. Не можем ли да разговаряме като възрастни?

Каролине запуши уши. Жалко, че във Франция нямаше шведски сухар. Понякога, когато много й се насъбираше, с Винсент и Жозефин ядяха на вечеря шведски сухар. Звукът на коричките, които се мелеха от кътните зъби, надвикваше вечерните караници между уморените деца.

— Мааамооо! Винсент ме ритна в прасеца.

— Ритнах я, защото ми взе от пържените картофи.

— Ама Винсент си е сложил много повече.

— Не е вярно. Фийн само лъже.

— А ти все си мислиш, че си прав. Което те прави още по-глупав.

— Мааамооо.

Двамата показваха учудваща енергия надълго и несправедливо да се обвиняват. И от нея се очакваше да посочи истинския виновник. Но да го играе съдия не беше силната й черта. В такива случаи Каролине усещаше, че губи търпение. Хрупането на нещо й действаше успокояващо. Например пакетче шведски сухар. Шведският сухар, беше прочела още тя, бил богат на витамини, минерали и баластни вещества, както и на вторични растителни вещества, съдържащи се и в белия хляб, и имал същата хранителна стойност като другите пълнозърнести хлябове. За приятния звук, който заглушаваше всичко, не се споменаваше на опаковката.

Не, тя не беше идеална. Никога не е била. Просто беше малко повече перфекционист от своите приятелки. И малко по-малко споделяше за обкръжението си, когато се касаеше за моменти в живота, изискващи помощта на шведския сухар.

А сега й се искаше да се държи детински. И най-вече — да срита Юдит в прасеца. Но нямаше да й достави това удоволствие. Просто си представяше какво би последвало. Юдит щеше да избухне в сълзи и да го разиграва наранена, нуждаеща се от помощ сърничка. И накрая Каролине щеше да е тази, която утешава Юдит, защото ако си зряла жена, не можеш да риташ някого безнаказано.

Каролине нямаше ни най-малка потребност да разбира Юдит. Пулсът й заби учестено, задъхваше се, сърцето й щеше да се пръсне, краката маршируваха, а тя беше на крачка от лудостта. Нямаше да й се размине на приятелката й. Юдит беше изпечена лъжкиня. Винаги е била. Беше мамила Кай, изневерила на Арне и потъпкала приятелството на дамите. И в същото време продължаваше да се изкарва безпомощна жертва. Движеше се по пътя на най-малкото съпротивление и си правеше каквото си иска. Зад гърба й. Излагаше на показ проблемите си, докато дойде някой друг да й ги реши. Не, Каролине не желаеше да бъде разумна. Съжаляваше за всяка секунда, в която е била на страната на Юдит. Край на терора на слабите, който Юдит упражняваше върху перфектността.

Простото желание да избяга заличаваше всичко останало. Каролине не спираше да върви под палещата жега. През шипове, коприва и трънаци. Докато силното пробождане встрани й попречи да продължи нататък. По лицето и гърба й се стичаше пот. Тя се мъчеше да овладее дишането си и да си възвърне самообладанието. Юдит я настигна и вдигна плахо багажа, който Каролине бе оставила на земята. Наистина ли си мислеше, че ще я умилостиви, като й поеме товара? Юдит не беше мила, а само търсеше мило отношение. Каролине дръпна грубо презрамките. За миг и двете се хванаха за раницата. Но Юдит внезапно я пусна и Каролине загуби равновесие, опита се да се задържи, препъна се в един камък и се удари на скалистата земя. После уморено се надигна и се опита да стане.

Коляното й гореше като огън. Беше приятно, че душевната болка се съчета с физическата. Също като в онази глупава приказка: единственото, което помага срещу махмурлук, е зъбоболът.

— Ти кървиш, Каролине — извика Юдит.

Кръвта бликаше неспирно и оцветяваше панталона от бедрото до коляното. Каролине не искаше да показва слабост. Не и пред Юдит. Поне докато беше възможно. Тя се срути омаломощена в уличната канавка. Секунда по-късно дойде Ева и избута енергично Юдит встрани.

— Аз ще се погрижа — каза заповеднически тя.

— Само искам да помогна.

Ева й се тросна:

— Просто я остави на мира, Юдит!

— Нали ми каза, че трябва да й кажа истината — изплака Юдит, сякаш Ева беше виновна за яростта на Каролине.

— Да, казах ти. Но какво ще стане сега, ще реши тя. Не ти.

— Искам да се извиня.

— Каролине не желае да приема извинения.

Каролине беше доволна, че Ева говори вместо нея.

Тя не можеше да контролира чувствата си. Когато чу гласа на Юдит в обора, изгуби почва под краката си. Сякаш самата тя бе излязла от себе си. Онази Каролине, която беше казала думи като: „Доволна съм от живота си“, беше напуснала тялото й и гледаше със съчувствие жалките физически останки. Животът й беше достигнал разделителна черта. Каквото и да станеше отсега нататък, щеше да има едно „преди Лурд“ и едно „след Лурд“.

Раната й започна да щипе от дезинфектанта и я отклони от черните й мисли. Ева лекуваше болезненото място изключително прецизно. Болеше я. Каролине обаче не искаше да плаче. Нито за Филип. Нито за Юдит. Нито за краха в отношенията на приятелките.

Юдит, която колебливо хапеше устните си и чакаше знак за помирение, разбра, че не е нито желана, нито необходима. Посърнала, тя продължи нататък.