Моника Пец
Дамски вторници (39)

39.

— Длъжен съм да пазя тайна. Знаеш това — чуваше се ядосаният глас на Филип от слушалката.

Каролине не разбираше. Хиляди пъти беше чувала този аргумент в своята професия. От лекари, от които искаше да изтръгне показания, от адвокати на насрещната страна, от свещеници, но не и от собствения си мъж. Толкова трудно се бе свързала с него, а сега той й излизаше с номера за клетвата за поверителност.

— Не може да бъде — негодуваше Каролине.

— Пошегувах се — каза по-меко Филип. — Не мога да ти кажа нищо, защото нищо не знам.

Измъкването му прозвуча като плоска лъжа. Ако се опитваше да шикалкави, не му се удаваше. Разговорът с него се превърна в кошмар.

— Филип, недей така. Та ти разказваш дори за пациентите си!

На клетвата за поверителност никога не се бе гледало особено сериозно вечер на масата. Понякога човек трябва да говори, макар това да е противно на всякакви правила. Особено в началото на кариерата си Каролине имаше нужда от някого, с когото да споделя как е минал денят й. Говореше, когато за първи път се сблъска със снимка на труп и трябваше тайно да повърне, говореше, когато един клиент насочи нож срещу нея, говореше, когато я бяха назначили за защитник по случая Неле Бауер. Неле беше на две. Точно колкото Жозефин по онова време. И беше мъртва. Полицаите бяха намерили момичето в кошарката му. Пронизано осем пъти с нож. Майката на Неле, Стефани, сама повикала полицията. Макар да съобщила за внезапно нападение, мигом я обявили за главна заподозряна. Каролине не вярваше на версията за високия непознат, който, представяйки се за разносвач на пици по домовете, нахлул в апартамента и направо пробол момиченцето. Стефани през сълзи призна за наркокариерата на бившия си приятел и агресивните вярващи, които я заплашвали. Никой от полицаите не вярваше в невинността на жената. И, естествено, започнаха да търсят следи.

На делото Каролине стъпка по стъпка доказа, че доказателствата са незаконно придобити, манипулирани и изопачени. Беше второкласна оправдателна присъда „поради липса на доказателства“ и Каролине бе оплюта в една долна статия. Не й се вярваше, че доказателствената част по едно наказателно дело може да бъде ахилесова пета в един демократичен правов ред. Стана й мъчно, понеже Неле Бауер я хвърли в дълбоко съмнение относно правилността на позицията й. Когато се прибра вкъщи и Жозефин уви ръчички около нея, тя избухна в плач.

На всеки наказателен защитник му е известен моментът, в който пуска някого на свобода, макар да е убеден във вината му. Стефани Бауер беляза нейния първи път. Без Филип Каролине щеше да полудее. Как щеше да разбере отчаянието й той, ако не беше му разказала: за раните на Неле, за слабото телце и за това, колко безстрастно говореше Стефани за дъщеря си. Филип понесе делото заедно с нея. Той имаше цялото време за това, тъй като първата негативна статия за жена му и въпросът трябва ли да се защитава чудовище пометоха пациентите от чакалнята му.

Ненаказаната смърт на Неле Бауер остави отворена рана в биографията на Каролине. Собствените й деца бяха вече пораснали и тръгнали по своя професионален път. Жозефин пое по стъпките на баща си и записа медицина, а Винсент поддържаше един уебшоп, в който предлагаше тениски и суичъри. Моделите му се търсеха. А животът на Неле приключи за две години. Тя никога нямаше да има бъдеще.

След погребението на Арне Каролине отиде на гроба й. Не я утешаваше това, че последният дом на Неле, дори след толкова много години, продължаваше да е поддържан с любов. Каролине беше сигурна, че свежите пролетни цветя и новото плюшено мече не бяха от Стефани Бауер.

По ирония на съдбата Неле даде решителен тласък на кариерата й. Едва на трийсет, Каролине беше най-известният адвокат по наказателни дела в Кьолн. Именно злъчните статии й дадоха стимул да продължи напред. С всяка злобна статия растеше вътрешната й съпротива. Ако правораздаването минеше в ръцете на гневната тълпа, която й отправяше заплахи и бойкотираше кабинета на мъжа й, това щеше да е началото на края на правовата система. Бракът й преживя атаката, кабинетът също оцеля. А сега Филип беше седнал да й разправя за клетвата за поверителност.

— Какво ти става? — попита изумено тя.

— Въобразяваш си — отвърна Филип. — Четеш прекалено много криминалета, а те са пълни с лъжи.

Колко пъти си казваше същото и Каролине през последните километри. Но в стомаха й си оставаше лошото предчувствие:

— Нещо не е наред с дневника на Арне.

— Е, и? Теб това какво те засяга? — беше реакцията на мъжа й по темата.

— Юдит е моя приятелка. Искам да й помогна.

— Арне е мъртъв — напомни Филип на Каролине. — Не се рови в стари истории, Лине.

Побесняваше, когато Филип я наричаше Лине. Правеше го само щом забравеше да донесе навреме нещата й от химическото чистене, макар да беше твърдо обещал, когато вземаше дежурства, макар да знаеше, че в съответния ден леля Гертруде ще празнува рождения си ден: в такива случаи той я наричаше Лине.

— Ако знаеш нещо, трябва да ми кажеш — настояваше тя.

Отговорът на Филип се сля с шума, сред който се намираше. Това бяха гласове и музика.

— Какво ще кажеш? Това е някакъв кошмар. Всъщност къде си? От дни се опитвам да се свържа с теб. Филип! Филип?

Връзката прекъсна. Каролине затвори и трескаво започна да набира номера. Заето.

— Странно. Телефонните линии винаги прекъсват, когато трябва да говориш с някой мъж.

Каролине се обърна. Естел стоеше облегната на едно дърво. Тя дори не си бе направила труда да прикрие подслушването си.

— Наистина ли мислиш, че Филип знае тайната на Арне? — попита тя безцеремонно.

Каролине сви рамене. Сигурно имаше основателна причина мъжът й да се позовава пред нея на клетвата си за поверителност. Това не се беше случвало досега. Пък и Каролине не можеше да си представи тези мъже да са се сближили в края на болестта на Арне. Толкова да са се сближили, че дори Арне да му споделя неща, които са тайна и за Юдит. Арне и Филип бяха толкова различни.

— Този човек говори прекалено много — беше забелязал Филип при първата им среща. — И все за неща, които не са интересни.

Филип беше твърде земен човек, за да се впечатли от мъглявите идеи на Арне за Бог, за света и за всичко свързано с това. На Филип никога нямаше да му хрумне да чете на Каролине бъдещето им по облаците. За тази работа той разчиташе на тримесечните си плащания, на стопанския дял на франкфуртската общност и на сериозен данъчен съветник.

— Реалността не може да се предвиди — стараеше се да издекламира Арне. — Дори височината на Айфеловата кула варира според външната температура с около петнайсет сантиметра.

Филип имаше какво да възрази за закономерното разширяване на стоманата, но се боеше, че Арне ще извади и за това някакъв мъгляв отговор.

И тези двама мъже са успели да се сближат в последните месеци на Арне? Каролине дори подозираше, че Филип избягва Арне, откакто той стана негов пациент. Тя се чувстваше виновна, тъй като беше помолила мъжа си да погледне медицинските документи на Арне. Това се случи, след като в болницата го бяха отписали, Филип се отнасяше резервирано към Арне дори когато болкоуспокояващите вече не можеха да помогнат и не му оставаше нищо друго, освен да придружава Арне по тежкия му път и да оказва подкрепа на Юдит.

— Арне никога не е бил предмет на разговор между нас — призна откровено Каролине.

Пък и защо да бъде? Тя нямаше нужда да разпитва Филип за Арне. Тя можеше да познае по влажните очи на Юдит какво е здравословното му състояние.

През това време Филип се държеше на дистанция.

— По цял ден говоря за тези неща, не искам и вечерта да го правя — извиняваше се той, когато не желаеше да приеме покана за гостуване у Юдит и Арне. Много мразеше по време на задушевна вечеря с приятели да обсъжда здравословни проблеми. Може би това дистанциране си имаше съвсем друга причина. Да не би Арне да е доверил нещо на Филип? Нещо, което толкова е възмутило Филип, че чак да страни от Арне и Юдит? Защо Филип не казва нищо?

— За дневника е — заключи Естел. — Докато не се разбере какво пише в него, ще действаме напосоки.

Каролине се питаше дали действането напосоки в този случай не беше по-разумното решение. Наистина ли беше важно да се знае каква тайна е отнесъл в гроба си Арне?

Ако се замислеше, току-виж се оказало, че странният разговор с Филип е важно парченце от пъзела. То все още не можеше да се намести сред другите в картината. Беше изолирано, на неправилното място. Засега.