Моника Пец
Дамски вторници (41)

41.

Параклисът, малко отдалечен от странноприемницата — насред една поляна, посрещна Юдит с мирис на тамян и разтопен восък. Монотонното пеене на една френска пилигримска група, която се беше събрала на вечерня, придаваше на църквата някаква магия. Без всякакъв акцент пилигримите си мърмореха в равномерен напев молитвата „Слава на тебе, Мария“.

Je vous salue, Marie pleine de graces,

le Seigneur est avec vous.

Vous etes benie entre toutes les femmes

et Jesus, le fruit de vos entrailles, est beni.

Sainte Marie, Mere de Dieu,

priez pour nous pauvres pecheurs,

maintenant et а l’heure de notre mort.

Непрекъснатите литании образуваха монотонен звуков килим, който изпълваше кораба на църквата с аурата на тайнственото. През изминалите дни Юдит си бе създала навика да посещава вечер заедно с Ева местната църква. За нея това беше част от поклонническото пътуване. Арне беше правил така и Юдит искаше да прави като него.

— Нашите католически активисти — присмиваше се Естел, когато двете хлътваха за пореден път в някоя църква.

При това Юдит не беше католичка. И никога не е била. Тя завиждаше на Ева за безрезервната й, разбираща се от само себе си вяра. Самата Юдит преживяваше нещата повече духовно, отколкото религиозно. Духовно и търсещо.

Юдит толкова се надяваше на някакъв знак. С всяка крачка, която правеше, тя копнееше за магическия момент, в който ще настъпи онова особено усещане, което толкова вдъхновява пилигримите. Тя копнееше за среща с висша сила, която да й даде сили да събере пръснатия си на хиляди парчета живот отново в едно цяло.

Юдит не смееше да заговори приятелките си на спиритуални теми. Как би могла да обсъжда тези неща със стъпилата здраво на земята Каролине? За адвокатката имаха значение само доказателствените факти. Единствената, с която можеше да се говори по религиозни въпроси, беше Ева. Но как се пита такова нещо?

„И? Как е? Имаше ли вече Божествено преживяване?“

Щеше да прозвучи също като неприличния въпрос на баба й, който вечно я преследваше в тийнейджърските й години: „Е, Юдит, имаш ли си вече сериозен приятел?“ И то само за да я издаде на майка й при първото „Да“. „Детето е твърде малко, за да има сериозен приятел“, казваше с негодувание тя.

Донякъде въпросът за Бог беше също толкова личен, колкото въпросът дали и с кого правиш секс. Юдит потрепери вътрешно. Как можеше да мисли за секс в църква? Струваше й се, че магическият момент никога няма да настъпи. Тя не беше достатъчно отворена за него. Мислите й постоянно се отклоняваха в друга посока.

Може би това се дължеше на параклиса, който изобщо не навяваше мисли за изцеление и спасение на душата. Също като катедралата в Мирпоа, тази църква бе обзаведена с пищни изображения на разпъването на кръст, мъчението и смъртта. Още като дете ужасиите в католическите църкви плашеха Юдит. Като единственото дете без вероизповедание в своя випуск, тя на бърза ръка бе разпределена да посещава часовете по католическо вероучение. А към тях спадаха и омразните посещения в църквата.

„Юдит е едно страхливо дете“, пишеше в училищната й характеристика. Всъщност тя се страхуваше от всичко и от всекиго. От паяците, които братчето й й пъхаше в леглото, от това, да не си забрави текста на стихотворението, когато се изправи пред класа, от високите гласове на родителите си, които постоянно се караха. Но най-ужасни бяха училищните посещения в църквата. Всички тези изображения на страданието в камък, мрамор и стенописи, чудовищните останки на някогашен живот зад стъклото, гробовете, гробниците и балсамираните трупове.

Бернадет, по чудо останала нетленна, сякаш е умряла едва вчера, лежеше в една ракла в Невер. Слава богу, Бургундия беше далече, така че нямаше опасност на някоя от приятелките да й хрумне да удостои трупа с посещение. На Юдит й стигаше картичката, изобразяваща мъртвата Бернадет, която Арне беше залепил в дневника си. На нея Бернадет кротко си лежеше в една ракла, облечена в монашеска дреха, сключила ръце за молитва. Юдит се ужасяваше от гледката. Жилите на ръката на Бернадет трепкаха, ноктите й бяха почти розови, лицето — леко загоряло от слънцето. На Юдит й беше жал за тази измъчена жена. Изтощена от недоверието, неразбирането и нападките, Бернадет се беше разболяла от костна туберкулоза и бе умряла на трийсет и пет години. Какво я топлеше, че през 1934 година са я обявили за светица? Какво я топлеше, че шейсет и седем от хилядите изцеления, получавани от поточето, са признати официално за чудо? Според Юдит цената, която бе платила Бернадет за срещата си с Богородица, беше твърде висока. Виденията са били просто едно зрелище. След като случаят станал известен, край пещерата се събрали десет хиляди зяпачи, за да видят Бернадет. Не всички са били добронамерени. Бернадет е била сочена като лъжкиня, била е обект на присмех, на очерняне. По-късно, когато избягала в манастира, не трябвало изобщо да говори за преживяванията си. „Дева Мария ме използва за метла“, вероятно е установила трезво тя. След като била употребена, я захвърлили небрежно в ъгъла.

Je vous salue, Marie pleine de graces,

le Seigneur est avec vous.

Vous etes benie entre toutes les femmes…

А проповедта продължаваше ли, продължаваше. Сигурно молитвата помага. За Арне беше ясно, че произходът и целта на живота са нещо извън него. „Хората трябва по-малко да питат и повече да се молят“, беше неговото кредо.

Юдит неуверено сключи ръце за молитва. Трябва да си католик, за да знаеш думите на молитвите. Тя си купи една свещ и докато я палеше, се опита да каже молитвата. Думите сами изникнаха в главата й.

Слава на тебе, Мария, милостива,

Бог е с теб.

Ти си Богородица сред жените…

Защо думите не искаха да излязат от устата й? Молитва за нас, грешните. Вместо това по лицето й се търкулнаха сълзи. Някой положи студена ръка на рамото й. Юдит се стресна. От френската група се беше отделил един мъж и незабелязано се беше приближил до нея.

— Мога ли да направя нещо за теб, сестро? — заговори я той. Пронизителният му глас отекна странно в ухото й.

Юдит поклати глава.

— Единственият човек, който би могъл да ми помогне, е мъртъв.

— Поклонничеството е като война със самия себе си — отвърна мъжът. — Кръв, пот и сълзи. И само ти можеш да спечелиш войната.

Юдит не беше сигурна дали изобщо има какво да спечелва за себе си.

— Мъжът ми е мъртъв. Вече съм изгубила войната.

Отговорът на пилигрима дойде бързо и рязко като плесница.

— Не става въпрос за това. Става въпрос за теб и за твоето прегрешение.

Юдит извърна глава встрани. Кой беше този тайнствен утешител? През пелената от сълзи тя видя един нисък, набит мъж, с късо подстригана червена коса. Очите му бяха дълбоки и тъмни и зениците им се сливаха с ирисите. Тя усети, че се смразява не само от студената ръка, отпусната на рамото й. Това бяха очи, в които човек не би могъл да намери опора. Можеше само да се удави в тях.

Юдит инстинктивно отстъпи крачка назад, ръката падна от рамото й.

— Греша в скръбта си. Греша по време на поклонническото пътуване. Как си позволявате да осъждате живота ми?

Тя стрелна с гневен поглед недискретния мъж и започна да заеква. Пилигримът остана невъзмутим от нейното избухване. Нищо не бе нарушило спокойствието му.

— Не пътят е труден. Трудното е това, че човек се среща със самия себе си.

С всяка дума той се приближаваше повече. Сенките на свещите придаваха на изражението му нещо демонично и то я плашеше.

— И истината, която човек разбира за себе си — продължи непознатият с изкривено лице — и която невинаги е приятна. Без признание няма решение.

Юдит се чувстваше притеснена. Какво беше това подозрително назидание? Искаше й се просто да избяга.

— Нямам представа за какво говорите — приключи тя плашещия я разговор.

Пилигримът прие поведението й като доказателство, че е прав:

— Напротив, сестро, знаеш. Ала не искаш да си признаеш.

Достатъчно. Какво си въобразяваше този тип? Какво знаеше за нея той? Трябваше да спре да го слуша. Юдит забърза към изхода на църквата.

— Можеш да избягаш от мен — прозвуча студено зад гърба й. — Но не можеш да се скриеш от истината. Защото тя е вътре в теб.

Да се махне. Само да се махне. Да се махне от този дяволски мъж и неговите злокобни предсказания.

С един тласък Юдит отвори тежката църковна порта. Нахлулият студен въздух се уви около пламъците на свещите и мигом ги угаси. Непознатият пилигрим сякаш потъна вдън земя. Чуваше се само тихата литургия.

Je vous salue, Marie pleine de graces,

le Seigneur est avec vous.

Vous etes benie entre toutes les femmes…

Французите продължаваха да се молят, сякаш нищо не се бе случило. Никой не беше забелязал нещо необичайно. Никой, освен Юдит. Тя горещо се надяваше това да не е знак за предстоящи беди.