Моника Пец
Дамски вторници (16)

16.

— Знам от какво се нуждаем — извика радостно Ева. Тя пъшкаше последна в колоната и само с един поглед разбра, че на групата вече й липсва домашният уют. Юдит бе кръстосала крака в поза Лотос, с обърнати към небето длани и затворени очи.

— Разиграва театър повече за своя мъртъв Арне, отколкото за живия — коментира странното й поведение Естел.

— Тя загуби мъжа си, Естел. Нормално е да прекалява малко — зашити я Ева.

Тя се тревожеше за приятелката си. Приятелките бяха свикнали с драматизирането на Юдит. Още от времето с Кай тя предпочиташе да говори за проблемите си, вместо да ги решава. Но след смъртта на Арне сякаш онемя. А щом Юдит няма желание да говори, това е знак за тревога.

Ева свали тежката си раница. Знаеше, че в Кьолн има топло ядене на масата. Така че можеше спокойно да се погрижи и за себе си. Както и за приятелките си, които спешно се нуждаеха от ободряваща закуска. За тяхна голяма изненада Ева извади от раницата си цял пикник. И една много тънка мушама, в която Кики възторжено разпозна един от първите си проекти в студио „Талберг“. Скоро нищо нямаше да може да се види от десена. На мушамата се появиха най-различни лакомства. Маслини, салам, сирене, банички наред с бисквити с пармезан, кифлички със сушени домати и орехово морковени филийки. Пилигримски погледнато, щеше да е безотговорно да ометат всичко това, но в случая нейното тайно кулинарно оръжие означаваше спасение на жизнените сили изобщо.

— Разбирам го Фридо. На негово място и аз не бих те пуснала да ходиш никъде. Невероятна си — въздъхна Естел.

Ева се засрами. Не умееше да приема комплименти.

— Само някои дреболии. Нищо особено — започна да скромничи тя. А всъщност дни наред се беше занимавала с подготовката и приготвянето на пикника. Без да се брои умората, с която бе мъкнала тежката раница.

Ева пълнеше пластмасовите туристически чинии, прислужваше и се радваше, че на другите им е вкусно. След толкова часове ходене пеша едно такова обикновено място под сенките те кара да се чувстваш като в страната на приказките. И четирите приятелки се отпуснаха безгрижно, доволно похапнали от вкусните деликатеси, които им поднесе тя, и зареяха поглед над хълма. От тучната трева се издигаха сурови скали, въздухът трептеше в обедната жега, а щурците пееха вечната си песен. Миришеше на сух прах, розмарин и екскурзия. Изтощението се замени с по-възвишени чувства. Те бяха на път. Бяха далече от Кьолн, един град, където половин тетрадка можеше да се напълни с описанията на грозотата на площад „Барбароса“.

Можеше да бъде идеалният пикник. Ако Юдит не се беше отцепила от групата и ако модерната техника не беше създала устройство, благодарение на което си непрекъснато на разположение. Още на първата хапка телефонът на Ева звънна. И както винаги, тя веднага се отзова. Болезненото усещане в стомаха, че нещо в Кьолн може да не е наред, не й даваше мира.

— Здравей, Лене. Какво? Двойка по математика ли? Как е възможно? — Ева въздъхна. Дори малките неприятности бяха в състояние да я извадят от равновесие.

Ева тъкмо бе започнала да успокоява Лене, когато забеляза унищожителните погледи, с които я удостоиха приятелките й. Защо я зяпаха така критично? Та те дори нямаха представа за какво говори тя. Естел имаше двама големи заварени синове, но те отдавна не живееха вкъщи; децата на Каролине бяха, разбира се, перфектно отгледани, Кики не бе стигнала по-далеч от търсенето на подходящ баща, а Юдит толкова дълго обмисляше дали да стане майка, че вече беше станало твърде късно. Никоя от тях не знаеше какво е да имаш четири деца в училищна възраст. Регине винаги е твърдяла, че това се дължи на ненавременното предоставяне на самостоятелност. Когато си пропуснал подходящия момент в развитието на детето, нещата веднага започвали да куцат. Хубаво говореше Регине. Но как се постига това? Да влачиш четири малки деца по Пражката родителско-детска програма, да възпитаваш у тях ранна музикалност, да ги учиш на плуване в ранна възраст и да посещават уроци по китайски. И да не забравяме тестовете за интелигентност при проблеми с училището. Понякога Ева имаше чувството, че е единствената майка, не отдаваща лошите оценки и хроничното неудоволствие да се ходи на училище на високата надареност. „Постижения под възможностите“ наричаха такова нещо в училище. Лене просто караше пубертет и от време на време проявяваше мързел. Но трябваше ли поради тази причина да изостави дъщеря си? Само защото е на поклонение? Не искаше да бъде като Регине, която изчезваше по цели седмици, без да я е грижа за каквото и да е. Това беше прекалено. Откакто пристигна във Франция, струваше й се, че на всеки пет минути мисли за майка си.