Моника Пец
Дамски вторници (30)

30.

Кики не виждаше нищо. Нито абатството „Фонфроад“, сгушено живописно в една долина сред обраслите с гъста зеленина хълмове, нито красивите пъстри прозорци, които потопяваха изсечените вътрешни пространства в многоцветна светлина, нито обраслата в зелено аркада с двойни колони и сводове, нито розовата градина. Въпреки това тя откри нещо ново. Този път в себе си. Чувството на разкаяние.

Как можа да се случи това с Макс? Не беше любов от пръв поглед. А какво беше? Когато Кики започна при Талберг, Макс беше висок гимназист, чиито дълги ръце се мятаха около слабото му, непропорционално тяло, сякаш не бяха негови, а на някого другиго. Моделчиците, при които бе заставен да ходи, за да усвои основите на занаята, го определяха като безнадежден случай. Работата с ръце, която му възлагаха, бе да налепи по стените помощни указания за следващия урок по френски.

Кики едва не падна от стола, когато преди няколко седмици Талберг й съобщи, че ще прекара междусрочната си ваканция в нейния отдел, финансовата криза бе ударила яко техния бранш: на много места обемът на производството намаля, редица важни италиански клиенти фалираха, списанията за дома, които неизменно хвалеха продуктите им, вече не се издаваха. Във времена, когато бе обичайно старите служители да се заменят с евтини стажанти, не беше никак добър знак, ако се наложи да делиш едно и също работно място със сина на човека, който ти е шеф и художествен директор на фирмата.

Кики си представяше какво ще стане. Тя виждаше как много стажанти идват и повечето си тръгват. Сред тях имаше стеснителни, които немееха от благоговение, по-отпуснати, които не биха направили нещо, ако шефът изрично не им каже, а също и кариеристи, с голямо его и социална компетентност. Имаше и от добрите, които можеха да станат опасни за нея, защото проектите им бяха свежи, иновативни и секси. Към коя ли група щеше да се причисли Макс?

Първото впечатление от Макс беше, че е стеснителен. Направо забравяш за присъствието му, толкова сдържан беше той на първата среща. До брейнсторминга за реконструкцията на един шикозен хотел близо до гарата. Талберг искаше предложения от всички сътрудници.

В екипа се проведе брифинг. Колегите трябваше да се съобразяват с целевата аудитория и старинната конструкция, с маркетинговите анализи и най-новите изследвания за въздействието на цветовете и тенденциите в хотелския бранш. Един колега стигна дотам, че буквално разпори плюшеното фоайе и го обзаведе в пясъчносветли цветове, когато отнейде се чу музика.

Макс беше станал и сложил едно CD в компютъра.

— Най-напред трябва да се създаде усещане за пространството, преди да се разпердушини всичко — извини се той без всякакво смущение.

Вместо със суха теория, студиото се изпълни с меланхолична мелодийка. Контрабас на заден план, после заподскачаха леки като перце клавирни звуци. Един колега потупа циферблата на часовника си, стажантите се проснаха с кикотене на бюрата. Ако Макс не беше синът на шефа, всички щяха да имат определено мнение относно този вид загуба на време и щяха да си го кажат.

Кики се потопи в музиката. Песента я понесе по мокрия асфалт, в самотната нощ. И тя си представи жената, която, след като цяла нощ бе танцувала, прекосява фоайето на хотела с люлеещи се в ръката й обувки с високи токчета и си поръчва на бара последно питие. Мелодията бе меланхолична и при все това жизнерадостна.

Кики смаяно вдигна поглед от скицника си. Четиринайсет дни бе работила страница след страница с Макс, без ни най-малко да се впечатли от него. Едва сега тя забеляза, че момчето с непропорционално телосложение се беше превърнало в истински мъж, който се облича подчертано небрежно, сякаш за да покаже, че няма нищо общо с парите на баба си и дядо си, нито със скъпите бутикови ризи на баща си. От фигурата му ставаше ясно, че отдавна е захвърлил виолончелото, за което е настоявала майка му, и сега се занимава със спорт. И все пак имаше чувство за музика.

Кики разбра какво иска да изрази Макс с песента. Тя много точно илюстрираше старинната атмосфера, която хотелът създаваше по неповторим начин. Наистина ли трябваше това да се разруши? Явно беше безмълвна реч за страховития и загадъчен чар, който се излъчваше от хотела.

— Каква беше тази песен? — попита тя, когато последните звуци се стопиха в помещението и последният стажант се бе завърнал пред компютъра си.

— Шведски джаз — обясни Макс. — Последните дни на лятото.

Кики не се нуждаеше от повече обяснения: музиката изразяваше злополучна ваканционна любов. За нея и песен можеше да се напише. От „Попис“ например.

Когато същата вечер потърси в You Tube Jan Johanson — Visa Fran Utanmyra и чу песента за втори път, разбра защо жената толкова харесва нощните хотели: може би е срещнала сродна душа на партито, от което току-що си е тръгнала.

Кики мълчаливо се усмихваше на тези спомени, докато не забеляза, че Каролине, която вървеше редом с нея по пилигримския маршрут, внимателно я наблюдава. Не казваше нищо. Въпреки това Кики се чувстваше длъжна да даде обяснение.

— Да, когато започнахме, знаех на колко е години. Не, проблемите няма да се решат от само себе си. Да, права си — побърза да добави тя.

Каролине се смая от тази остра реакция:

— Никой не те упреква, Кики.

Не беше и необходимо. Кики сама се упрекваше. Според някои хора личният и професионалният живот не бива да се смесват. Тя никога не го е разбирала. Как може хората да работят един с друг, без между тях да се появят някакви чувства? За да създадеш нещо, трябва да вложиш чувства.

Докато колегите й разработваха своята разрушаваща концепция, Кики и Макс работеха върху точно обратното предложение. От обсъжданията за плътност и прозрачност, за крещящи или убити цветове, за материи и усещания се стигна до словесна престрелка. От дрязгите — до неочакваните комплименти, от скришните погледи над чашите с кафе — до продължителни погледи и привидно случайни докосвания. Неговият афтършейв освежаваше застоялия въздух в печатницата, където плотерът изплюваше резултата от съвместната им работа. Главите им се докосваха, когато се навеждаха над готовата презентация.

Минаха три седмици, докато се появи реакция от Талберг. Нито похвала, нито какъвто и да е коментар. Само някакъв половинчат намек, че отсега нататък шефът ще им възлага по-трудни задачи. Тя получи имейл, с който той им предлагаше да направят проект за серията вази на ИКЕА.

Макс и Кики отпразнуваха успеха си в бара на „техния“ хотел, където един пианист придаваше на фоновата музика кокетен шепот. На раздяла Макс я целуна по устните. Секунда по-късно я помоли за извинение.

— Не е нужно да се извиняваш — отговори Кики.

Това беше началото. Началото на края. И началото на проблемите й, които я преследваха чак тук във Франция. И то не само в преносен смисъл.

— А уж поклонничеството смъквало грижите от раменете ти — недоволстваше Кики. Тя се беше обърнала и установи, че Макс продължава да върви след тях. Кики не знаеше да плаче ли, да се смее ли. Аварийната спирачка, която бе дръпнала след шест седмици тайна връзка, беше отказала.