Моника Пец
Дамски вторници (78)

78.

Странно. Офисът не е затворен? По това време? Каролине завъртя объркано ключа в бравата. Тя се върна с влака заедно с Кики и Макс. Страхуваше се, че ако Филип разбере кога пристига самолетът, може да я чака на летището. Беше решила по-късно да си прибере колата от паркинга. По-важно беше да спечели време за размисъл. Каролине се надяваше, че за дванайсет часа пътуване с влак все ще й хрумне някакво решение. Кое е правилното? Да излее душата си? Да прости? Веднага да подаде молба за развод?

При прехвърлянето в Париж-Монпарнас, откъдето щяха да продължат с метрото до Париж-Север, тя се раздели с Кики и Макс. Кики беше придумала Макс да прекарат още една нощ в Париж. Каролине завиждаше на тяхната влюбеност, която те най-безцеремонно излагаха на показ. Бяха хубава двойка. Въпреки разликата във възрастта. Все пак Каролине имаше смътното подозрение, че Кики иска да остане в Париж и за да отложи с още един ден конфронтацията с Талберг. Макс не криеше, че ще сложи край на тайните веднага след като пристигнат в Кьолн. Беше научил, че лъжите са бумеранги.

От Париж на Каролине й оставаха четири часа. Когато „Талис“ навлезе в кьолнската централна гара, Каролине бе решила да постъпи като Кики. Щеше да прекара нощта в офиса и утре да говори с Филип. След френските общи спални една нощ на дивана в офиса не можеше да я уплаши.

Тя се спря объркано. Какво беше това? Свети? По това време? Сега й липсваха само любопитни колеги. Едно от огромните въртящи се кресла във фоайето се размърда, Филип стана тежко.

— Знаех, че ще отидеш най-напред в офиса — каза той с дружелюбен тон. Изглеждаше отслабнал, бузите му бяха хлътнали, под очите му личаха тъмни кръгове. Обаждането на Юдит го беше разтревожило. Каролине не можеше да овладее шока си. Не искаше да го поздравява, не искаше да говори с него, не искаше абсолютно нищо. Не искаше да я пришпорват така. След поклонението не й беше до изненади от съпруга й.

— Направих нещо много глупаво. И сега ми трябва добра адвокатка, която да ми помогне да подредя живота си — започна разговора той.

Колко ли време му е струвало да измисли подходящото въведение? Текстът звучеше така, сякаш го е упражнявал пред огледалото. Със съответната разкаяна физиономия.

— Мен не ме търси за това — отсече Каролине. Не й харесваше, че Филип я беше изненадал така.

— Аз приключих — заяви той с едва ли не горд тон.

— С всички ли? Или само с приятелките, за които аз знам?

Той видя, че не може да продължи в този дух.

— Какво да направя, за да те убедя, че съм сериозен?

Наистина ли Филип си мислеше, че има проста рецепта за това? Наистина ли очакваше отговор?

— Не става въпрос за теб. Не само за теб — призна Каролине. — Става въпрос за нас. Работата, приятелите, спортът, конгресите, приятелките. Всичко ни беше по-важно от времето, прекарано един с друг. Ние от години живеем разделени, Филип.

Струваше й усилия да погледне истината в очите. Нямаше смисъл да се изплъзва от отговорност. Юдит имаше право: влизаш през врата, която е отворена, Филип видя, че няма надежда.

— Историята с Юдит не означаваше нищо за мен — твърдеше той с верни очи на дакел. — Просто изживявам криза на средната възраст.

Юдит беше поела отговорността. Каролине беше готова да обяви своята част от кошмара, който изживяваше. А съпругът й се оправдаваше с хормоните, които правели един мъж безпомощен след най-добрите му години. Поне да беше любов. Нещо голямо. Естествен порив. Но Филип се измъкваше с кризата на средната възраст. Не й харесваше, че говори така за приятелката й. Сякаш Юдит беше без значение. Каролине, която досега успяваше да запази самообладание, усети, че гневът отново я обхваща.

— Искам да си вървиш — каза твърдо тя.

Филип не можеше да повярва.

— Искаш да заличиш двайсет и пет годишен брак?

— Ти направи това, Филип. С аферите си.

— Това е минало, Каролине — кълнеше се той.

Логиката му я потресе. Явно Филип смяташе, че бракът функционира на принципа на търговската отстъпка. След определен брой години съвместен живот автоматично ти се полага втори шанс.

— Трябва ми време да помисля. И за хобитата ми — каза небрежно тя.

— Откога имаш хобита, Лине?

Не, нямаше да избухне. Не, не, не.

— От днес — съобщи тя и затърси телефона в раницата си. Макс й беше изпратил във влака чрез блутут песни от своя мобилен телефон. Мелодията беше по-добра и от шведски сухар. Слагаш слушалките в ушите си и се изолираш от всички неприятни шумове. Каролине увеличи звука. Със своите весели младежки гласове „Попис“ надвикваха всичко, което казваше Филип.

Non, non, rien n’a change.

За какво: нищо нямаше да се промени. Камък върху камък не беше останал след Лурд. Трябваше да помисли. Утре. Вдругиден. Но не и днес. Днес щеше да пее с „Попис“ и да си внушава, че всичко си е постарому.

Филип вече беше хванал дръжката на вратата, когато гласът на Каролине се понесе из офиса. Силен и много характерен, Филип не знаеше, че жена му може да пее. Подозираше, че не знае още много неща.

Каролине пееше и танцуваше из офиса си и търсеше сред брошурите със закони, папките с делата и събраните броеве на „Новото юридическо седмично списание“ специално място на най-важния армаган: една дървена статуетка на Богородица, каквито се продаваха с хиляди и евтино в Лурд. Масова стока, произведена в Далечния изток. Но от нея се излъчваше магически блясък, който озаряваше тъмната стая. Едва ли. На Каролине й беше все едно. Богородица беше влязла в живота й. А за това не беше нужно нито да е вярваща, нито католичка.