Моника Пец
Дамски вторници (46)

46.

— Какво й става на Естел? — учуди се Кики. Тя веднага усети, че нещо не е наред.

Каролине отклони темата:

— Сигурно е нервен тик.

— И при мен е така — каза Кики с престорено отчаяние. — Всеки път, когато се обърна, виждам Макс Талберг.

Всеки носеше своята раница. Раницата на Кики се казваше Макс и сама си се носеше. Той не я притискаше с нищо, нищо не изискваше.

— Искам да знаеш, че съм тук — обясни й накратко.

— Не забелязваш ли, че лазиш по нервите на приятелките ми? Пречиш! — хвърли Кики в лицето му.

— Не — каза Макс.

Кики знаеше, че той е прав. Макс беше станал естествена част от групата им. А за Юдит — важен събеседник. Кики тайно се дивеше на търпението, с което Макс слушаше историите на приятелката й. Интересът му изглеждаше искрен. Кики подозираше, че междувременно той ще научи доста и за нейния живот.

— Докога ще се правиш, че Макс не е тук? Трябва да поговорите — настояваше Каролине.

Кики се отнасяше с Макс като с въздуха. Макс го понасяше със самодоволна усмивка и непоклатимо добро настроение. Кики беше изтормозена от тази ситуация. Тя беше толкова заета да пренебрегва Макс, че не можеше да избистри мислите си. От дни не беше нанесла нито чертичка на листа.

А всичко се беше наредило така добре: поклонничеството й даваше редкия шанс да се върне към корените на своята професия. Колко художници бяха достигнали в Южна Франция своите висоти. Сезан, Гоген и Ван Гог й бяха нагледен пример как се улавят чистите цветове на юга. Възможността да работиш тук беше дар.

„Приказвай си! При теб нищо няма да се получи“, прекъсна я един вътрешен истеричен глас. „Нищо няма да направиш. Също като в студиото. В Кьолн отдавна вече щеше да си готова. Вместо това ти дори не предложи проект по темата «Аксесоари за дома».“

„Така е“, допълни откровено Кики. С вътрешния си глас не можеше да спори. За какво да си говорят? И двамата знаеха, че той има право. Но имаше съществена разлика между тях. Гласът броеше само провалите, а Кики — единствено възможностите: „Всички фирми купуват един и същи проект. Дизайнерите са го научили наизуст и всички предлагат едни и същи скици.“

„Оправдаваш се, Кики. Както обикновено, Кики“, продължаваше да писука гласът. „Ще пропуснеш последната възможност, Кики. Сериозно ли си мислиш, че за седем дни ще ти се удаде нещо, което при другите…“

„Четири дни. Имам още четири дни“, прекъсна тя вътрешния си глас.

„Ти пропиля времето си в Кьолн с Макс. Пропиляваш го и тук. И сега е вече твърде късно“, човъркаше терористът навътре, разкривайки все по-ужасяващи и по-ужасяващи картини. Сигурно панически ококорваше очи, размахваше възбудено ръце и получаваше сърцебиене.

„В крайна сметка нямаш нищо. Нито кариера, нито мъж, нищо. Това беше последният ти шанс.“

— Престани — излезе тя от арената на двубоя със своя цензор. — Това, което плещиш, не ни помага изобщо.

— Нищо не съм казал — защити се смаяно Макс.

Кики беше толкова погълната от разговора със самата себе си, че не беше забелязала кога се е приближил.

Естел, чийто завиден талант беше да се появява в правилното време на най-интересното място, се намеси:

— Не се тревожи, Кики. В този район е нормално да чуваш гласове. Обикновено промърморват нещо като „Аз съм непорочното зачатие.“

Каролине я задърпа:

— Кики и Макс ще минат и без твоите житейски напътствия — каза строго тя. Погледът й към Кики беше изпълнен с недвусмислено послание: „Хайде. Направи го“, бе изписано на лицето й.

Тя трябваше. Беше длъжна. Можеше. Да говори с Макс. Сега. Но как да стане? Как да му обясни по най-убедителния начин, че двамата нямат бъдеще заедно? Тя имаше най-хубавата професия на света, беше на крачка от големия удар. Не можеше да си позволи грешки. Нито Макс.

— Как може човек да е толкова твърдоглав! — изсъска тя на младия мъж.

— Не съм твърдоглав — отвърна Макс невъзмутимо. — Само знам, че ми харесва. За разлика от теб.

Кики пое дълбоко дъх.

— На двайсет и три имах три гаджета за една седмица. На двайсет и три човек не знае нищо.

Макс реагира лекомислено:

— Затова те изчаках да пораснеш.

Моля? Той беше не само твърдоглав. Той беше безсрамен.

— Не те обичам — запокити срещу него Кики. Дори грубото отблъскване не предизвика у Макс гневна реакция. Той дръзко се ухили. Явно Кики не беше достатъчно ясна. — Разбра ли? Не те обичам.

— Не си откровена със себе си, Кики. С нас.

Не ставаше. Кики остави Макс и с бързи стъпки се присъедини към Каролине и Естел, които я посрещнаха с въпросителни погледи.

— Изясняването на нещата не е за мен. По-добре да се откажа — рече тя.

Трябваше да направи нещо по-важно от това, да тормози Макс.

По време на следващата спирка Кики демонстративно отвори скицника си. Достатъчно дълго се бе оставила на Макс да я откъсне от концепцията й. Сега пристъпваше към дневния ред. А в него имаше само една точка. Вази. Сега. Веднага.

Кики енергично нахвърля едрите контури на листа и остана смаяна от резултата. Всичко, което беше видяла през последните дни, се преплете в една картина: линиите и цветовете сякаш се изляха от само себе си и образуваха филигранен модел, който хармонично залепна за формата. Дни наред Кики само беше гледала, слушала, мирисала и докосвала. Сега проектът се появи като от само себе си на хартията. Беше един от онези магически моменти, в които усещаш, че друг движи молива ти. Някои колеги биха нарекли това „божествено вдъхновение“. Кики не можеше нищо да започне с готови идеи. Идеите трябваше да се изстрадат. Често бяха необходими стотици мъчителни и напразни часове в ателието, докато се появи от нищото представата. Проект, който трябва само да прерисуваш на листа. Това не беше чудо, беше къртовски труд.

Чу се смях. Кики вдигна поглед. Действителността се беше вмъкнала между нея и блока й. В образа на Макс. Отново.