Моника Пец
Дамски вторници (56)

56.

От кулата се чу звънът на манастирската камбана, нейде отдалеч се долавяше тихото пеене на монасите. Те се молеха за здравето на своите гости, които дъждът бе довел на прага им. По принцип манастирът не приютяваше нито туристи, нито пилигрими, но за шестимата премръзнали, които треперещи застанаха в късния следобед пред портата на Сен Мартен, игуменът бе направил изключение.

Те получиха горещ чай и мраморен сладкиш. Обувките бяха напълнени с християнска религиозна литература и съхнеха до една боботеща кахлена печка в кухнята. Горещият душ отмиваше тинята от уморените крайници. Кики последна се пъхна под душа. Не пречеше това, че и тук имаше само мокри кабини, набързо преградени с ниски стени. Беше й все едно, че душът до нея е прогнил. Докато от съседната кабина не стигна до нея странен мирис. Един поглед крадешком под разделителната стена й показа, че обонянието й не я е излъгало. В съседната душ-кабина течеше пяна около големи боси мъжки крака. Нямаше съмнение: Макс се къпеше до нея. Едва ли беше нарочно, тъй като той продължаваше най-невинно да си тананика под нос.

Кики светкавично уви хавлията около тялото си и избяга. Но стаята, която делеше с Юдит, беше заключена. На Кики не й оставаше нищо друго, освен да отиде при приятелките си, които бяха във вътрешния двор на манастира и перяха изкаляните си дрехи в едно метално корито.

— Юдит е в параклиса — рече Каролине. Тя тъкмо очакваше Кики, за да й каже какво са решили. — Трябва да й кажем какво открихме. Иначе завинаги ще остане да виси между нас — обяви Каролине с твърд глас.

Надигна се гняв. Най-вече у Ева.

— Защо изобщо се забъркахте, където не ви е работата?

Дори Кики не бе въодушевена от плана. Разговорите силно се надценяваха. „Съкровище, трябва да поговорим.“ Колко връзки се разбиваха в словоборството, което следваше след това пагубно изречение? Преди да говориш, трябва най-напред да прецениш риска от нараняване. И шанса за промяна. Какво ще се подобри в случая с Арне при един такъв разговор?

— Юдит обича своя Арне. Трябва ли да накърняваме спомена за него? Не е нужно човек да знае всичко — каза замислено Кики.

Каролине настояваше на своето:

— Сигурна съм, че Юдит подозира нещо. Още от началото на пътуването се държи странно.

Естел изцяло беше на нейна страна.

— Каролине ще й каже — определи тя, преди на някого да му е хрумнало, че може тя да се заеме с тази неблагодарна работа.

— Какво да й каже? — попита насмешливо Ева. — Ние не знаем какво е правил Арне по време на странните си пътувания.

— Но знаем какво правят мъжете в свободното си време — каза назидателно Естел.

— Какво е това? Конспиративна кафе-сбирка за изпиране на мръсните дрехи ли?

Четирите жени се стреснаха. Вглъбени в спора, те не забелязаха как Юдит се бе приближила зад тях. Разговорът внезапно прекъсна. Юдит разбра.

— Не съм нито сляпа, нито глуха, нито малоумна. Погледите, шушуканията, намигването на Естел… може ли да кажете тайната и на мен?

Мълчание. Все още. Ева и без това не се чувстваше упълномощена да говори, Естел се правеше на паднала от Марс, а Кики току-що откри, че дъното на раницата й се е намокрило, което за съжаление нямаше как да се види отвън. Скиците, за които толкова се беше старала, плуваха в локва дъждовна вода. Кики разбра, че тук се е отмило бъдещето й. Всяка чертичка, която бе направила с толкова труд и обмисляне, се беше разтворила във водата. Идеята се бе превърнала в блед спомен, който се рееше бездомен във въздуха. Кики знаеше, че не може да възстанови филиграните.

Един поглед към Юдит й бе достатъчен да схване, че моментът не е подходящ за вайкания. Имаше нещо по-лошо. И както обикновено, на Каролине се падна задачата да го съобщи.