Моника Пец
Дамски вторници (77)

77.

Ева прекара чудесен ден със семейството си. На тръгване те минаха по „Пик дю Жер“ със зъбчатата железница. За Ева беше важно семейството й да добие поне бегла представа за величието на пейзажа и за пътя, който оставаше зад тях. Ядоха сладолед на панорамната тераса на планината и си разказваха истории. Ева разказа за свинята Роза, за пилигримите, които беше срещнала, за кавгите между Юдит и Каролине, за Макс и Кики и за касулето. Дори Жак, изирайдъра готвач, се мярна из разказите. Само за целувката си премълча. Не е нужно човек да знае всичко, още по-малко пък да разказва всичко — това беше научила тя през последните дни. Фридо гледаше жена си с любопитство. В очите й имаше блясък, светлина, която от дълго време не беше виждал. Припомни си защо се беше влюбил в нея.

Половин час по-късно Ева седеше в колата. Пейзажът, на който се беше наслаждавала, бързо бягаше покрай нея. Липсваха й ароматът и усещането, което оставяше топлият въздух по кожата й. Климатикът изолираше от специфичността на природата. Села и полета бързо се стрелваха покрай прозореца й. Не се задържаше нито една подробност, Фридо беше поставил ръката си в нейната и обсипваше Ева с влюбени погледи и комплименти.

— Толкова е хубаво, че отново си тук. Липсваше ми.

Ева кимаше щастливо. Отзад всички й говореха един през друг.

— Знаеш ли, че все закъснявах за тенис — извика Давид. — Другите майки не са и на половина точни като теб.

— Отложих печенето на сладки от майка и дете за утре. Не е ли прекрасно? — прекъсна брат си Анна. — Трябва да купиш още някои неща.

Ева бе полята със студена вода. Да купи ли? Утре да пече? Тя се беше надявала уморената й душа да се съвземе от това темпо, да има време да се подготви за връщането си в Кьолн и към всекидневието. Преди да успее да отговори нещо, Лене бурно запротестира:

— Не може. Мама трябва да отиде при класния ми. Иначе той ще ми се кара.

Ева погледна към Фридо:

— Мислех, че си отишъл на родителската среща.

Той леко се сви.

— Ти ги умееш по-добре тези неща — похвали я Фридо. — Никой не може да общува така добре с учителите. И ако мога да си пожелая нещо за утре, твоят крем карамел…

Той не довърши. Ева изкрещя:

— Стоп! Спри!

Изплашен до смърт, Фридо спря колата. Коланите се врязаха в коремите им. Спирачки засвистяха зад тях. Навсякъде бибиткаха коли.

— Искаш да ни убиеш ли? — изрева Фридо, когато спря колата в аварийната лента. — Да не си полудяла?

Ева беше спокойна. Толкова спокойна, колкото отдавна не е била.

— Обичам ви. И петимата, но няма да продължаваме така.

Без да каже дума повече, тя отвори рязко вратата и слезе от колата, Фридо не можеше да повярва.

— Какво ти става?

Ева заобиколи автомобила, отвори багажника и извади оттам куфара си — само по себе си опасно начинание по оживения пиренейски път. Фридо се приближи гневно до жена си.

— Ева? Какво правиш? Къде отиваш?

— В Сантяго де Компостела — отвърна тя, сякаш това беше най-нормалното нещо на света.

— Какво? — Фридо не вярваше на ушите си. — Не можеш.

Ева го изгледа критично. Ако сега кажеше „Утре имам заседание“, тя щеше да извърши убийство. Четирите деца притискаха носове о стъклото на прозореца, Фридо отвори уста и пак я затвори. Разбра, че никакъв аргумент не е в състояние да убеди Ева от утре отново да го играе доброто домашно духче. Или топка против стрес за майка си Регине.

— Едва в началото на своя път съм — заяви тя. — Най-добре свиквайте, че за в бъдеще ще имате независима майка.

Тя се чувстваше като алкохоличка, която току-що е излязла от клиниката и сега се мъчи да се въздържа от всяко изкушение. Всичко беше твърде прясно. Твърде ново. Ева още беше твърде крехка. Ако сега се върнеше вкъщи с тях, след три дни всичко щеше да бъде постарому. Дните на поклонничеството бяха пречупили нещо у нея. Но й трябваше повече време. Време за себе си. Време да помисли. За себе си. За Регине. За всичко. Семейството й щеше да се научи да живее с липсата. С липсата в живота на семейството и в хладилника.

— Петнайсет години те подкрепях. Сега аз съм наред.

Тя спря нерешително, Фридо знаеше, че е права.

— Не знаех колко много работа е това — добави той. — Четири деца, всички тези срокове, пазаруване всеки ден, готвене. С теб всичко изглежда толкова просто. Сякаш само се върши — извиняваше се Фридо.

Ева поклати глава. Не се вършеше само.

— Аз се научих. И ти ще се научиш. Дори ако понякога не се получава. Имам си чудесен застраховател…

Фридо се засмя. Магическото средство на Естел да разведрява конфликти с хумор помогна и при Ева.

— Не искам друг мъж. Само малко време. Може би една детегледачка…

Тя не продължи.

— Сами ще се оправим — прекъсна я възмутено Давид. — Вече не сме бебета.

И четирите деца закимаха енергично. Ева не продължи мисълта си. Знаеше, че те са прави. Беше време да се пооткъснат от полата й.

— Обичам те. Всички те обичаме — каза й Фридо по пътя. После залепи една целувка на устните й, което предизвика у четирите деца общ родителите-ни-са-супер възглас.

— Знам — отвърна Ева. Сега оставаше само тя самата да започне да се обича. Имаше няколкостотин километра време за това.

Анна седеше на задната седалка със своя лаптоп и чертаеше пътя на приятелките, пръснали се във всички посоки. Но две стрелки водеха към Кьолн. На Кики и на Каролине.