Моника Пец
Дамски вторници (38)

38.

— Ааа. Ааа. Ааа! — пъшкаше Естел.

Всяка стъпка беше изтезание. Не краката я боляха. За своя собствена изненада тя беше налучкала ритъма, който й помагаше да се придвижва, без да се уморява. Непрекъснатото ходене се бе превърнало в нещо нормално. Нужен й бе само някой, с когото да си поприказва. Или иначе казано, събеседник.

— Скучно ми е така сама — казваше си тя и поздравяваше всеки пилигрим, пътник или турист, който й се изпречеше на пътя и за когото разбереше, че знае немски език. Понякога се убиваха цели часове в такива разговори.

Тя обичаше някой да й разказва за живота си. Особено впечатлена остана от разказа на един бивш министър с прошарена коса, който тръгнал на поклонение, понеже след два мандата бил изоставен не само от своята партия, но и от семейството си.

— Осем години отсъствах от къщи. Дори кучето не знаеше, че съм свой човек — жалваше се той.

За жалост Естел загуби министъра по време на един обяд.

На негово място тя срещна в местния хранителен магазин, където можеше да се пазарува ядене и пиене в късните часове, завеждащия щетите в една застрахователна компания, чиято цел била да се дистанцира за малко от проблемите на своите нещастни клиенти. След него се появи Ханна, току-що напуснала работа фризьорка, с ясна представа за това, какво очаква от пилигримството: тя искаше да срещне или Бог, или нов мъж. Господарят на мирозданието будеше у нея възторг не по-малък от този към мъжете. Естел съжаляваше, че никога няма да научи как е протекъл нататък животът на тези двама души. След едно разклонение те се бяха изгубили завинаги. Най-често се срещаха двойка учители от Рейнланд-Пфалц, излезли във ваканция. Все на възраст в края на петдесетте, преподаващи немски и география, носещи рула тоалетна хартия и компютърни разпечатки с указания, свързани с историята на изкуството. Хората се срещаха, провеждаха много лични разговори в продължение на един-два километра, а после се разделяха с едно кратко „Желая ви приятен ден“.

— Аз съм единственият пилигрим, който не преживява сериозна житейска криза — констатира след няколко дни Естел.

Бракът й беше безупречен. Мъжът й притежаваше много качества. Можеше да печели пари, да купува картини и да ги окачва навсякъде, да замазва станалите прекалено големи дупки от дюбели, да паркира новата кола и да носи закуската в леглото. И да се смее на вицовете й. Какво друго й трябваше?

— Може би пилигримството те прави щастлив, защото установяваш, че има много по-зле от теб — предположи тя.

Така че не вглеждането в собствения живот, не ходенето пеша й причиняваше дискомфорт. А куфарът, който се измяташе на всяка неравност. Ръцете й горяха. На дясната ръка се виждаха наченките на кървави мазоли.

Мазолите бяха любима тема на разговор сред пътуващите. Един от учителите я посъветва да прокара с една игла конец през мехура и да го върже на възел. За няколко дни конецът щял да изсмуче течността и кожата щяла да изсъхне. Това щяло да помогне и да облекчи болката. Жена му залагаше на собствената урина, а Юдит — на самовнушението.

— Концентрирай се върху физическите усещания за болка, а не върху свързаните с нея чувства — беше посъветвала същата сутрин Юдит Естел, когато последната със звучно охкане хвана дръжката на куфара.

Но Естел нямаше навика да се занимава с такива умствени щуротии. Едва ли щеше тепърва да се опитва. Вместо това вече три километра тя водеше вътрешна борба между способността си да страда и суетата. Католицизмът не беше за нея, даде си сметка Естел. Но тя си знаеше това още от дванайсетгодишна, когато за кратко бе гастролирала в едно католическо девическо училище.

— Любовта на Исус Христос личи от неговата необикновена саможертва — наставляваха строго монахините своята нова ученичка. Изискваната готовност за саможертва стоеше в бурно противоречие с подчертаното чувство на Естел за несправедливостта на саможертвата. Несправедливост беше и това, класната да я накара да подели сладкишите си с целия клас. Дори с дебелата Бербел Вите. За разлика от Естел, дебелата Бербел пееше всяка неделя на литургията и със своя изсечен почерк и влудяваща благопристойност беше любимо дете на всички учители. Естел не желаеше да споделя. Особено своите честно спечелени сладкиши.

Нещо друго обаче споделяше с удоволствие. При определени от нея условия — срещу малка такса, Естел позволяваше на съученичките си да хвърлят поглед в едни доста особени книги. Тя направи цял бизнес с еротичните любовни романи, които майка й четеше тайно и които криеше в кошницата с прането за гладене. От влажното пране книгите бяха станали двойно по-дебели. Което беше добре дошло за Естел, тъй като цената на произведението се определяше от обема му. За жалост дебелата Бербел Вите се стремеше не толкова към сетивното, колкото към греха и наказанието. Тя я издаде. Манастирското училище беше търпяло Естел цели три месеца.

Естел си навлече не толкова гнева на монахините, колкото признанието на баща си, който позна в нейния бизнес нюх собствената си плът и кръв. Уили бе направил пари от метални отпадъци и ги включи в по-надеждни сделки. В карнавалната трупа, в която работеше, така и не го избраха за някоя от важните роли. Клоуните не приемаха на сериозно търговците на метални отпадъци с дебелашки хумор, вечно с черно под ноктите и съмнителни контакти. Съпругата му също не правеше изключение. Дъщерята на заможното семейство бе загубила всичко с бягството си от Източна Прусия. Освен надменността, в която бе възпитана. Чувството на благодарност, че Уили е спасил живота й, като й е предложил подслон и силното си рамо, се бе стопило в първите бездетни години от брака им. После тя се бе затворила в себе си и беше замечтала за един свят на романтични герои с изящни ръце на пианисти.

— Естел трябва да има по-добър живот — реши баща й.

С избора на елитно училище той вярваше, че осигурява на дъщеря си достъп до по-добра среда. А такава среда в Кьолн беше католическата. Той прие лично мъмренето в училище.

— Виж тези ръце, Естел — винаги казваше баща й и показваше своите нечисти, мазолести длани, покрити с дебела рогова кожа.

Още няколко дни ходене пеша, и нейните ръце щяха да изглеждат точно като ръцете на търговец на метални отпадъци. Трябваше ли да отидат напразно двайсет години мазане с кремове, масла и пилене? Всички полиращи компреси за ръце ей така за нищо? Тя не можеше да причини това на починалия си баща.

Естел бе достигнала критичния момент: след сто и петдесет километра мъчение тя буквално се беше предала и бе готова на всичко, за да се избави от невъзможното творение на Ив.

— Всичко се свежда до подходящото оборудване — беше я посъветвала Каролине. На Естел й трябваха няколко дни, докато разбере, че най-важните неща, от които се нуждае, за да стигне до Лурд, бяха несъвместими с куфара й: търпение, издръжливост и ръце без мазоли.

Не можеше, а и не искаше да се освободи от нещата си просто така. Ето защо появата на полските работнички й дойде много добре. Двете жени гледаха невярващо как Естел премята през оградата първо куфара, а после и себе си. Ако се беше приземила летяща чиния, едва ли щяха да гледат по-изненадано.

Докато Каролине умееше да се оправя сред езиковия хаос, Естел постигаше това чрез действие. Тя тикна в ръцете на жените всичко, което си мислеше, че може да й липсва. Сбогом, спрей против насекоми, довиждане, маска за очи и гримове. Чао, гаден куфар. Докато изхвърляше всичко наред, тя неволно попадна на брошурите с информация за ресторантите в района. Не, чак дотам нямаше да стигне. Все още не я беше напуснала надеждата, че пилигримството не е само гладуване и лишения. Може би щеше да убеди приятелките си, че един обилен обяд в луксозен ресторант е вид служене на Бога. Макар и по заобиколен път.

Полските работнички разглеждаха скептично разните му кутийки и тубички, кремове и маски за очи. Най-вероятно мислеха Естел за дистрибутор на „Ейвън“, който разнася пълен с мостри куфар из провинцията. Наложи се усърдно жестикулиране от нейна страна, докато обясни, че могат да задържат всичко. Безплатно. И без да се задължават да купуват нещо. Работничките се прекръстиха. Дори не предполагаха, че Бог може толкова скоро да ги награди. Посланието на Богородица, което гласи, че вярващите ще намерят щастието си едва в един друг свят, днес се оказа празна заплаха.

Естел забърза с всичка сила към приятелките си, но внезапно долови гласа на Каролине. До ушите й достигнаха откъслечните думи: Арне. Поклонение. Приемен час. Останалото се разнесе от вятъра. Естел беше благодарна на своята жертвоготовност. Шумът от колелцата, които дрънчаха по неравната земя, сигнализираха отдалеч за нейното присъствие. Тя вдигна крак над каменната настилка и леко докосна земята. Нищо нямаше да чуе, ако не се приближеше достатъчно.

Каролине се беше привела над един дънер. Говореше по телефона. С Филип. Беше свързано с нещо, което интересуваше Естел много повече от историите за живота на пътниците, които срещаше. Ставаше въпрос за Арне.