Моника Пец
Дамски вторници (74)

74.

Камбаните от кулата на базиликата на непорочното зачатие забиха. „In nomine Patris, et Filii, et Spiritus Sancti“ отекваше от високоговорителите над широкия площад. През последния половин час той се беше изпълнил с хора. Кики и Макс си намериха удобно място върху балюстрадата на горната базилика, откъдето се разкриваше гледка към целия свят регион. Чувстваха се по-добре сред туристите и зяпачите, отколкото между вярващите, които тъкмо се строяваха за процесията. Навред се вееха знамена, ленти с надписи, флагове, виждаха се дъски от дърво и пластмаса, някои — светещи с батерия.

Каролине им махна с ръка. Тя се бе наредила с Ева в процесията и беше приклещена от група италиански пилигрими на U.N.I.T.A.L.S.I. от Равена. Избледнелите цветове на допотопните им ленти, които се открояваха на вечерното небе, говореха за отдавнашна пилигримска традиция. Докато чакаха, те се разговориха. Каролине имаше удоволствието да изслуша историята на Джовани Батиста Томази, основателя на пилигримската организация, който пътувал за Лурд през 1903 година. С тежък артрит в крайниците и оръжие в чантата. Човекът имал ясна представа какво ще търси в Лурд: „Или Богородица ще ме излекува, или ще се застрелям.“

Накрая не станало нито едното от двете. Томази бил толкова поразен от атмосферата на това място, че си поставил за цел в живота да показва пътя за Лурд на болните и нуждаещите се. Организацията просъществувала и след смъртта му. До ден-днешен. Каролине се засмя на тази история. Откаченият Томази й беше симпатичен.

Подобно на него преди век, тя беше впечатлена от хората и масите, струпали се тук. Каролине изчисли, че на този площад са се събрали двайсет хиляди души. Никога досега не беше виждала толкова много стари, болни и нуждаещи се от помощ хора и хиляди инвалидни колички на едно място. Сигурно поне сто доброволци дърпаха поне сто от тези сини рикши. Пред нея имаше хора от лурдското обединение „Вестфален“, които тази сутрин бяха пристигнали от Германия с дванайсет коли с легла и лазарети за тежко болните. Някои пилигрими бяха толкова болни, че участваха в процесията на носилки, с клатушкащи се буркани за преливане над главите. Навсякъде сновяха доброволци в униформи, за да помагат. Те, изглежда, знаеха как трябва да се подредят инвалидните колички и сините коли, така че да има място за всички. Начело на процесията бяха нуждаещите се. Точно след осветената Мадона, която предвождаше вярващите.

Каролине беше трогната от нежната богородична песен, която звучеше от високоговорителите. Поклонниците се приближаваха все повече до чистия, ясен глас, съпровождащ песента. Тихият напев прерастваше в мощен хор, който малко изоставаше от основния глас и размиваше контурите му. По време на рефрена в беззвездното вечерно небе се издигаха хиляди свещи, чиито пламъци се предпазваха от синьо-бели хартиени розетки.

— Аве. Аве. Аве. Аве Мария.

Каролине се потопи в морето от светлини и в песента, която топло я обгръщаше. Не можеше да си криви душата: тя, която никога не беше ходила на поклонение и нямаше нищо общо с католицизма, беше завладяна от настроението тази вечер и от магията на площада около високата базилика. Ева се беше изгубила в навалицата, Кики и Макс гледаха от балюстрадата. Те също се бяха потопили в религиозната церемония.

И ето я пак статуята на Богородица да се носи сред множеството. И този път сякаш се усмихваше широко на Каролине. По лицето на Каролине течаха сълзи. Които тя рязко бършеше. Докато не видя, че съседът, един висок свещеник в пищни църковни одежди, също плаче. За нея вече нямаше значение дали някой вижда сълзите й. Тя плачеше и се смееше едновременно.

Какво значение имаше дали историята с виденията на Бернадет е вярна. Какво значение имаше какво предлагат магазините за сувенири в светия регион на Богородица и Бернадет? Това, което Каролине преживяваше тази вечер на площада, беше посвоему истинско. То не беше свързано с неразбираемите догми и зрелищните изцеления. Беше свързано с дребните жестове на човечността. Да придружиш болен, да тикаш инвалидна количка, да теглиш рикша, да хванеш някого за ръка. Може би това бяха истинските чудеса, които човек отнася у дома.