Моника Пец
Дамски вторници (21)

21.

Цял ден Каролине бе обмисляла как да убеди Юдит да се доверява по-малко робски на съмнителните указания в дневника на Арне. И най-накрая реши да дава направо.

Сега се упрекваше, че не успя да формулира по-дипломатично вмешателството си. На пейката пред странноприемницата тя пиеше чаша вино и наблюдаваше вечерния селски живот. Последните слънчеви лъчи плискаха горещо злато върху сивите фасади на къщите. Беше приятно топло. По уличката няколко момчета вървяха след кикотещи се момичета, с които взаимно си отправяха хулигански жестове и подвиквания. До църквата се събираха старците на селото за вечерно бъбрене. Те току хвърляха погледи към Каролине. Но тя не ги забелязваше.

Каролине се ядосваше на себе си. Защо реагира така остро? Тя завиждаше на Кики за таланта й да приема спокойно нещата. Кики не задаваше излишни въпроси. Вероятно й беше все едно дали ще отидат в Лурд, Тимбукту или направо никъде. Просто се наслаждаваше на дните и на това, което й предлага случаят. И все пак влагаше усърдие във всичко, което прави. Защо на нея не й се удаваше да гледа по-спокойно на живота? Кики я обичаха. Докато Каролине я ценяха, често се плашеха от нея, а понякога открито й се противопоставяха.

В професионалния живот тя действаше така: внимаваше, изчакваше и в подходящия момент казваше това, което счита за правилно. Защо в личния живот да бъде иначе?

„Нали затова са приятелките. Да ти помогнат да се вземеш в ръце“, самоуспокояваше се тя. Лъжите бяха част от професионалното й всекидневие така, както „амин“ в църквата. Всеки ден тя се сблъскваше с фалшиви показания и полуистини, с претексти и ласкателства. Правото защитаваше лъжците. „Nemo tenetur se ipse accusare“ беше красноречиво доказателство за това. Никой не е длъжен да се натоварва и да взема нещата присърце. Колкото спокойно приемаше лъжите в заседателната зала, толкова бе непримирима в личния си живот към най-дребната неистина.

Вместо да продължи да тормози Юдит с неудобни въпроси, Каролине се концентрира върху мъжа си. Цяла вечер се опитваше да се свърже с Филип. Арне беше негов пациент. Възможно бе да са говорили за последното му поклонническо пътуване, Филип имаше и мобилен телефон, но го използваше само в краен случай и рядко си даваше номера. Не обичаше да го безпокоят нито чрез модерната техника, нито пред вратата, освен със записан час и спешно повикване. Не обичаше и да плаща сметки.

Каролине звъня многократно в кабинета, но все получаваше един и същи отговор. „Господин Зайц е на домашно посещение.“

Явно из целия Кьолн беше плъзнала епидемия и на пациентите им бе невъзможно сами да отидат до кабинета на Филип.

Всъщност не за първи път не си говореха с дни. Не бяха от семействата, поддържащи постоянна връзка. Нито във всекидневието, нито по време на командировка. Каролине не се нуждаеше от непрекъснати обаждания, есемеси и имейли, за да се увери, че Филип е още жив и я обича. Толкова много се надяваше той да й помогне.

Каролине въздъхна и се облегна назад. От един отворен прозорец се носеше оглушителното Journal de 20 heures, което от известно време беше осъвременено от една жена, заела мястото на френската новинарска икона Патрик Поавр д’Арвор. Предаването съпътстваше Каролине по време на целия й курс по френски. Няколко деца играеха футбол между две обърнати кофи за боклук и на всеки гол се радваха така, сякаш френският национален отбор е станал световен шампион. Един глас повика момчетата да се прибират за вечеря. Останаха само старците, седнали на перваза на църковната стена, да коментират събитията от деня. Странно, мислеше си Каролине, по селата на юг на седенки се събираха само мъже. Но и при петте приятелки не се получаваха семейните вечери. Винаги когато идваха и мъжете, нещата се усложняваха.

Каролине настръхваше при спомена за първото причастие на първородния син на Ева Давид, отпразнувано пищно. Под пищно празнуване Ева разбираше това, да покани не само приятелките си със семействата им, плюс цялото голямо семейство на Фридо, но и ексцентричната си майка. Каролине нямаше представа какво би могло още да я учуди, докато не се запозна на тържеството с Регине. Майката на Ева беше смаяна от факта, че дъщеря й поддържа една семейна традиция, от която тя самата с мъка се беше откъснала.

— Ти направо надмина баба си Лоре — каза още на влизане тя.

От тона й можеше ясно да се заключи, че това не е комплимент. Между Регине и ревностно католическото семейство на Фридо, което бе дошло на причастието на Давид с всичките си деца и децата на децата си, се стигна до неприятна размяна на реплики. Сред тази суматоха бяха и приятелките с мъжете си.

Докато Кики разбиваше на най-малкия брат на Фридо първо сърцето, а после и носа (и двете съвсем неволно), Естел и нейният крал на аптеките съжалиха, че не са се възползвали напълно от възможността да вземат голяма опаковка риталин, за да раздадат на многобройните деца. Или на Регине, която тъкмо беше помолила Филип да излекува травмата, причинена й от католицизма в детството. Тя изобщо не можеше да приеме, че дъщерята, която чрез нея е дошла на бял свят, може да подлага внука й на нещо толкова догматично, каквото е причастието.

— Да вземем изповедите — ревеше Регине в ухото на Филип, за да надвика децата. — Като малка трябваше да се извинявам дори за грехове, за които вече не си спомнях. Все този страх. Бог знае точно какво трябва да изповядаш преди още да си го направил.

Едва беше успял Филип да се откъсне от Регине, и налетя на Кай, който поправяше Юдит на всяко трето изречение. „Това, което казваш, е вярно само донякъде“, беше любимото му изречение. Три дни по-късно Юдит го напусна.

След като приключи празничният следобед, донесъл на Ева среден нервен срив, тя заяви, че вече ще празнува църковните церемонии само в тесен семеен кръг. Мъжете на приятелките също не бяха допринесли за най-добрите спомени от този ден. Оттогава те се стараеха по възможност да не присъстват на срещите на петте жени. За приятелките така беше по-добре. Единственият мъж, който продължаваше да идва на събиранията във вторник, беше Арне. Той често караше Юдит до „Ле Жарден“ и оставаше не само за по една чаша, но понякога и до края на вечерта. Юдит бе щастлива, че Арне я приема на сериозно. Не й харесваше обаче, че й го казва двайсет и четири часа в денонощието. Каролине много се чудеше на симбиозата помежду им. Но след Кай всяка промяна беше стъпка напред. Юдит не беше силна. Когато нямаше рамо, на което да се облегне, тя падаше. Странно как не й бе хрумвало по-рано: Юдит, която цял живот не бе оставала без мъж до себе си, след смъртта на Арне за първи път беше сама. Нищо чудно, че й беше трудно да се справи с новия си живот.

Каролине напразно се опита още веднъж да се свърже с Филип. Междувременно асистентката му си беше тръгнала. Вместо нея се включи телефонен секретар: „Кабинетът на доктор Филип Зайц. В момента не мога да говоря. При спешни случи, моля, обадете се на «Бърза помощ».“

Каролине объркано затвори. Не й трябваше „Бърза помощ“. Трябваше й Филип. В този момент й се искаше връзката им да беше поне малко като тази между Юдит и Арне.

Уличката беше опустяла, светлините на къщите — угасени. В нишата на стената трепкаше свещ. Дева Мария се усмихваше снизходително. Подсмихваше се. Та нали тя караше хората да отидат пеша до пещерата в Лурд.

— Кажете на свещениците да пращат процесии тук и да построят параклис — казала Богородица на Бернадет по време на тринайсетото появяване. След осемнайсетото появяване Мария изчезнала и оставила на хората само това, което им е надробила. Мария беше отправила зов, Арне се беше отзовал и сега Каролине трябваше да изсърба попарата.

Каролине отпусна безсилно телефона си. Надяваше се седмото й чувство, което напипваше лъжа, да се окаже невярно. Все трябваше да има някакво обяснение за липсата на всякакво съответствие на данните в дневника с реалността. Някакво логично обяснение.