Моника Пец
Дамски вторници (63)

63.

Юдит се задушаваше. Във високите коридори се носеше мирис на дезинфектанти, урина и прясно кафе. На всяка крачка туристическите обувки на Ева и Юдит изтръгваха въздишки от мръсния, покрит с кафяв балатум под. Какво беше това? Хотел? Санаториум? Нещо подобно на четвъртия етаж?

— Ние сме нещо като продължение на болниците в Лурд — обясни общителната сестра, която междувременно бе разбрала, че Ева и Юдит са от Германия. Немският й беше доста по-разбираем от френския им. Със съзнанието, че е по-необходима на друго място, тя приказваше, докато бързаше по коридора. — Грижим се за поклонниците, които желаят да останат в района още няколко дни. За много болни това поклонение е единствената екскурзия, на която изобщо някога са били.

На стените бяха облегнати сгънати инвалидни колички. А над тях — окачени вечните групови снимки на гостите от посещението им в Лурд, във все една и съща композиция: на първата редица бяха седящите в инвалидни колички, зад тях — всички, които можеха да стоят на собствените си крака, на третата — стъпили върху пейка, се виждаха придружителите в униформите на различни помощни организации. В далечината се забелязваше молитвената базилика. А после — шок. Сред груповите снимки имаше един портрет на Арне. Самоуверен и весел, той се усмихваше срещу Юдит и Ева. Беше нарамил раница, на която висеше мидата на Яков. Бяха дошли на правилното място. Не-Доминик разтвори вратите на трапезарията.

Юдит и Ева се огледаха смаяни. На кръглите маси с по осем места закусваха предимно възрастни и болни хора. Повечето гости се нуждаеха от помощ, която им се оказваше от цяла бригада сестри с бонета. Някои изглеждаха така, сякаш това беше не единственото, а последното им пътуване. Ева беше толкова потресена от гледката, че дори не се сети да си зададе въпроса как се вписваше Арне в тази картина. По лицата се четеше болест, старост и смърт. Юдит и Ева гледаха развълнувано хората: една бледа жена, с хлътнали очи, включена на перманентно захранване с кислород, един престарял мъж с безброй линии по лицето, седнал в инвалидната количка и стиснал патериците си, една жена, чиито крайници водеха собствен спазматичен живот, сред тях — двойка съпрузи с посивели лица, които уморено хранеха тежко увредената си дъщеря. Момичето със сплетени коси, лунички и живи очи беше напълно отпуснато в пъстрата си инвалидна количка. На облегалката подскачаха весели букви: Селин. Ева веднага разпозна прогресивно мускулно заболяване. Никое чудо на света не можеше да го излекува.

— Те не идват в Лурд с надеждата за изцеление — сякаш прочела мислите й, каза сестрата. — Идват, за да получат утеха. Така се чувстват по-малко сами.

Жената сновеше неуморно из залата. Ту слагаше и раздигаше маси, ту нарязваше хляб, ту миеше съдове, избърсваше нечия брада, освобождаваше закачили се една за друга инвалидни колички. И най-накрая търсените думи:

— Ето го Доминик — посочи тя към мястото, където се раздаваше храната.

Юдит застина с отворена уста. Взираше се невярващо към Доминик. Ева проследи погледа й. И беше не по-малко изненадана.

Доминик беше висок мъж около седемдесетте. Човек планина, с леко набола сива коса, остри черти на лицето и енергични движения. Той не можеше да им обърне внимание, понеже с парче торта, на която гореше една-единствена свещ, гръмогласно и лично поздравяваше един от своите гости за деветдесет и първия му рожден ден. Юбилярката, съсухрена женица с дяволити очички, се сви в количката си от вълнение. Едва тогава Доминик отиде при неканените посетители.

— Юдит Функе — представи се тя.

Мъжът категорично не беше това, на което се беше надявала и което очакваше. Юдит смутено му протегна ръка, която увисна във въздуха. Доминик не я пое. Учтивата усмивка, още изписана на лицето му, изчезна.

— Сбъркали сте адреса — отряза я рязко той.

— Става въпрос за мъжа ми, за Арне. Вие го познавате — заговори припряно тя. — Видяхме снимката му. В коридора. Неговият дневник ни доведе тук.

Беше очевидно, че Доминик много добре знае за кого става въпрос. Също толкова очевидно беше и това, че не проявява ни най-малко желание да го обсъжда с Юдит.

— Съжалявам — приключи разговора той, — трябва да се погрижа за новопристигналите пилигрими. — Рязко хвана дръжките на една инвалидна количка и затика изненадания мъж, който до този момент се обслужваше сам, с бясна скорост до едно свободно място на маса за осем души. Обслужваният в количката запротестира: вече бил закусил, но Доминик така свирепо го изгледа, че човекът изведнъж реши, че е време за втора закуска.

Юдит онемя от грубото неочаквано отпращане. Ева се притече на помощ на приятелката си и извика след Доминик:

— Тя току-що откри, че нещо не е както трябва в пилигримския дневник на съпруга й. Иска да разбере истината.

— Вашата приятелка и преди не се е интересувала какво става с Арне.

Доминик беше човек с ясна гледна точка. Той далеч не беше добродушният човечец, какъвто очакваш да видиш в заведение като това. Отговаряше троснато, което подразни Ева. Какво си въобразяваше този човек? Тя енергично застана на страната на приятелката си, която следеше разговора с нарастваща тревога.

— Как смеете да говорите така? Та вие изобщо не я познавате.

— Арне беше мой приятел — изтърси Доминик.

Гласът му се скърши. Той с мъка продължи:

— Исках да дойде с мен до Сантяго де Компостела. Но не, той трябваше да се върне при тази жена. — И насочи пръста си към Юдит, сякаш се канеше да я прободе.

— Да си вървим, Ева. Хайде — умоляваше я Юдит.

Ева обаче не се отказваше. Не й се нравеха неясните недомлъвки.

— Какво се опитвате да кажете?

— Това, че Арне беше глупак. Всичко прощаваше на жена си. Дори за любовника й.

— Това е нелепо. Юдит, кажи му, че това не е вярно — подкани я Ева.

Вместо да отговори, Юдит хукна да бяга. Тя се блъсна в една помощничка с табла. Чашите се разбиха на пода, яйцата се пльоснаха, една камара кроасани цопнаха в локва чай. Юдит не можеше да спре. След нея беше потопът, пред нея — катастрофата. Защото Доминик едва бе започнал.

— Мислела, е, че той не забелязва как нощем тайно си говори по телефона, как се кипри за романтична среща. Веднъж я проследил до хотела, където се срещала с любовника си.

— Той знаеше ли кой е?

— Разбира се. Личният им лекар.

Ева се засмя. Беше смутен, недоверчив смях. Това не можеше да бъде вярно. Сигурно беше недоразумение. Какво друго би могло да бъде?

— Филип лекуваше Арне — съпругът на една приятелка — процеди Ева, сякаш това беше железен аргумент.

— Филип. Именно. Така се казваше мъжът — отвърна Доминик.

Кръвта тъпо пулсираше в слепоочията на Ева. Думите се стоварваха върху главата й като удари с чук. Юдит и Филип? Връзка? Зад гърба на Арне? Зад гърба на Каролине? Зад гърба на всички? Не вярваше, че Юдит е способна на такова нещо. Никой не го вярваше за нея. Ева се чувстваше като попаднала във филм. Дори не можеше да спре да си клати главата. Това тук не беше решение на проблемите им. Беше достигане до предела им.

— Арне търпеше това — говореше тъжно Доминик. — Толкова се боеше да не я загуби, че загуби себе си и своето достойнство. Много преди да си отиде окончателно.

Доминик вече не изглеждаше свиреп, а наранен и раним.

— Бяхме заедно на едно поклонническо пътуване — разказваше той. — Запознахме се малко след Кьолн. Двама глупаци, които търсеха мидата на Яков между Рейн и Мозел. Не бяхме разменили нито дума. Докато след няколко дни не установихме, че се движим с еднакво темпо.

Ева кимна. Тя веднага разбра как общият ритъм може да създаде особена връзка между двама души.

— Значи пилигримският дневник не е скалъпен? — затърси изход от катастрофата Ева.

— Арне искаше да покаже на Юдит, че все още е силният мъж, в когото тя се е влюбила. В началото той наистина ходеше на поклонения. После само се преструваше, че продължава неуморно пилигримството си. Преструваше се, че двамата имат бъдеще. В действителност беше много болен. След Сантяго де Компостела дойдох тук. Арне идваше при мен по време на отпуските си, за да се съвземе. Докато и това спря да помага. Наложи се да прекъсне последния си престой.

Ева бавно проумяваше. Тя довърши беззвучно мисълта.

— Това е било последното му поклонническо пътуване. Докарала го е линейка. Саму. В седемнайсет часа.

— Шест седмици по-късно Арне почина — кимна Доминик.

— Юдит ли ви каза?

— Разбрах случайно. Един от нашите пилигрими си носеше кьолнски вестник.

За миг стана тихо, съвсем тихо. Ева посърна. Доминик изговори на глас мисълта й:

— Юдит излъга всички. Вас също.