Моника Пец
Дамски вторници (13)

13.

— Не е ли великолепно? — беше коментарът на Кики за омайната гледка към Средиземно море и курорта на плажа Нарбон, останали зад гърба им.

За разлика от Ева, която на всяка крачка охкаше и пъшкаше, на нея ходенето като че ли не й създаваше никакви проблеми. Гледаше на това като на неоценима възможност да не се придвижва на колела. Студио „Талберг“ се намираше в един индустриален квартал в покрайнините на града. В старите тухлени халета, в които някога са разфасовали месо на апетитни парчета, междувременно бяха намерили убежище медийни и дизайнерски фирми. Кики изминаваше този път с колело, независимо от времето. Дванайсет километра на отиване. Дванайсет километра на връщане. Без изобщо да се броят посещенията при клиенти и производители. Дори и в тези случаи тя се придвижваше почти винаги с колело. Кики беше добре подготвена за такъв пилигримски маратон.

Топлината галеше кожата й. Миришеше на изобилие, на лято, на лилии, на мащерка и розмарин. Дали Бог или Големият взрив бе отговорен за тази игра на светлината, цветовете, сенките и ароматите, на Кики й беше напълно безразлично. Нека другите си блъскат главите над това. Тя се радваше, че е далече от Кьолн, където не само времето беше повече облачно, отколкото ясно.

Кики не беше разказала нищо на приятелките си. Те не подозираха нищо. Нито за проблемите й в студиото, нито за лошите новини, които всеки понеделник долитаха в дома й под формата на банкови извлечения. Тя работеше по шейсет часа на седмица, за да се окаже накрая бедна като църковна мишка. Талберг считаше за достатъчна награда за сътрудниците му възможността да посветят живота си на реномираната му фирма. Ако Естел не й даваше тайно пари на заем, Кики щеше да гледа годишната екскурзия през крив макарон.

— Защо се оставяш Талберг да те използва? — изкритикува я Естел, когато видя, че Кики дори на поклонение не може да се раздели със скицника си.

— Да работиш за Талберг е издигане в дизайнерския бранш — каза възторжено тя.

Беше толкова горда, когато на интервюто преди шест години представи своята папка и Талберг оцени таланта й. Талберг, дизайнерът, художественият директор и изкусен бизнесмен. Талберг, който неведнъж бе обявяван от списанията за „Designer of the Year“^[1].

Талберг, чиито проекти показваха във водещите дизайнерски музеи по цял свят. Значи този Талберг бе повярвал в таланта й. Той възторжено се бе произнесъл за нейните проекти като за иновативни, забавни и смислени. Когато чу, че е назначена на постоянно място, Кики направо не беше на себе си от възторг и съвсем пропусна покрай ушите си размера на месечното възнаграждение. Много дизайнери биха си дали последната риза от гърба, за да работят за него. Тя бе отишла една стъпка по-напред. Тя беше дала последната си риза и сега се опитваше да свърже двата края с това, което Талберг й плащаше за нея.

— Той е феномен — отстояваше решението си Кики. — Толкова много можеш да научиш от него. Трябва да видиш как с няколко щрихи успява да превърне една посредствена идея в брилянтен проект.

Тя умишлено премълчаваше, че последният посредствен проект, който Талберг бе поел в опитните си ръце, беше нейният. Проклетите пластмасови прибори за авиолиниите! Докато правеше мострите за ножове, й идеше да се самоубие с някоя от тях. За съжаление те бяха твърде тъпи, твърде чупливи, твърде шуплести и най-вече — грозни!

— Очевидно нямате представа какъв е днес стандартът в бизнес класата — беше я нахокал Талберг пред целия екип.

— Нормално — засмя се горчиво Кики. — С това, което ми плащате, не мога да си позволя друго, освен евтини авиолинии. А там сервират сандвичи. — Разбира се, не го каза на глас. Защото Талберг отдавна беше минал на следващото работно място, където на колегата й, направил проекта за съответната чиния, също не му бе провървяло особено.

„Дизайнът е като десетобой. Трябва да се научиш да владееш бързото редуване на високо и ниско“, беше научила тя по време на следването си. Кики не желаеше повече провали. Искаше най-после да успее. Искаше да направи нещо, с което да се открои сред множеството, работещо за Талберг.

Всичко можеше да послужи за основа на колекцията й от вази. На всеки метър от пилигримския път Кики откриваше нови мотиви за своя фотоапарат. Чепата лоза, която говореше за отминала реколта, причудлива каменна композиция, върху която един гущер се приличаше на слънце, диви орхидеи покрай пътя, онази граблива птица, която се издигна над варовиковата скала на Масив дьо ла Клап.

— Това е лешояд, който дебне полегнали поклонници — каза заканително Естел и погледна съчувствено пъшкащата Ева. Естел нищо не разбираше от природни красоти. — Какво си се разснимала пак? — попита тя недоумяващо, когато Кики най-прилежно се наведе над някаква хартийка, която твърде дълго бе стояла на слънцето.

— Виж тези неопределени цветове. Сякаш едва докосват хартията — превъзнасяше находката си Кики, съзнавайки, че Естел би оценила размазаните модели само ако са от колекцията на Емилио Пучи или Мисони.

Кики снимаше всичко: парче от стар вестник, водно конче, в чиито крилца се отразяваше цяла цветна палитра.

— Талберг харесва природните мотиви.

— Йоханес Талберг харесва само себе си — предупреждаваше Естел, която няколко пъти се беше засичала с шефа на Кики в голф клуба. — Толкова е суетен, че е в състояние да направи групова снимка на самия себе си.

Естел имаше известно право. Но това се дължеше на произхода на Талберг. Израснал в ужасен малък град, чиито жители се изхранвали благодарение на местната фабрика за обувки. Всички бащи и майки работели там. Само Талбергови не. Фабриката била тяхна. Талберг бил израснал с персонала и по детските крака се научил да разпознава разликите в социалното положение. Шефът на Кики се преместил в други кръгове, там, където старите пари си давали среща с младежкия предприемачески дух. Един бранш, в който всеки говори на „ти“ на всеки, не позволяваше на Талберг да се държи на разстояние от своите служители.

Поръчката на ваза беше шансът на Кики да се изкачи до най-високите кръгове и да покаже какво може. Талберг и пресата, която щеше да разгласи за голямата поръчка на ИКЕА. Кики почти виждаше статията пред себе си. „Божествен дизайн“, пишеше с големи червени букви, а отдолу — историята на възникването на проекта й. „Идеите се родиха по време на поклонническото ми пътуване“, такова изречение би стояло много добре в интервю за „Уютен дом“. „Не вярвах“, щеше да продиктува тя на някоя впечатлена журналистка, „но поклонническото пътуване до Лурд се оказа повратна точка в кариерата ми.“

Горе-долу така щеше да звучи. Пък и самото заглавие щеше да подхожда. Божествен дизайн: такова нещо й трябва.

Обективът на фотоапарата й намери светещо зелено насекомо. То висеше на едно растение с триъгълната си глава надолу и чакаше някое непредпазливо животно да се приближи. Насекомото държеше крачката си сгънати пред дългото тяло.

— Богомолка — отгатна Каролине. — Вече са рядкост дори на юг. — Кики винаги се беше чудила какви са тези знания, които Каролине току изважда от ръкавите си.

Естел завъртя очи.

— Богомолка ли? Типично за Пътя на Яков. Тук дори насекомите са католици. — На Естел й беше писнало от пейзажа. — Отдавна трябваше да сме стигнали до прословутия манастир на Арне — мърмореше тя.

— Напротив — отсече ясно Каролине. — Движим се в обратна посока.

Каза го толкова високо, че Юдит, която вървеше начело на групата, нямаше как да не я чуе.