Моника Пец
Дамски вторници (14)

14.

Юдит беше цялата зачервена и плувнала в пот. Това не се дължеше на слънцето, което вече наближаваше зенита си, размиваше цветовете и омаломощаваше работниците из лозята на хълма. Не се дължеше на нещата, които Юдит виждаше и усещаше. Дължеше се на нещата, които тя не виждаше. Идиличният поток със студената питейна вода, порутения парапет на моста, на който Арне се е наранил, разнебитената от времето сенчеста пейка, ударената от гръм пиния, от чийто пън растял нов живот: през цялото време Юдит напразно се оглеждаше за всички тези подробности, така цветно описани от Арне в неговия дневник.

„Трябва да гледаш по-внимателно“, смъмри се тя сама. Но как можеше да се съсредоточи, когато зад нея коментарите просто не спираха?

— В случай че не намерим манастира — каза Естел, — имам няколко идеи. Асистентката ми намери в интернет всички ресторанти в околността. — Тя извади от раницата си няколко компютърни разпечатки и с наслада започна да чете менюто на най-близкия звезден ресторант.

— Еленов пастет с фъстъци, мариновани речни раци със сос от вермут. На по-малко от двайсет километра оттук. Ще си отдъхнем.

— Не можеш да си отдъхваш по време на поклонението. Иначе няма полза — поучаваше приятелката си Кики. — В края на Пътя всичките ти грехове ще бъдат опростени.

Ако имаше нещо, от което Естел да се интересува повече от доброто ядене, това бяха историите. Дискретността не беше нейната стихия. Животът бе твърде кратък за такива работи. По-добре да стреля направо:

— Пак ли е замесен мъж?

Кики махна с ръка в знак на опровержение.

— Когато се приберем у дома, проблемът ще се реши от само себе си.

— Проблеми, които се разтварят във въздуха? — весело изчурулика Каролине. — Моите клиенти също вярват в това. Сметките никога не излизат. Едно обаче е сигурно: ако не ме послушате, ще се въртите в кръг.

Юдит много добре разбираше, че забележката е адресирана до нея. Искаше й се да има дар словото на Каролине или да бъде директна като Естел. Сигурно Арне щеше да измисли подходяща реплика в случая. Той умееше да отпуска напрежението с някоя шега.

В разбърканите й мисли се вряза пронизителен звук. Телефонът на Ева звънеше. Тя вдигна облекчено. Най-после място, където има обхват.

— Фридо! Как сте? Много се разтревожих.

За съжаление връзката беше толкова лоша, че Ева трябваше да вика, за да я разберат. Юдит и останалите бяха принудени да чуят целия разговор. Не беше трудно да се отгатне какво казва Фридо от другата страна на линията.

— Фридо, със сигурност съм сварила наденицата.

Нейните указания се стрелкаха в бързо стакато.

Юдит се смая от търпението, което проявяваше Ева към Фридо.

— В хладилната кутия, не в хладилника.

— А средното чекмедже?

— Червеният надпис.

На Ева й беше трудно едновременно да говори и да ходи. Тя се задъха.

Докато Юдит отправяше гореща молитва към небето, Кики предложи да се хванат на бас.

— Залагам десет евро, че Фридо няма да успее да сервира вечерята.

Естел направи съпоставка:

— Дори пуделът ми може сам да си намери яденето. Те напрегнаха слух да чуят как напредва разговорът с Фридо.

— Точно така! А сега всичко това трябва да се затопли — наставляваше Ева.

Естел се страхуваше от най-лошото.

— Надявам се, че може да борави с микровълновата. Тя едва довърши изречението си, когато Ева кресна ужасено:

— Фридо, само не в микровълновата.

— Трябва да си припомниш как се готви, Естел — изкиска се Кики.

Естел реагира с престорено възмущение:

— Аз мога да готвя. Сама се научих да си правя чай.

Юдит бе попрочела нещичко за поклоненията. В нито една от историите нямаше поклонник, който да виси на телефона и да изнася на домашните си лекция за риска от използването на микровълновата печка и произтичащата от това вреда на антиоксидантите, предизвикващи артериосклероза, рак или катаракта.

Междувременно главата на Ева бе придобила доматен цвят.

— Бях сигурна, че на Фридо ще му е трудно — прошепна тя на приятелките си. — Ама нямах представа, че може да му липсват елементарни познания за нещата.

Тя поклати глава и като отмести ръка от микрофона на телефона, продължи вече с тон на търпелива съпруга:

— Трябва да свариш наденицата в гореща вода. Просто вземи една тенджера вода, плитката. Не, не червената. Точно така. Пет до седем минути. Да, ще изчакам, разбира се.

Юдит не чу нищо повече. Беше открила нещо. Онова там отпред може би е мостът. Малкото мостче над потока имаше ръждясал парапет, който се издаваше заплашително напред. Тя въздъхна облекчено. Може би на това парче желязо Арне е наранил дясната си ръка. Бяха на прав път. Прокара предпазливо пръсти по острия метал и отново си спомни защо се впусна в тази авантюра.

Но когато след два часа упорито маршируване мостчето отново изплува в полезрението й, усещането й се промени. Извитият ръбест метален парапет все още се издигаше на пътя. Този път от лявата страна. Юдит се радваше, че не спомена на приятелките си за тези подробности в дневника.