Моника Пец
Дамски вторници (3)

3.

Арне Новак почина във вторник рано вечерта. Той остави съпругата си Юдит, един тристаен апартамент на улица „Блументал“, две дузини фланелени ризи и една бомба със закъснител. Но Арне се сети за нея едва когато попадна в плена на четвъртия етаж. Ужасяващата мисъл бе проблеснала неясно в замъгленото му от морфина съзнание: дневникът от поклонническото пътуване, черната тетрадка с дефтин, още беше в гардероба. Мястото бе сигурно: само докато той е жив. Беше забравил за този дневник.

Неговият необратим оптимизъм му бе изиграл последния номер: Арне не искаше да приеме, че краят му наближава. Всеки ден залъгваше себе си и Юдит, че туморът ще му остави още време. Всяка нощ се молеше за отсрочка. Защо не изгори предателските записки, когато още имаше време и сили? Юдит не биваше да разбере какво е направил. Нищо не биваше да помрачава спомена за годините, прекарани заедно.

Ами ако Юдит намери тетрадката? Ами ако разкаже на приятелките си за това? А ако им покаже записките? Десет очи виждат по-добре от две. Естел обича скандалите, Каролине има непогрешим усет за лъжата. Веднъж озовал се на четвъртия етаж, Арне вече не можеше да повлияе на поредицата от събития, която щеше да последва, когато истината излезе наяве. Не само за Юдит, също и за другите дами.

— Теоретично…

„Теоретично можеш да започнеш да изхвърляш нещата ми“, искаше да каже за последно той на жена си. „Не се занимавай с разни стари боклуци!“ Мисълта му изчезна, преди да успее да я довърши.

— Теоретично — изплува отново в съзнанието му, после нишката се скъса и Арне загуби концентрация. За миг се сети, че трябва да унищожи нещо важно, после отново настъпи умората. Воалът на изтощението се спусна над всичките му грижи. Устата му беше суха. Това не го впечатляваше. Дори не му се дишаше.

Ту долавяше някоя дума през мъглата, ту усещаше ръката на Юдит върху своята. С мъка отвори клепачи, видя влажните очи на жена си и в следващата секунда отново я забрави. Нищо не може да се предотврати, грешката не може да се поправи. На моменти той дори забравяше за какво изобщо става въпрос. Миришеше толкова странно. На нещо отдавна забравено. На цигари. На Каро №5. Веднага позна марката. Дядо му пушеше тази трева след войната.

„Дневникът, сигурно дядо щеше да… аз трябваше…“, мина през главата му. И беше дотам.

Арне Новак умря с неясното чувство, че е забравил да направи нещо важно. И вероятно имаше право.