Моника Пец
Дамски вторници (35)

35.

Малкият триколесен автомобил се клатушкаше в засилено темпо по каменистото шосе. Жак разказваше за овчаря, който вече бил четиринайсето поколение в този занаят, за следите от мечка, намерени предишния ден, за хитри овце и бурни кавги. В района имало повече организации за борба с мечките, отколкото съответните животни. Въпреки това неотдавна някакъв откачен ловец застрелял едно животинче.

Жак можеше да качва колкото си иска мечки по гърба на Ева^[1] (щом като ще си говорим за мечки): тя чуваше само половината от това, което той цветисто й описваше. Умората й бе отнела способността да се замисли за ситуацията, в което се бе поставила — да се отдели от приятелките си и да тръгне с някакъв чужденец, на когото знае само малкото име. Ева нямаше представа къде отива и какво й предстои. Най-необмислено се беше забъркала с някакъв непознат като жадна за живот тийнейджърка. Чувството беше невероятно.

Докато той говореше за нашествието от мечки и откачения ловец, тя се чувстваше сигурна. Гледаше с любопитство мъжа на шофьорското място. И той като нея не беше много млад, но все още не бе и стар. Животът беше изрисувал многобройни линии по лицето му. Личаха си вятърът, времето и трудностите, през които е преминал Жак. Ева усещаше бедрото му, топлината, която то излъчваше. Още малко, и щеше да положи глава на силното му рамо. Но преди да успее да прояви тази дързост, автомобилът с пресипнало скърцане спря пред една помпозна сива каменна постройка, която приличаше на индустриална. Трите етажа на странноприемница „Дьо ла Пе“ се издигаха направо на скалистия хълм, с изглед към малка маслинова горичка. Издадените напред корони на вкоренените в оскъдната камениста почва дървета говореха за вековна традиция и усилена работа. На входа се кипреше овехтяла картина, изобразяваща гълъба на мира с маслинено клонче в човката.

— Някога тук са трошали маслините, после са ги мелели и пресовали. Когато през шейсетте години родителите ми купили това място, мелницата била съсипана. Мечтата им била да създадат тук място за срещи на млади хора от цял свят. Оттам и патетичното му име. И общите спални — обясни Жак.

Странноприемница за млади хора ли? С общи спални? В името на разбирателството между народите? Боже господи! Защо не се осведоми по-точно за подслона, който тъкмеше за приятелките си? Те вече имаха няколко кошмарни нощувки зад гърба си и наистина заслужаваха нещо по-добро от някакво общежитие, предназначено за младежи. Това, че можеш цяла нощ да се веселиш, без да безпокоиш съседите, едва ли можеше да се нарече съществен плюс за приятелките.

Тя се огледа критично: в градината висеше простряно пране, някакъв празен кафез за птици се люлееше в мертеците, дървените талпи бяха проядени от дървояди, а паяците неуморно плетяха своята мрежа. Защо да търси друг подслон? Старата маслинова мелница на Жак й харесваше.

Докато внасяше вътре продуктите, които бе докарал, той побутна Ева да седне на един от плетените столове, разположени на сянка под чинарите, и да го изчака.

— Облегни се удобно, нищо не прави и се чувствай като у дома си — предложи Жак на Ева.

Ева се наслаждаваше на спокойствието. Отдавна бе копняла за момент като този. Откога не бе имала време само за себе си? Не беше нужно да върви, нито да се грижи за някого, нито да пазарува. В Кьолн беше по цял ден на разположение, за да няма спънки в семейното битие, Фридо проявяваше спортен хъс. Дълго се опитваше да пречупи перфекционизма на жена си. Давид каза при последното си обаждане, че масата в кухнята вечер обикновено изглеждала така, както са я оставили сутринта на закуска. Стриктно подбраното меню било заменено с пици по домовете.

— Радвам се, когато сутрин успея да изпратя навреме децата на училище. А аз — да не закъснея за работа — призна си Фридо. — Вече дори позакъснявам за заседанията. И познай какви са последствията. Никакви. Светът не се срутва от това.

Ева се беше засмяла на телефона. Тя живо си представи как мъжът й се носи из кухнята в своя елегантен, състоящ се от три части костюм тип „днес-имам-заседание“, и в старателно излъсканите си ръчно изработени обувки, за да изпълни точно сутрешните си задължения. Сигурно в офиса си имаше екселска таблица, с която да оптимизира процесите. И как всяка сутрин се паникьосва от спрелия будилник, изкипялото мляко и плитките на Анна.

— Лене казва, че приличам на Пипи Дългото чорапче, ударено от ток — беше казала дъщеря й. — А татко се справи по-добре от вчера. — Въпреки злополучната си прическа тя звучеше весело. — Хубаво е, че тати има повече време за нас — призна на майка си тя.

Вътрешно Ева се радваше, че на съпруга й е дадена възможност да се прояви като връзвач на плитки и ловец на върколаци. Може пък тя наистина да отнемаше нещо на Фридо и децата, като се грижеше за всичко. Това, което се случваше сега в Кьолн, си беше в реда на нещата. Не беше повод за тревога.

Ева се залюля на плетения стол, затвори очи и зачака да я обземе райско спокойствие. От наклонения и облепен с фолио прозорец зад гърба й долитаха шумове, подсказващи, че това е кухнята. Отваряха се и се затваряха вратички на шкафове, тракаха съдове, един нож се стовари върху дървена дъска, зацвърча мазнина. Навън се появи облак: апетитна миризма на чесън, мащерка и дафинов лист, смесени със зехтин. Това беше по-интересно от всякакво безделие. Така да седи, да мълчи, да размишлява и, боже мой, да пропилее деня? Това не беше за нея.

Ева влезе с любопитство в къщата. Към кухнята се отиваше по един изненадващо висок коридор с тежка тъмна дървена ламперия и яркочервен теракот. На варосаните в бяло каменни стени бяха окачени инструменти, които говореха за някогашната функция на тази постройка. Пожълтели снимки свидетелстваха за повратната история на маслобойната и на хората, които бяха работили тук.

Векове наред пред тази къща са позирали сериозни и отрудени работници, станали по-късно войници в униформи през Втората световна война. Черно-белите фотографии висяха до поизбелелите цветни снимки от следвоенно време и съвременните лъскави портрети. Семействата от снимките — съответните собственици — ставаха в продължение на десетилетията все по-малки, докато през шейсетте години на тяхно място се беше появила пъстра хипи комуна. Едно голо момче с рошав перчем се беше изплезило дръзко на фотографа. До него — мъж и жена пред изрисуван автобус Фолксваген. Тя — весела, с черна къдрава буйна коса, която едва се удържаше от една лента на челото, той — дългокос, с корона от пера и панталони чарлстон. Възможно ли бе това да са Жак и родителите му?

Още една интересна снимка: на видно място бе окачена уникална групова фотография, на която Жак беше сред дузина мъже в дълги червени роби. Коя ли беше организацията, в която членуваше той? Все още ли имаше тайни общества в тази област? Мъжете не изглеждаха особено святи. По-скоро приличаха на съдии от федералния конституционен съд, срещнали се на кьолнския карнавал. Наместо белите островърхи нагръдници, които красяха тогите на висшите съдии в Германия, мъжете на снимката носеха лъскави, кръгли глинени гърнета, окачени със зелена лента на врата.

— Членовете на Академията по приготвяне на касуле^[2] — каза един глас зад гърба й.

Ева се стресна. Жак се бе приближил незабелязано до нея. Тя беше толкова погълната от снимките, че не го чу.

— Касуле? — Заради високите тавани ли гласът й прозвуча толкова странно? Или беше от физическото присъствие на Жак, което я напрягаше?

— Специалитетът на баба ми — обясни той. — Тя е от Кастелнодари. Меката на касулето. Тази вечер може да го опиташ.

— То ли мирише толкова апетитно? Може ли да помогна? — попита Ева ентусиазирано. Да бърка в чужди тенджери беше много по-отпускащо от това, да седи в някакъв плетен стол и да зяпа маслиновите дървета. Можеше да научи нещо ново. Вместо отговор Жак отвори вратата на кухнята.