Моника Пец
Дамски вторници (23)

23.

През живота си Жинет беше подслонявала много гости. През десетките години, в които ръководеше странноприемницата „Света Мария“, тя се беше научила да преценява хората. Когато малко преди полунощ една отпусната, закръглена жена, обута в долнище на пижама, по тениска и с боси крака, застана пред нея, тя с прост жест посочи телефона в коридора.

Ева едва успя да набере кода на Кьолн, толкова силно трепереше. Беше някаква смесица от студ, умора и изтощение, които усещаше с всички фибри на тялото си. Анна веднага вдигна.

— Ти каза, че мога да ти звъня денем и нощем — извини се тя на майка си, която наистина беше казала така.

Естествено, късното позвъняване беше от Кьолн, от къщи.

— Какво има?

— Мамо, в стаята ми има върколак — трепереше тънкото гласче.

Върколак. Ама разбира се. Най-лесно е да се пребориш с него от Франция. Да не би Фридо да е разрешил на малката да гледа филми с големите?

— Аничка, защо не отидеш при тати?

— Тати не вярва във върколаци. Как тогава ще ги открие?

Колко просто било само. Не вярваш във върколаци и те оставят да спиш на спокойствие дори ако си само на десет метра от потенциалната опасност.

— А кака ти и батковците?

— Те само ми се присмиват.

Ева прекрасно разбираше, че не става въпрос за върколаците. На Анна й беше мъчно за мама, така както и на нея й беше мъчно за дъщеря й, а и за цялото семейство. Но при дадените обстоятелства това не утешаваше никого.

— Анна, знаеш ли какво ми пееше баба Лоре, когато не можех да заспя?

Ева приседна на каменния под, облегна се на студената стена и затананика някаква мелодийка. Имаше хубав, топъл глас. Жинет, която разтребваше в кухнята, прекъсна работата си и, трогната, се заслуша. Също както се бе заслушало и малкото момиченце от Кьолн. Анна не можеше да говори. Мъката беше заседнала в гърлото й. Ева знаеше какво я тревожи.

— И ти ми липсваш. Всички ми липсвате. Гушни се в моето легло. И целуни тати от мен. Сладки сънища.

— Мамо, плачеш ли? — попита Анна недоверчиво.

Ева избърса сълзите от бузите си и каза твърдо:

— Не, не. Не плача.

Ева окачи слушалката на вилката и погледът й попадна върху пожълтял къс хартия: до телефона висеше графикът на местната автобусна линия. Плътните розови букви показваха, че има спасение. Това бяха само няколко думи, които щяха да извадят очите на Ева. Тръгване към летището: 8,15 часа.