Хари Бингам
Наследството на Градли (90)

6

Зак затвори вратата на кабинета на Мазовиецки зад себе си. В американските банки вратите не се затварят, но той имаше да провежда важен разговор.

— Ейми-Лу, може ли да поговорим?

— Разбира се. Какво ново?

Зак въздъхна и прекара пръсти през рошавата си коса. Намръщи се. Може би се надяваше с това да изрази загриженост, но гримасата му приличаше повече на злобно озъбване.

— Ейми-Лу, много ми е неприятно да ти кажа това, но исках да се посъветвам с теб какво да правя. Мисля, че Хал Гилингам е пиян.

— Пиян? Пил е алкохол? Божичко, Зак, дано да грешиш!

Зак не знаеше това, както не го знаеха и много други от банката, но преди доста време Гилингам и Ейми-Лу бяха любовници. Това се бе случило много преди развода, много преди пристрастяването му към алкохола да го погуби. Все още пазеха нежни чувства един към друг — можеше дори да се каже, че Ейми-Лу го обичаше. Но с времето любовта й към него се бе променила и сега приличаше повече на майчинска загриженост.

— За бога, и аз се надявам, че греша. Не че съм го видял да пие или нещо такова. Но от доста време насам не е във форма, не му се случва за първи път да губи нишката.

Ейми-Лу кимна. Прозорецът на кабинета й гледаше на югоизток и от нахлуващата зад гърба й светлина Зак не можеше да види, че очите й се бяха насълзили. Тя поклати глава.

— Аз също забелязах, Зак. Страхувам се, че и други са разбрали. Напоследък Хал сякаш не е на себе си. Ние виждаме ти колко много му помагаш. — Тя въздъхна. Този път светлината не бе в състояние да заглуши горестта във въздишката й. — Ще намина да го видя. Но при всяко положение банката ще настоява да му се направи кръвна проба.

Мазовиецки отиде при Гилингам и от този момент нещата се развиха светкавично. Тя го заведе в подземието да му вземат кръв. Той придържаше ръкава на ризата си и наблюдаваше безучастно червената перла на мястото, където преди миг бе забит върхът на иглата. Сестрата я избърса и му подаде памучния тампон, за да го притисне върху микроскопичната раничка. Гилингам изпълняваше послушно указанията и когато приключиха, си тръгна, придружен от Мазовиецки.

Резултатите от пробата щяха да станат известни до няколко часа. Банката редовно взимаше кръвни проби от всички новопостъпили служители и медицинската й служба бе оборудвана с всичко необходимото за откриване на алкохол или наркотици. Най-честият проблем сред дилърите беше кокаинът, но службата взимаше и алкохолни проби. Гилингам се оттегли в кабинета си в очакване на резултата. Мазовиецки отиде да му прави компания. Зак не искаше да се намесва. Жал му бе за Хал, а освен това с времето беше започнал да го уважава и дори се възхищаваше от него. Хал Гилингам беше велик човек, а Зак Градли бе един от малцината му колеги, способни да оценят това по достойнство.

Затворен в кабинета си, Гилингам не можеше повече да се контролира. Разциври се като малко дете, а Мазовиецки отмени всичките си срещи, не вдигаше телефона и се опитваше да приласкае своето голямо, разстроено бебе.

— Господи, Ейми-Лу. Чувствам го вътре в себе си. Не ми трябва кръвна проба — аз усещам, че съм пиян. Знаеш ли, по едно време си помислих, че наистина съм се отказал. Слушах ги ония нещастници в „Анонимни алкохолици“ как разправят, че някои от нас може и да изпълзят от ямата, но повечето ще се хлъзнат обратно в нея, в много случаи отново и отново. И си виках: тия малоумници наистина ли не знаят какво значи да се хлъзнеш обратно? Нима са забравили какво е да си вътре?! На мен сеансите с „Анонимните алкохолици“ ми помогнаха. Знаех, че няма да престане да ми се пие, но си мислех, че поне ще мога да се контролирам. Че няма да се хлъзна обратно в ямата. Но най-лошото от всичко е, че въобще не помня кога съм се напил. Навремето имах загуби на паметта, но поне усещах, че ми се губят часове. Усещах празнотата. А сега не чувствам нищо такова. Дори не знам къде съм се почерпил. Свършено е с мен, Ейми. Нямам жена, нямам работа, нямам живот. Поне съм богат като Крез. Ще се напия до смърт с двайсетгодишно малцово уиски и ще бъда най-благоуханният труп в моргата!

— Моля те, Хал! — извика Ейми-Лу Мазовиецки. Не се сещаше какво друго да каже. Дъхът му миришеше на алкохол и бе очевидно пийнал, меко казано. Нямаше никакво значение дали е изпил двайсет грама или два литра. Договорът с банката гласеше: никакъв алкохол, никога, в никакъв случай. — Бяха се отнесли справедливо с него. Хал Гилингам подсмърчаше и ту се смълчаваше, ту почваше да хленчи и да се вайка. Ейми-Лу трябваше да се връща на работа. Следващата й среща не търпеше отлагане.

— Оставям те, Хал. Ще ти се обадя след час. Нали ще ме изчакаш? Какъвто и да е резултатът?

Гилингам кимна. Дълбоките бръчки по набраздените му бузи най-после служеха за нещо. По тях се стичаха сълзи, завиваха покрай ъглите на устата и падаха на големи капки от брадата му.

— Обещай ми. Искам да ми обещаеш.

— Обещавам.

Ейми-Лу Мазовиецки се страхуваше, че като обявят резултата, Гилингам веднага ще отиде да се напие. Ако можеше да предотврати това, тя евентуално би могла да го спаси от окончателен провал. Остави го и отиде на срещата си.

След двайсетина минути телефонът на бюрото му иззвъня. Беше сестрата.

— Резултатите са готови, сър. Страхувам се, че тестът е положителен. Ще ви изпратя разпечатката от лабораторията. Можем да направим повторна проба, ако смятате, че е станала грешка.

— Няма нужда. Благодаря.

Гилингам затвори. Имаше нужда да се изпикае. Имаше нужда и от едно питие. Обещал бе на Ейми-Лу да не мърда, но и двете му нужди можеха да се удовлетворят само в някой бар. Обещанието и жаждата се бореха в душата му. Все щеше да се върне навреме.

Даденото обещание надделя. Да се запие тъкмо сега означаваше да се провали окончателно. Ейми-Лу щеше да го отведе вкъщи — още по-добре — до клиниката, където го бяха лекували предишния път. Тя щеше да се грижи за него и да му дърпа бутилката от ръцете, ако се наложеше. Нямаше да е никак приятно, но щеше да се оправи. Гилингам се надигна и тръгна към тоалетната. После веднага щеше да се върне и да я чака.

В тоалетната се изпика и наплиска лицето си. Алкохолът във вените му се надигна от навеждането и студената вода. Струваше му се, че му се присмива отвътре. В този момент чу някой да плаче. Огледа се. Някакъв младеж. Рижав, с дръпната назад брадичка и изпъкнало чело. Гилингам си спомни, че го е виждал да работи нещо при Зак, но не помнеше името му. На тази възраст сигурно беше анализатор.

— Какво, момко, и на теб ли ти е криво? — запита го той.

Младежът кимна; стана му приятно, че са го забелязали.

— Баба ми е починала тази сутрин. Толкова отдавна се канех да я видя и все отлагах заради работата. Сега се чувствам като злодей.

Хубаво беше, че и някой друг скърби. Повечето пъти скръбта е самотно чувство.

— Всички ние правим повече жертви, отколкото би трябвало. Банката държи на това. Недей се измъчва, не си мисли, че само теб са те прецакали. Всички ни прецакват от време на време.

Анализаторът, който се казваше Смайли, се усмихна на Гилингам с леко кривата си уста.

— Благодаря, сър, много сте мил наистина. Всички други, като научат, казват само: „Е, какво да се прави, лош късмет, а какво става там със съпоставителните таблици?“ Така че накрая ми става още по-криво, че ми е докривяло.

— Виж какво, мойто момче, ти сигурно си прекалено човечен за тая работа. От моята уста това трябва да го приемеш като комплимент.

Смайли се усмихна отново на Гилингам, който явно също не беше в блестяща форма.

— Нямам право да ви предлагам такова нещо, но не бихте ли ми правили компания за по едно питие? Ей така, на бърза ръка?

Гилингам отначало не отговори, но докато устата му мълчеше, той вече знаеше какъв е отговорът.

— Защо не — каза накрая той. — По едно набързо.