Хари Бингам
Наследството на Градли (78)

7

Зак бе свикнал да спи само по три-четири часа на нощ, затова полетът от Хийтроу до Хонконг му се стори цяла вечност. При това не можеше да използва и мобилния си телефон. Гилингам хъркаше на седалката до него; в съня си изглеждаше още по-стар и изхабен. Очите му сълзяха. Зак доля чашата му с портокалов сок. Когато се събудеше, щеше да му потрябва.

Зак бе вечерял, бе успял да поспи и филмите вече ставаха досадни. Небето на изток просветляваше, но пластмасовите жалузи на прозорците на самолета оставаха спуснати и в салона беше тъмно. Зак измъкна куфарчето си изпод седалката и още веднъж прегледа документите. Не че бе нужно — той ги знаеше вече наизуст. Просто трябваше с нещо да се занимава, докато стане време за закуска.

След като кацнаха, двамата забързано прекосиха терминала, взеха такси и поеха през тунела към Уан Чай, където се намираше централата на „Хадърли Пасифик“. Филис Уанг ги очакваше, а след няколко минути дойде и самият лорд Хадърли. Той се здрависа набързо с всички и ги поведе към офисите на висшето ръководство на компанията.

— Днес ще бъдем в заседателната зала. Има достатъчно място да си сложим книжата, а и изгледът си го бива.

Не ги бе излъгал. През огромните панорамни прозорци се виждаха безброй плавателни съдове, кръстосващи залива Виктория, а по-нататък, зад гората от небостъргачи на Коулун, се извисяваха планините на континентален Китай — комунистически, тираничен и непроницаем.

В заседателната зала ги чакаха двама мъже. Единият от двамата, с характерната червеникавокестенява коса и луничаво лице на шотландец от планините, скочи да ги посрещне.

— Казвам се Джеймс Макинтайър, но приятелите ми викат Скоти. Аз съм генералният директор.

Той се ръкува поред с всички, започвайки от Зак. Лапата му бе огромна — Зак си помисли, че ще му смачка ръката. След Скоти Зак се запозна с главния финансист — спретнат китаец на име Едмънд Жао. Вечно усмихнат, Жао се кланяше на всички страни като марионетка, но зад дебелите стъкла на очилата му щракаше мозък като компютър.

Сутринта премина в обсъждане на текущото състояние на „Хадърли Пасифик“. Скоти и Ед Жао поглъщаха цифрите на Зак със същата ненаситност, както преди това Хадърли, само дето въпросите им бяха още по-конкретни и детайлни. Жао се усмихваше и кимаше през цялото време. С всеки изминал час лицето на Скоти се зачервяваше все повече. От време на време Хадърли се извиняваше и изчезваше през стъклената врата в дъното на залата. Зак и Филис Уанг направиха изложението от името на „Уайнстейн Люкс“. Гилингам седеше изгърбен пред чаша кафе и погледът му се рееше над залива; в този момент си мечтаеше да е много по-млад и някъде другаде. Проядената му от алкохола душа бе тревожна и потисната.

Най-после свършиха. Жао прошепна нещо на Скоти, който кимна. Жао се усмихна, кимна за последно и излезе.

— Е, добре, запознахме се подробно с вашите цифри — каза Скоти. — Сега е редно да ви покажем нашите.

Жао се върна; в ръката си носеше стратегическия план за развитие на „Хадърли Пасифик“. Не само комунистите работят по петилетни планове. Корпорациите също вярват в плановото развитие. Жао разтвори документа пред Зак. Оборот, текуща печалба, брутна печалба, чиста печалба. Цифрите бяха удивително близки до изчисленията на „Уайнстейн Люкс“.

— Значи уцелили сме — отбеляза Зак.

— О, да, доста точно — отвърна Жао с усмивка.

Зак и Филис се спогледаха. На жаргона на „Уайнстейн Люкс“ от „Хадърли Пасифик“ си бяха свалили гащите — разкрили бяха най-зорко пазените си тайни. Нито една фирма не прави това, ако няма абсолютно доверие в банката. Зак и Филис знаеха, че преди да напуснат сградата, ще бъдат наети за някаква услуга. Въпросът бе — за какво точно и колко пари щеше да им донесе това.

След като обядваха, Хадърли взе думата:

— Помолих Ед и Скоти да ви запознаят с положението. Те са много доволни от това, което показахте. Аз също и бихме желали да си сътрудничим. В Лондон вие ми прочетохте имената на шест фирми. Нас ни интересува само една от тях — Саут Чайна Тръст Банк.

Скоти подхвана темата:

— Точно така. Останалите също са добри обекти, но не особено вълнуващи, докато „Саут Чайна“ има всичко. Както знаете, тя притежава един от най-големите крайбрежни търговски флотове след нашия. Но докато нашият е напълно контейнеризиран, съдовете на „Саут Чайна“ са главно за насипни товари. Въглища, цимент, желязна руда, петрол, стомана — каквото искате! Огромен флот с голям потенциал, а по наши сведения от седем години работят на загуба. Лошо управление, това е всичко. Самите кораби са много добри. Смятаме, че общата им стойност надхвърля един милиард долара.

Скоти пое дъх и продължи:

— „Саут Чайна“ притежава и земи — главно пустеещи в Новите територии, чиято пазарна стойност понастоящем е близка до нула. Ние пък имаме застроителна концепция; вярвам, че около осемдесет процента можем да продадем на зелено в днешните пазарни условия. Имаме значи концепцията, имаме доброто си име, имаме нужните знания и опит — само дето нямаме земята. Ако купим „Саут Чайна“, ще имаме всичко, което ни е нужно, и дори повече. Смятаме, че само земята ще възлезе поне на двеста и петдесет милиона. — Скоти бе набрал скорост. — И накрая остава банката. Нека да ви задам един въпрос: колко според вас трябва да предложим, за да сме сигурни, че ще спечелим евентуален търг за „Саут Чайна“?

Зак не отговори веднага. Той бе изписал десетки страници финансови анализи. Цели томове алтернативни сценарии, цели тонове матрици. Скоти нямаше вид на човек, който обича да чете подобна литература.

— Според нас милиард и двеста милиона щатски долара. Но за да сте сигурни, трябва да предложите поне двеста отгоре. Да кажем, милиард и четиристотин.

Скоти кимна.

— Това е и нашата цифра. Милиард и четиристотин милиона. Ние се надяваме, че в наши ръце само земята и търговският флот ще струват около милиард и двеста. Това означава, че останалото ще ни струва някакви си двеста милиона, което е нищо за банка с този капацитет. От това може да излезе доста голяма сделка. Направо огромна.

— С което стигаме до последния въпрос — каза Зак.

— Точно така. — Скоти се поусмихна, а Жао стана сериозен и дори за момент спря да кима. — Откъде да вземем милиард и четиристотин милиона? Бихме могли да вземем в заем максимум един милиард, но и това не е съвсем сигурно.

— Нещо повече — отвърна Зак — Имам основания да вярвам, че можем да намерим американски инвеститори, които да ви заемат милиард и сто милиона. Дори милиард и двеста, ако сте съгласни на малко по-висока лихва. При всички случаи парите не стигат. Така че имате две възможности. Първата и очевидната е да пуснете нови акции и да ги продадете на борсата.

Скоти поклати глава. Жао се усмихна и също поклати глава. Лорд Хадърли се намеси:

— Страхувам се, че това е изключено, Зак. Моето семейство държи трийсет процента от компанията и не искам нашият дял да се подкопава, като продаваме нови акции. Много съжалявам, но ще трябва да намерим друг начин.

Зак кимна. Той се бе сетил за проблема и бе дошъл подготвен. Затова водеше Гилингам със себе си.

— Има и един друг начин. Мисля, че можете да изкопчите останалата част от сумата от данъчните власти. Хал, би ли обяснил?

Гилингам се понадигна на стола си и заговори. Изхабеното му лице се оживи, гласът му стана авторитетен. Личеше си, че този човек е съдружник в „Уайнстейн Люкс“ повече от десет години. Изложението му звучеше повече от убедително, то просто хипнотизираше слушателите.

Идеята бе проста. Единствената причина, поради която „Хадърли Пасифик“ не можеше да събере пълната сума на заема от милиард и четиристотин милиона, бе, че част от печалбите на фирмата щяха да отидат за данъци. Ако само имаше начин данъчните власти да им опростят част от данъците, компанията щеше да е в състояние да получи цялата сума като заем. Но как да се убедят въпросните власти веднъж да проявят такава безпрецедентна щедрост? Гилингам знаеше отговора на този въпрос. Маневрата бе проста по принцип, но извънредно изпипана в детайлите. Ставаше дума за основните фондове на фирмата и за един находчив начин те да се въртят и трансформират непрекъснато един в друг. Гилингам се бе възползвал от едно законово положение, предвиждащо данъчни облекчения за строителните предприемачи, и го бе доразвил в механизъм за избягване на данъци изобщо. Идеята беше направо брилянтна. Тримата мъже от „Хадърли Пасифик“ слушаха изумени.

Жао разбираше прекрасно всички тънкости на данъчната игра. Скоро той започна да задава въпроси, които бяха много конкретни. Хадърли и Скоти не бяха в състояние да следят всички подробности и отпаднаха от обсъждането, докато Зак, Жао и Гилингам се съвещаваха над някакви чернови на договори. След два часа Жао се остави да бъде убеден и покани двамата си шефове да се присъединят отново към разговора.

— Разбира се, ще трябва да се посъветваме с адвокатите си — каза Жао — но аз разбирам от тази материя по-добре от тях. Казвам ви, идеята може да се осъществи.

Говореше убедено и на всички бе ясно, че шефовете му имат доверие. Тримата от „Хадърли Пасифик“ се усамотиха в един ъгъл да се съвещават. Предлаганата възможност се бе оказала по-добра, отколкото изобщо бяха очаквали. На практика самите данъчни власти щяха да финансират една голяма част от сделката, а потенциалната изгода за „Хадърли Пасифик“ изглеждаше огромна. Оставаше само официално да наемат „Уайнстейн Люкс“ като финансов консултант. Тримата се върнаха на местата си около заседателната маса. Зад гърбовете им лъчите на следобедното слънце грееха косо над залива и осветяваха корабите, небостъргачите и величествения силует на планината. Скоро почти всичко това щеше да принадлежи на „Хадърли Пасифик“.

— Зак, Филис, Хал, позволете ми да ви благодаря за извънредно убедителната презентация — каза лорд Хадърли. — Ние бихме желали да ви наемем като съветници и посредници при закупуването на Саут Чайна Тръст Банк. С кого трябва да обсъдим хонорара ви?

Той сякаш все още не вярваше, че Зак ръководи целия проект. Та този младеж можеше да му бъде син! Божичко, ако Сара имаше сериозни намерения, той можеше като нищо да му стане зет! Зак отговори на въпроса му — прямо и без заобикалки, както си му беше навик:

— С мен. Хонорарът за консултантските услуги ще бъде един процент от стойността на евентуалната сделка. Комисионата за нашата помощ при набиране на парите възлиза на три процента от пълната сума.

— Три процента? От милиард и четиристотин милиона? Та това са над четирийсет милиона долара!

Изненадата на Хадърли бе разбираема. Хонорарите за такива големи сделки рядко надхвърлят един процент. Зак невъзмутимо отговори:

— Прав сте, това са много пари. Но запомнете, че ако не съумеете да избегнете данъците, цялата сделка ще се провали. Ние ви показахме как става това и сега сделката е възможна. Ето защо плащате допълнително.

Зак млъкна, но не бе нужно да обяснява повече. Всяка инвестиционна банка би могла да служи като консултант при сделката; но само „Уайнстейн Люкс“ имаше механизмите да я осъществи на практика и да я доведе докрай. Без данъчния трик на Гилингам сделката бе невъзможна.

Лорд Хадърли потрепваше раздразнено с пръсти по масата. Младият приятел на дъщеря му седеше насреща и най-нахално се опитваше да му измъкне четирийсет милиона долара. Къде отидоха добрите маниери? Но не това бе най-дразнещото. Най-дразнещото бе, че лорд Хадърли щеше да каже „да“. Нямаше избор.

Зак отново отвори уста. Този път дори той не знаеше точно какво да каже. Думите излязоха сами.

— Тази сделка ще преобрази „Хадърли Пасифик“. И причината за нейния успех няма да сме ние. Причината за успеха на сделката ще са вашите собствени управленчески способности и неизчерпаема енергия. Но все пак ние ви предлагаме ключа. Пък и… — Зак бе отишъл твърде далеч, за да спре тъкмо сега. — По дяволите, Джак, голям майтап ще падне!

Филис Уанг, Хал Гилингам, Скоти и Жао седяха по местата си като поразени от гръм. Така не се говори. Не може да съветваш някого да направи оферта от милиард и четиристотин милиона долара с аргумента, че ще падне майтап. Тоя младок мина границата и сега със сигурност щеше да бъде изхвърлен през вратата. Всички погледи се насочиха към лорд Хадърли в очакване на присъдата.

Хадърли също гледаше облещено Зак. След толкова години в бизнеса за пръв път ушите му чуваха подобно нещо?!

— Майтап, а? Майтап значи… — Той продължи да гледа втренчено пред себе си, докато тънките му аристократични черти постепенно се разтегнаха в широка усмивка. — По дяволите, прав си, голям майтап ще падне!