Хари Бингам
Наследството на Градли (76)

5

Матю смачка пластмасовата чашка в ръката си и я хвърли към кошчето за боклук. Чашката се удари в ръба, преметна се във въздуха и няколко капки кафе го опръскаха по крачола. Панталоните му бяха светли и всякакви лекета личаха.

След десет минути затваряха изхода към самолета, а от Фиона Шепъртън нямаше и следа. Матю трябваше да реши дали да иде сам до Върмонт, или да се откаже от начинанието и да се върне в квартирата си. Колкото и да не го въодушевяваше идеята да прекара почивните дни сам в луксозната хижа, мисълта да крачи като сомнамбул из празния апартамент го отвращаваше още повече.

Той вдигна чантата си от пода и си приготви бордната карта. Реши все пак да иде.

В този момент стъклената врата на чакалнята се разтвори. Беше Фиона, задъхана. Облечена бе с избелели джинси и фланелена риза — самото олицетворение на небрежна самоувереност, но когато се изравни с него, очите й бяха широко разтворени, а по лицето й изби руменина.

— За малко да закъснея! Извинявай…

— Няма нищо. Много се радвам, че дойде.

Наведе се да я целуне, но не знаеше как ще реагира; устните му несръчно я улучиха високо по скулата. Тя също бе смутена и се усмихна засрамено като малко момиче. Какви бяха те? Любовници? Колеги? Приятели? Съзаклятници? Матю все още не можеше да си отговори защо го бе спасила при разпита преди четири седмици, а оттогава не им бе останало време да разменят и дума, освен по служба.

Той се бе опитал на няколко пъти да я заговори в офиса, но реакцията й се бе движила между професионална деловитост и смутени, макар и не открито враждебни опити да смени темата. Накрая Матю се реши да й напомни за пътуването до Ямайка и нае една суперлуксозна вила във Върмонт, като плати без колебание за привилегията да прекара с нея предстоящия дълъг уикенд. После изпрати написана на ръка бележка на домашния й адрес, с която изразяваше желание да я опознае в извънслужебна среда. Запази два билета и зачака. След около седмица, през което време напразно бе очаквал отговора й, той се приближи до нея в банката и я запита лично. Тя промърмори, че много би желала, но не е сигурна дали ще може. Тогава Матю й изпрати билета по пощата и в уречения ден отиде на летището, без до последния момент да знае дали ще пътува сам или в компания.

Полетът бе задържан, но пътниците вече се бяха качили, така че се налагаше да прекарат още цял час на тесните седалки. Докато Матю отегчено прелистваше бордното списание, Фиона извади купчина финансови отчети на техни клиенти и се зачете. Стюардесата им донесе кафе вместо извинение за закъснението, като успя да залее и другия му крачол.

Накрая самолетът бе готов за полет и запълзя към пистата за излитане. Матю хвърли списанието на пода и се наведе към спътницата си. Вдигна отчетите от скута й и ги натъпка в джоба на предната облегалка.

— Никаква работа до понеделник сутрин! — каза той.

Лицето й изразяваше вътрешна борба. Накрая тя кимна покорно.

— Добре.

— Ако ти е толкова трудно да почиваш, помоли ми се и може би ще ти разреша един час анализ на облигации.

Тя се усмихна и отново кимна.

— Добре. Благодаря ти.

Колкото повече самолетът ги отдалечаваше от Манхатън, толкова по-малко напрегната се чувстваше. Докато стана време да кацат Фиона Шепъртън, суровата управителна директорка на банка „Мадисън“, бе отстъпила място на човешкото същество Фиона.

Наеха кола от летището и час и половина пътуваха сред гористи хълмове. Взеха ключовете за вилата от едно мило възрастно семейство. Домакините се обръщаха към тях на „мистър и мисис Градли“ и много настояха да им дадат кошница с храна „на първо време“. Домът им за предстоящия уикенд се оказа традиционна, но много луксозна дървена хижа, която се отопляваше с огромна камина с дърва, но бе оборудвана дискретно и с всички най-съвременни удобства. От задната страна на къщата имаше обширна тераса, зад която се простираше голяма морава с изкуствено езеро в средата; имаше дори малък пристан и лодка с весла. По дърветата все още имаше листа, обагрени в червено и златно, но леденият дъх на зимата вече се усещаше във въздуха.

— Какво ще кажеш? — попита Матю.

— Приказно е! Аз съм влюбена в Нова Англия. Казвам си, че като му дойде времето, ще се оттегля на някакво подобно място.

— Ще ти липсва градът и ще избягаш още при първия сняг.

— Нищо подобно! Ще стоя тук, докато ме затрупа снегът.

Когато се качиха на горния етаж, откриха, че само една от двете спални е разтребена за гости. Нали се бяха представили като съпрузи? Фиона разопакова нещата си, а Матю остави чантата си в преддверието. После, докато той разпалваше камината, тя стопли в кухнята яхнията от любезните домакини. Двамата седнаха на килима до камината и ядоха в светлината на отблясъците от огъня. Изпиха по една йоркшърска бира, която Матю бе купил от един специализиран магазин в Манхатън.

Яхнията, бирата и пращящите пламъци си свършиха работата. Матю стана нетърпелив.

— Я кажи, защо ме отърва при онова разследване? — запита той. — Тъкмо си рекох, че с мен е свършено.

Фиона втренчено гледаше пламъците.

— И аз не знам със сигурност. Беше ми приятно с теб в Ямайка и си казах, че заслужаваш да ти се даде още една възможност. Всеки може да сбърка. Но следващия път, когато намериш някой поверителен документ в самолета, по-добре не го пипай.

— Видяла си презентацията?! А аз си мислех, че спиш.

— Видях я, преди да заспя. Някакви тарикати от Уолстрийт се опитват да подмамят Дрейпър отново на ринга, ако не се лъжа…

— Точно така. Аз продължавам да мисля, че идеята е добра, но в момента здравата съм закъсал. Имам над един милион загуба. Сега единствената ми грижа е да се измъкна невредим от ситуацията.

— Хм!

Фиона се замисли.

— Да предположим, че нямаш лична сметка с тия облигации. Само на базата на това, което знаеш за тях, как предполагаш, че се мени цената им оттук нататък?

Сега Матю се замисли.

— Ами като нищо може да падне още. Дълговете на компанията се увеличават, а засега няма признаци, че ръководството предприема нещо… Това е в общи линии положението. Ако тоя Дрейпър не се включи в играта, посоката на облигациите е само една — надолу. Но пък, от друга страна, ако Дрейпър направи оферта да купи фирмата, ще изкарам цяло състояние.

— Според теб Ник Дрейпър колко подобни презентации получава всяка година?

Матю се стресна от въпроса.

— Нямам представа. Да кажем, две или три. Тази бе отлично изпипана. Тия хора явно не разчитаха на късмет.

Фиона поклати глава.

— Главната причина, поради която животът на корпоративните финансисти е толкова тежък, е, че те са принудени да изпипват отлично всичко. Всяка информация до по-важен клиент им струва ужасно много усилия. Иначе клиентът ще я хвърли в коша и няма дори да им се обади. Ето защо банкерите работят по двайсет и три часа в денонощието.

— В тази презентация имаше всичко: сравнителни анализи, прогнози на паричните потоци, оценки на компанията в цялостен вид и на части, възможни сценарии за финансиране. Всичко, ти казвам.

— Матю, Дрейпър има два-три милиарда долара. Ти би ли се срещнал с такъв като него, ако не си подготвил домашното си? Ами че той има собствен екип, който се занимава само с това.

— Може би си права — каза Матю, все още неубеден. — Но ако само са го пробвали, добре си бяха свършили работата. Едва ли получава чак толкова много такива предложения годишно.

Фиона отново поклати глава.

— Във всяка банка на Уолстрийт има специални екипи, които само с това се занимават. Някога познавах главния финансист на една фирма, за която се говореше, че се готви за сливане с основния си конкурент. Той ми разправи, че петнайсет банки за една година им пратили петнайсет отделни презентации с едни и същи препоръки.

— И те възползвали ли са се?

— Къде ти! Двамата директори толкова се мразели, че не понасяли да се случат заедно в една и съща сграда, камо ли да слеят фирмите си!

Матю се замисли дълбоко. Огънят бе замрял и той хвърли няколко едри цепеници да го разпали.

— Смяташ, че е време да се откажа, така ли?

— Не смятам нищо. Просто ти подавам информация, а ти ще постъпиш, както намериш за добре.

— Отиде ми премията. А може би и работата ми по всяка вероятност.

В този момент едно от дърветата в камината изпука и пръсна фонтан от искри. Някои се посипаха по пода, а една-две паднаха на бедрото на Фиона. Бърза като мълния, ръката на Матю се стрелна и ги бръсна от джинсите й на металната плоча пред камината. Той се почувства особено, като я докосна. Фиона Шепъртън бе красива, но недостъпна — като жива статуя, която с очи те държи на разстояние. Матю не знаеше как да се държи с нея, а доколкото можеше да забележи, тя бе не по-малко объркана. Фиона му благодари и двамата сметоха въгленчетата от пода.

— Недей да се измъчваш заради една провалена сделка — посъветва го тя. — Ако не броим „Уестърн Инструмънтс“, как ти върви работата?

— Доста добре. Имам близо осемстотин хиляди печалба, което не е лошо, като се има предвид, че засега боравя с малки суми.

— Наистина звучи добре. Е, да се надяваме, че в банката има достатъчно умни хора, за да видят, че от теб ще излезе дилър. Нищо, че от самонадеяност оплеска една крупна инвестиция.

— Дали наистина са чак толкова умни?

Тя вдигна рамене.

— Това не знам. Но аз тази година съм председател на Атестационната комисия за младшите дилъри.

Тази комисия имаше за задача да оценява работата на всеки поотделно и да определя съответните премии. Матю се усмихна.

— Много благодаря.

— Не ми благодари. Ще им кажа честно какво мисля. Втори път няма да лъжа заради теб.

— Правилно! — Матю се замисли, после зададе въпроса, който се бе канил отдавна да й зададе. Стори му се, че моментът е подходящ: — Фиона, колко най-много бих могъл да изкарам след две години, ако остана на работа в „Мадисън“? Да предположим, че аз съм най-добрият им дилър и те ме оценят по достойнство.

Фиона му се изсмя.

— Изобщо не си най-добрият. А и в началото доста се изложи.

— Така е. Но да предположим, че занапред всичко върви добре. Е, колко?

— Не си ли чувал правилото на Уолстрийт? — Не бе го чувал. — Правилото е по сто хиляди долара за всяка година след завършване на търговския колеж. Ти нямаш завършен колеж, но затова пък започна направо като дилър, което си има своето значение. Следователно, ако приложат правилото, тази година ще получиш сто хиляди, догодина двеста, и по догодина — триста. Трябва да се има предвид обаче, че ти си дилър, а не корпоративен финансист, което значи, че можеш да изкарваш повече пари за банката, и то по-бързо. Освен това работиш в „Мадисън“ — една от най-мощните банки на Уолстрийт, което също означава повече пари. Да кажем, че в твоя случай ти дадат двойно — това значи двеста хиляди за първата година, четиристотин за втората и шестстотин за третата. А ако наистина се окажеш най-добрият дилър в историята на банката, тогава го сметни тройно: три, шест, девет.

— Само дето първата година я оплесках. Освен ако Дрейпър не ми се притече на помощ…

— Точно така. При това положение догодина няма начин да вземеш шестстотин.

Матю разбра прекрасно. Един милион лири стерлинги са повече от милион и половина долара. Той беше добър дилър, но не чак толкова добър. Освен ако не станеше чудо, той нямаше никакъв шанс да спечели милион лири от премии за три години. Оставаше План „Б“. Не че беше изненадан. Беше го очаквал.

Двамата си говориха за какво ли не, докато видяха, че е станало късно. Намалиха огъня в камината, прибраха чиниите и се качиха към спалните. Фиона влезе в тази, която бе оправена за спане. Матю се спря до прага, където бе оставил чантата си.

— Фиона — каза той — ти нали каза, че никога повече няма да лъжеш заради мен?

— Да.

— А сега имам ли някакви шансове? — Погледът му недвусмислено сочеше двойното легло с големи пухени юргани и снежнобели чаршафи.

Тя се усмихна. В очите й отново проблесна уплаха, но отговорът й бе недвусмислен. Тя се приближи до Матю. Косата й се спускаше на вълни по раменете, лицето й бе на няколко сантиметра от неговото.

— Целуни ми краката, момко!

Матю поклати глава. Ръката й бавно се плъзна между краката му, сграбчи го здраво, но без да му причинява болка, и го повлече към леглото.

— Целуни ме — нареди му тя и този път Матю се подчини.

Тази нощ се любиха така, както на Матю му се бе случвало само веднъж преди. Когато най-после телата им се отпуснаха, доволни и притихнали сред завивките, Фиона внезапно се промени. Той се опита да я прегърне, но тя не успя да се отпусне в ръцете му.

— Имаш ли нещо против да спиш на кушетката? — Това не бе въпрос, а заповед.

Матю си извади одеяло и възглавница от дъбовата ракла до прозореца и заслиза по стълбите. Дълго не можа да заспи и лежеше, вперил очи в догарящия огън. Мислеше си за „Уестърн Инструмънтс“ и Ник Дрейпър, за премията и милионите на баща си. Мислеше и за братята си — за Зак и Джордж, за Джоузи и за болната им майка. Мислеше си за Софи — първата жена, която бе обичал. Мислите му се върнаха на загадъчната Фиона; чудеше се дали някога ще го допусне в леглото си до сутринта. Далеч отвъд гористите склонове над езерото звездите избледняха при първите отблясъци на зората.

Тъкмо когато Матю за стотен път се питаше как ли ще се развие връзката му с Фиона, дървената стълба изскърца. Тя стоеше изправена на последното стъпало, облечена само с дългата тениска, която й служеше за нощница.

— Буден ли си? — попита шепнешком.

— Да.

Тя се приближи и приседна на ръба на кушетката.

— Боя се, че не ме бива за интимности. Детството ми не бе от най-леките. Но ако имаш търпение, ще се опитам да бъда по-мила.

Матю повдигна одеялото си. Тя се мушна при него и той я прегърна. Усещаше тялото й напрегнато, но тя поне не се опита да побегне. Матю отвори уста.

— Нека да помълчим — сложи пръст на устните му Фиона.

Двамата влюбени лежаха неподвижно и гледаха как зората се сипе над горите и скалистите хребети на зимния Върмонт. През това време се зазоряваше и другаде — на хиляди мили от тях, над топлото море на Ямайка.

Ник Дрейпър, ранобуден и неуморен както винаги, разтвори презентацията — един господ знае за кой пореден път. Разучаваше я с голямо внимание вече цели два месеца. Един от най-добрите му екипи я бе разнищил буква по буква. „Уестърн Инструмънтс“. Що за фирма бяха тия! Ами че те направо плачеха да бъдат купени и разпердушинени. Логиката му казваше, че той е идеалният кандидат да стори това.

Ала дори и с човек като Ник Дрейпър търговската логика понякога отстъпваше на други съображения. Централата на „Уестърн“ се намираше в Сандпорт, щата Монтана, забутана в планините чак до канадската граница. Сигурно през зимата ще е кучешки студ, а и през лятото едва ли ще е голям празник, помисли си той. Дрейпър мразеше студа. Затова и живееше в Ямайка. Да не е луд да се погребе цели две или три години в Монтана и да се разправя с ония селяндури там! За какъв дявол има милиарди долари, ако трябва пак да се мъчи?

С неохота Дрейпър затвори брошурата и я остави на рафта за изходящи книжа. Секретарката му още в понеделник щеше да я нареже в машината.