Хари Бингам
Наследството на Градли (28)

14

Цехът бе разчистен от всички вехтории. Любимите „експонати“ на Том Гисинг бяха струпани в един ъгъл, покрити с найлон. Джордж мълчаливо наблюдаваше работниците, които се бяха скупчили наоколо. Нямаше столове и персоналът — повечето мъже — стояха прави, със скръстени ръце и мърмореха. Фирмата „Гисингс“ беше не просто най-големият, а единственият работодател в Соули Бридж. Джордж беше много повече от собственик на фабрика — в ръцете си държеше съдбите на една цяла човешка общност.

Нямаше подиум, затова Джордж бе наредил да поставят едно бюро в ъгъла на цеха. Той седна върху него и огледа морето от лица. До него стоеше Вал Бартлет, секретарката на стария Гисинг; в ръцете си държеше свитък хартии, който бяха събирали в продължение на шест безкрайни седмици. Устата й бе плътно стисната, тънките й устни извити надолу в ъглите. В шушукането и мърморенето на хората се долавяше някаква враждебност. Когато, всички се събраха, настана тишина. Джордж се изправи, после тромаво се качи на бюрото. Солидното качество, традиционно за „Гисингс“, издържа теглото му. Имаше приготвени записки, но не ги извади от джоба си. Знаеше прекрасно какво трябва да каже.

— Благодаря на всички, че се събрахте. Казвам се Джордж Градли и съм новият собственик на фирмата. Искам да ви кажа как стоят нещата и какви промени се налага да бъдат направени. Най-напред да започнем с добрите новини. През последните дванайсет месеца фирмата е продала мебели за милион и половина лири стерлинги. Това означава, че нашата продукция все още се търси. — Той се поспря сякаш за да види ефекта от думите си, и продължи: — А сега лошите новини. През изтеклата година сме продали по-малко, отколкото през миналата, и още по-малко в сравнение с предходната. Всъщност през последните пет години имаме непрекъснат спад в продажбите. Това нямаше да е толкова страшно, ако фирмата бе успяла успоредно с това да намали и себестойността на продукцията. Напротив, себестойността се е запазила или дори леко се е увеличила. Както добре знаете, производствените разходи са по-големи от приходите. Много по-големи. С около двеста хиляди годишно, и то без лихвите.

Слушаха го внимателно.

— Може би и това нямаше да е толкова зле, ако „Гисингс“ бе инвестирала в бъдещо развитие. Но не е. Фирмата е залагала много повече на миналото, отколкото на бъдещето. Разширението е завършено в груб вид, но няма пари за довършителни работи. Междувременно производственият асортимент е подновяван за последен път преди три години, а е остарял поне с десет. Рекламните ни брошури са безобразни, а цените — неконкурентоспособни. И най-верните клиенти вече ни напускат, за което не ги виня. Положението би било просто лошо, но не катастрофално, ако имахме време да вземем мерки. Само че нямаме. Дължим на банката над половин милион, който трябва да върнем до два месеца. За това време няма никакъв шанс да намерим парите. Единственият ни шанс — и той не е много голям — е за оставащото време да направим така, че банката да се убеди, че сме на прав път, и да ни даде отсрочка.

Джордж си пое дъх и продължи:

— Знам, че не ме познавате. Може би не съм ви симпатичен и едва ли се радвате особено на присъствието ми. Но искам да знаете, че говоря самата истина. Всички познавате Вал, моята секретарка. Помолих я да покаже на всеки, който се интересува, точните цифри и факти. Можете да се запознаете с тях, стига да искате. Продажби, себестойност, дългове — всичко. Тя разбира от тези неща по-добре от всеки друг. По-добре и от мен. Така че говорете и с нея. Фирмата е и ваша и вие имате право да знаете какво става. Има ли въпроси?

Джордж се огледа. Никой не помръдваше. За всички беше ясно, че „Гисингс“ е в тежко състояние, но никой досега не им бе казал точно колко са зле. Джордж усещаше, че му вярват. Но това още не значеше, че е спечелил доверието им. Най-трудната част от речта му тепърва предстоеше.

— Какво следователно сме длъжни да направим? След време, ако изобщо стигнем дотам, ние можем да превърнем „Гисингс“ в една процъфтяваща, разрастваща се фирма, с положителен баланс, завиден асортимент и тлъсти поръчки. Сега обаче непосредствената ни цел е оцеляването. А не можем да оцелеем със сегашното ниво на себестойност на продукцията. Считано от днес, трийсет и пет от вас са в безсрочен отпуск. След минута Вал ще прочете списъка. Казвам в отпуск, тъй като се надявам един ден да ви взема отново на работа. Само че това едва ли ви утешава, защото междувременно няма да получавате заплата, а и до два месеца може да обявим фалит. Фирмата по право ви дължи компенсации за съкращение. Тези, които са работили дълги години, би трябвало да получават най-много. Веднага ви казвам, че няма да си получите парите, тъй като просто, ги нямаме. Имате право да ни съдите и със сигурност ще спечелите делото. Но пак няма да си видите парите, защото до приключване на съдебните процедури фирмата отдавна ще е оглозгана от съдия-изпълнителя. Съжалявам, но това е положението.

Вал застана до него със списъка в ръка. Целият персонал на дъскорезницата бе съкратен, тъй като беше много по-изгодно да купуват готов материал. От главния цех си отиваха всички ония, които Джордж бе видял да се мотаят без работа при първото си посещение. Тези, които бе сварил да работят, запазваха местата си.

— Що се отнася до оставащите, намалявам ви заплатите с петнайсет процента. Ако някой е готов да пожертва още пари заради фирмата, името му ще бъде записано със златни букви на фасадата още щом сме в състояние да си позволим боята. Знам, че нямам право да постъпвам така с вас. Още веднъж, съдете ме, ако искате, и със сигурност ще спечелите. Само че няма да си видите парите, а ще останете и без работа, тъй като съдебните дела ще съсипят фирмата. Аз самият няма да си плащам заплата — нито пени, докато фирмата не събере достатъчно пари, за да си покрие останалите разходи, включително дълговете. От друга страна, възнамерявам да си скъсам задника от бачкане, докато това не стане. Някакви въпроси?

Тишина. През прозорците се процеждаше слънчева светлина. Фабричният двор изглеждаше сив и пуст. Стъпил върху бюрото, Джордж се чувстваше открит отвсякъде и уязвим, но и облекчен. Бе казал, каквото имаше за казване, бе направил, каквото смяташе за необходимо.

— Има ли въпроси?

Мълчанието продължи още около минута. Накрая от задните редици се чу глас:

— Защо, по дяволите, не напишеш на тая шибана банка един чек бе? Върни й парите и остави хората на мира!