Хари Бингам
Наследството на Градли (16)

2

Табелата сигурно бе висяла в този си вид поне трийсетина години. „Фирма за модерни мебели Гисингс Лимитед“ — претенциозно гласяха едрите розови букви, и отдолу: „Модерни мебели: ще рече модерен стил, а не модерни цени!“ Този плосък каламбур бе илюстриран с рисунката на секретарка, издокарана с неизбежния маникюр и ситно накъдрена коса, която с широк жест сочеше към някаква демодирана канцеларска гарнитура. Сигурно бе хващала окото през 1963-та, но в края на деветдесетте цената й трябваше да е доста скромна, за да се излъже някой купувач.

Джордж намали скоростта и зави към фабричния портал. Зад сградите се виждаха някакви пасища, малко по-нататък започваха блата. И през лятото тук бе трудно да се работи, а през зимата сигурно ставаше истински ад.

По двора се мотаеха неколцина мъже, които се облещиха при вида на колата. Едва ли много лотуси преминаваха тия дни през фабричния двор на „Фирма за модерни мебели Гисингс Лимитед“.

Джордж угаси мощния двигател. Дворът, който служеше и за паркинг, бе покрит с ужасна смес от дъждовна кал, чакъл, дървесни стърготини и машинно масло. Джордж предпазливо подаде през вратата крака си, обут в скъпа обувка, и полека се изправи, като гледаше да не си изцапа маншетите на панталона. Той извади тъмни очила от вътрешния джоб, сложи си ги и закрачи към вратата с надпис „Приемна“.

Жената на рецепцията апатично вдигна поглед от списанието с кръстословици и се облещи срещу привидението, което стоеше насреща й. Джордж й се облещи в отговор.

— Том Гисинг, моля — каза той.

Жената посочи към грозните мебели в ъгъла на малкото фоайе.

— Седнете, моля — рече тя. — Ще уведомя мистър Гисинг, че сте тук.

Джордж седна на един от фотьойлите — очевидно собствено производство, който жално изскърца и рахитично се огъна под тежестта му. За миг се запита какво, по дяволите, прави тук.

Не след дълго възрастният собственик се приближи, накуцвайки.

— Мистър Градли? Джордж Градли? — запита той, като разтърси ръката на госта. — Познавах баща ви още навремето, през шейсетте, когато започваше. Опитах се да го привлека в нашата търговска камара, да го запиша при ротарианците, но се боя, че му беше скучно с нас. Иначе добре се справяше и наистина за нас щеше да е чест да ни стане член. Ама колко приличате на него! Сигурно всички ви го казват. Моите съболезнования. Много се разстроих, като научих за, ъъъ, злополуката. — Старецът сякаш не смееше да изрече думата „смърт“. — Винаги съм мислил, че децата най-тежко понасят тези неща. За вас, младите, загубата на близък е ново, непознато преживяване.

Дърдорейки безспир, старецът заведе Джордж в претенциозно наименувания „кабинет на административното ръководство“. Секретарката, около трийсетинагодишна, ги огледа навъсено.

— Искате ли чай? — запита тя.

— Кафе, ако обичате — отвърна Джордж.

— Машината не работи, тъй че по-добре пийте чай — отсече тя и излезе. Беше ниска и набита като самия Джордж и донякъде като Бърнард Градли навремето. Имаше същата рижа коса, подстригана по момчешки. Лицето й беше леко месесто, а брадичката твърде широка за жена. Но и Джордж имаше месесто лице и едва ли можеше да се нарече красавец. Пред някой непознат двамата можеха да минат за брат и сестра.

Старецът покани Джордж да седне и с треперещи ръце запрелиства документите, които лежаха на масата.

— Мистър Балард от банката ме уведоми, че ще наминете. Все пак се чувствам облекчен, че сте вие, а не съдия-изпълнителят. Ние, кажи-речи, се бяхме примирили вече.

— Вижте, аз, хм, всъщност още не съм решил окончателно.

— Е, да, разбира се. Пък и не бихте могли току-така. Ще трябва първо да видите цеха, проектантското бюро, бояджийската работилница. Тъкмо сега имаме някои чудесни модели. Трябват ни само малко пари, и ще се съвземем — сигурен съм! Имаме отлични работници. Ние държим на традицията, всичките ни момчета са обучени да изпипват нещата както едно време. Господи, само като си помисля — ами че някои от тях работят при нас от четирийсет години, че и повече. Качеството преди всичко! Макар че купувачите невинаги си дават сметка за това. Все им е тая дали сглобката е суха клиновидна или просто жлеб, запълнен с лепило. Ала когато нещо е изпипано както трябва, накрая винаги си личи. Качеството никога не е демоде — това е девизът ми. Тъй де, девизът на баща ми. Ама си беше прав!

На масата пред Джордж с трясък се появи очукана чаша чай.

— Не казахте как го пиете и ви сложих две бучки захар.

— Благодаря ти, Вал — каза старецът.

Джордж не беше любител на чая, но предния ден в Лондон си бе позволил рядкото напоследък удоволствие да отиде на прием, устроен от приятел от предишния му живот в „Кафе Роял“ на Риджънт Стрийт. Чаят бе поднесен в най-фин порцелан, деликатният аромат на бергамот, характерен за „Ърл Грей“, се смесваше с уханието на току-що изпечени сладкиши, затоплени ленени салфетки, изискан парфюм, полирано дърво и обещанието за пушена сьомга и ръжени хлебчета. Кики също бе дошла на приема — крехка и дяволита с новата си бледосиня рокля, чаровна и по-недостъпна от всякога. Вайкаше се, че „трябвало лети до Париж два пъти за проба на рокля, а после трети път, защото кълне, че в Лондон няма хубави обувки“. Жалвайки се, тя грациозно им се завъртя, а Джордж и останалите се досетиха какво се иска от тях и щедро я отрупаха с комплименти.

Миризмата на чая под носа му го върна към действителността. Беше достатъчно силен, за да отрови и кон, а захарта сякаш бе сипвана с лопата. Господи! Парите му бяха на привършване. След месец нямаше да може да си позволи дори чаша чай като този. Що се отнася до Кики и тайфата й, те му се струваха далечни и недостижими като извънземни. Кики знаеше само един начин да пести пари — просто си забравяше портмонето и тогава някой друг трябваше да й плаща сметките. Джордж бутна чашата настрани.

— Да направим оглед — предложи той.

Старецът го поведе из фабриката. В единия край имаше дъскорезница. Пристигащите трупи се разбичваха и обработваха, после грижливо се складираха. Не бе трудно да се забележи, че дъскорезницата в последно време бе работила далеч под капацитета си. Неколцината мъже, които се мотаеха наоколо, дори не си дадоха труд да се направят на заети. Когато видяха Джордж, те нахално го загледаха — по всичко личеше, че не им е симпатичен. Въпреки мрачния дъждовен ден Джордж бе с тъмните си очила, които предизвикателно намести на носа си.

В главния цех беше по-оживено. Половината от мъжете вдигнаха глави за момент, после продължиха да работят, а останалите се зазяпаха в Джордж; явно беше, че оценката им за него не се различава принципно от тази на работниците в дъскорезницата. Старецът не бе излъгал, когато се похвали с традиционните методи на работа. Фабриката използваше и машини, разбира се, но всяка мебелна част се нарязваше и сглобяваше ръчно. Гисинг му обясни какви компромиси бяха принудени все пак да правят в името на снижаване на себестойността. Някогашните клинови сглобки бяха отстъпили място на по-прости зъбни; зъбните — на гвоздеи и лепило. Старецът сякаш бе готов да виси в цеха цяла нощ, докато се оплаче за всеки забит пирон, но Джордж го помъкна нататък. Обиколката продължи през бояджийската работилница, склада за готова продукция и накрая „фирмения магазин“, който изглеждаше така, сякаш бе изпратил последния си купувач преди половин век.

Когато се върнаха в директорския кабинет, старецът измъкна счетоводните документи. Джордж с облекчение забеляза, че сметките все пак се водят с компютър, а не се записват с паче перо. Той ги прелисти. Само допреди два месеца никога не бе виждал счетоводен баланс и едва ли не смяташе, че двойното счетоводство е нещо, практикувано само от търговците на контрабандна стока. Имаше още много да учи. Прегледа годишните финансови отчети от 1980 г. насам, както и месечните за последните три години. Помоли Том Гисинг да му обясни подробно инвентаризационната система, таблиците за изчисляване на амортизационните отчисления, както и инициалите, с които се обозначаваха различните машини в инвентарната ведомост. Дори изпи още две чаши чай, който имаше вкус на претоплена луга.

След осем часа картината се избистри. Рецесията от началото на осемдесетте някак бе подминала „Гисингс“. Значително по-крупните конкурентни фирми бяха загубили голяма част от експортните си пазари, тъй като не бяха съумели достатъчно бързо да понижат производствените разходи. „Гисингс“, която не произвеждаше за износ, бе снижила себестойността, бе внедрила нови производства и бе реализирала известна печалба. Приходите за целия период възлизаха на 1,9 милиона лири стерлинги, а разходите — на 1,7 милиона. Мистър Гисинг, в качеството си на изпълнителен директор, бе заплатил на акционера мистър Гисинг приличен дивидент от 50 000 лири стерлинги. Но това се бе случило отдавна.

Печалбите от първата половина на осемдесетте бързо се бяха стопили поради засилващата се конкуренция на големите фирми, които междувременно се съвземаха. През последните години от десетилетието компанията едва бе покривала разходите си — за сметка на замразено капитално строителство, икономии от реклама и маркетинг и замряла развойна дейност. Козметичните промени, които си бяха позволили в част от производствения асортимент, бяха недостатъчни и закъснели.

Рецесията на деветдесетте ги бе ударила жестоко. През последната година преди икономическия срив старият Том Гисинг бе успял някак да убеди банката да му отпусне заем от 400 000 лири. Идеята бе да започне мащабна реконструкция и модернизация на предприятието. Производството трябваше да се разшири и разнообрази, да се внедри система за компютърен дизайн. Ако нещата бяха потръгнали, „Фирма за модерни мебели Гисингс Лимитед“ може би щеше да заживее нов живот.

Тогава бе дошла рецесията. Пазарите на „Гисингс“ се бяха сринали. Нещо повече — предприемачът, който трябваше да извърши разширението, бе фалирал по средата на строителните работи и бе завлякъл Гисинг с целия аванс. Внедряването на нови производства бе прекратено. Себестойността на продукцията се бе понижила едва-едва, вместо да спадне драстично. Заемът от 400 000 бе набъбнал на 550 000, тъй като Том Гисинг не успяваше да погаси и лихвите по дълга. Започнали бяха да му начисляват наказателна лихва по сложна формула, която заплашваше да го погребе.

Междувременно старецът бе загубил желание да се бори. Прекарваше времето си, заровен във фирмените архиви, тъй като се надяваше да основе „промишлен музей“, който евентуално да привлече посетители и за „фирмения магазин“.

Банката се бе отнасяла толерантно с него, но търпението й започваше да се изчерпва. Преди три седмици бе получил писмо, с което му даваха трийсет дни да върне заема. В противен случай щяха да назначат съдия-изпълнител — нещо средно между пристав и погребален агент, който или да продаде предприятието, или да обяви ликвидация. В последния случай фирменото имущество щеше да се разпродава на части, а Том Гисинг нямаше да получи и пени.

Старецът се бе парализирал от ужас. Да му отнемат фирмата и да я продадат на друг бе само по себе си страшно, но да я разпродадат парче по парче пред очите му — това щеше направо да го погуби. Ето защо Гисинг бе повикал счетоводители, които описаха всичко и от негово име съставиха обявата, която Джордж бе прочел във „Файненшъл Таймс“. Оптимистичният доклад, който му бяха представили впоследствие, го подмами да дойде на оглед, но действителността се оказа не толкова розова. Фирмата беше в окаяно състояние.

Оставаха осем дни до падежа на заема. Вече се свечеряваше. Джордж бе прочел и огледал всичко, но още не можеше да реши за себе си дали тази полуумряла фирма има някакъв шанс да се вдигне на крака. Не биваше обаче да забравя и друго — самият той нямаше никакви пари, така че би било истинско чудо да си позволи да купи нещо. Два месеца вече обикаляше из цяла Англия в търсене на фирма, която да придобие без пари. Добрите компании не бяха по джоба му, а лошите въобще не си струваха. Докато „Гисингс“ при всичките си задължения имаше едно неоспоримо предимство — все още продаваше мебели за милион и половина годишно. Имаше значи за какво да се хване.

В опразнената вече сграда бяха останали само тримата — Джордж, старецът и секретарката. В течение на разговора им Том Гисинг напълно бе загубил представа за действителността. Сякаш си въобразяваше, че продава фирмата си едва ли не за цяло състояние. В други моменти се обръщаше към Джордж като към пълноправен съдружник и фантазираше как двамата ще развият бизнеса с общи усилия. Или пък му се струваше, че Джордж е историк, дошъл да пише за славното минало на фирмата. На Джордж му идеше да побегне. Гисинг тръсна още една купчина хартии на бюрото.

— Сигурно ще ви е интересно да видите това. Тук са някои от първите ни рекламни брошури. Какво ще кажете? „Гръмовержец“! Страхотно име за бюро, а? Доста дръзко звучеше навремето, уверявам ви.

— Вижте какво, дошъл съм да купя фирмата ви — прекъсна го грубо Джордж.

Старецът се смали в креслото си.

— Разбира се. Прав сте.

— Имате ли други оферти?

— Не — поклати глава Гисинг.

— Не струва кой знае колко, прав ли съм? При тоя половин милион дългове… Пък и от шест години не сте видели печалба.

— Да-да, прав сте напълно. Ама човек никога не знае. Нещата не изглеждат добре, но ние не губим надежда.

— Хайде, хайде — прекъсна го Джордж. — Правя ви оферта, която включва всичко. Сгради, проектантско бюро, инвентар. Всичко.

Старецът облиза внезапно изпръхналите си устни.

— Колко? — изхриптя той едва чуто.

Въпросът свари Джордж неподготвен. Едва-що бе решил да направи офертата си, а още не се бе замислял за цената. Пъхна ръце в джобовете си, сякаш търсеше опора.

— Ще ви дам една лира — рече накрая той и хвърли монетата на масата. Тя се завъртя като пумпал и падна на една страна. — Ако ми дадете фирмата си, аз ще я рекапитализирам и съживя. Ако ли не, фирмата ще загине, а с нея целият ви дългогодишен труд ще отиде на вятъра. Банката ще я ликвидира. Сигурен съм.

Джордж не искаше да бъде жесток, но се чувстваше неловко, а в смущението си загуби такт. Чудеше се дали да не добави нещо като извинение или утешение, но тишината в стаята го възпря. Няколко безкрайни секунди Гисинг гледаше втренчено лъскавия метален диск. Възпалените му старчески очи се напълниха със сълзи. Устните му се отвориха и затвориха без звук. Накрая треперещата му ръка се протегна напред и сграбчи монетата.

— На добър час — каза той. — Грижете се за фабриката. Ще се грижите за нея, нали? — Стискаше монетата толкова силно, че Джордж се уплаши да не се пореже. На вратата се извърна и добави: — А, да не забравя. Името. Сега фирмата е ваша, правете с нея каквото искате. Но името винаги ми е допадало. „Мебели Гисингс“ — звучи някак звънко. Както и да е, на добър час.

Той колебливо се отдалечи по коридора, докато стъпките му затихнаха.

Секретарката бе видяла цялата сцена. Очите й блестяха презрително.

— Добре дошли сред нашия колектив, сър — отсече тя.

Погледът й се задържа върху него още миг, после тя се извърна. Лицето й бе навъсено и неразгадаемо, очите не се виждаха в полумрака. Джордж остана сам във фабриката си.

Неговата фабрика. Неговата грижа. Неговият проблем. Ключът към милиона.