Хари Бингам
Наследството на Градли (3)

1

В Лондон се зазоряваше. Четирима млади хора се пробудиха един след друг за новия ден.

Пръв бе Матю. Както много пъти преди това той се събуди в нечие чуждо легло. До него спеше привлекателно голо момиче. Той отмахна с ръка косата от лицето й. Алисън? Аманда? Не, Амелия! Бяха се запознали на парти предишната вечер и си бяха тръгнали заедно. Беше хубавичка, но посредствена в леглото, доколкото можеше да си спомни. Не, не беше справедлив. Самият той, Матю, не се бе оказал във форма. Проклетото завещание го бе извадило от релсите, а реакцията на Зак направо го довърши. Нищо й нямаше на Амелия; кожата й изглеждаше вълшебно на утринната светлина. Матю зави голото й рамо с одеялото и изпълзя от леглото.

Облече се тихо пред огледалото. Светлата му бухнала коса имаше нужда от приглаждане с малко вода, но не искаше да пуска крановете в банята, за да не събуди момичето. Пооправи косата си с ръце. Изглеждаше като брадясал църковен хорист с щръкнала на всички страни коса. Намръщи се на собственото си отражение, но това не помогна — само дето заприлича на нацупен църковен хорист. Тихомълком се спусна на долния етаж, където намери лист хартия и писалка. Потършува още малко и откри в кофата за отпадъци плик, адресиран до „Мис Амелия Еди-коя си“. Значи Амелия, не Аманда.

„Скъпа Амелия — написа той. — Благодаря ти за чудесната нощ. Беше направо страхотно. Съжалявам, но трябва да тръгвам — неотложни задачи и така нататък, а не искам да те будя. С най-добри пожелания, Матю“.

Много го биваше за тоя род послания; отдавна вече не ги завършваше „с любов“ или „трябва да се видим пак“. Мимолетните му връзки бяха главно с колежки, които като него не бяха тръгнали да търсят голямата любов. Така че сега искаше посланието му да звучи благородно, топло и окончателно. Доколкото си даваше сметка, в случая с Амелия това едва ли щеше да бъде проблем; във всеки случай тя му нямаше телефона. Матю затвори тихо входната врата и пое през парка към апартамента си в Челси.

След като стигна, той най-сетне се изкъпа и се облече грижливо както винаги. Беше хубав млад мъж, суетен като ученичка. Направи си кафе и измъкна отнякъде бележник и писалка. Най-отгоре на първия лист написа с главни печатни букви: „Задача. Един милион лири стерлинги за три години“. После го подчерта. Спря и се замисли. Нямаше смисъл да изрежда всичко, което не му достигаше за целта; по-скоро вярваше в позитивния подход. Затова под заглавието написа: „Плюсове: временна длъжност като дилър в банка «Мадисън».“ После засече. Нямаше пари; нямаше никаква квалификация, а и въпросната длъжност на практика му се изплъзваше от ръцете. Матю седеше и мислеше. В училище винаги бе по-младият брат на Зак. Самият Зак никога не бе работил сериозно, а накрая по всичко изкара отличен и получи стипендия за Оксфорд, докато Матю беше усърден ученик, а на изпитите получаваше често петици и дори по-ниски бележки, та учителите му доста се зачудиха, когато го приеха в Кеймбридж. Матю имаше какво да доказва и нямаше да се примири, докато не успее.

Кафето му изстина. Той си направи ново и помисли още малко. Накрая взе писалката и написа: „План А. Да си намеря постоянна работа в «Мадисън». Да стана най-добрият дилър, който някога са имали. Да спечеля един милион лири в годишни премии — без данъците! Забележка: трудна задача, но си струва да се опита“. Поклати глава и продължи: „План Б. Да си намеря постоянна работа в «Мадисън». Да стана добър дилър. Да получавам високи годишни премии. После…“. Тук прекъсна. Знаеше точно какво има предвид, но би било крайно непредпазливо да го излага писмено. Очертаваха се три тежки години.