Хари Бингам
Наследството на Градли (152)

1

Над огромния град се зазорява. Настъпва прекрасен летен ден, безоблачен и топъл. Млади момичета, които в този ден ще минат под венчило, отмятат за последен път завесите на бащиния дом. Малки деца се будят първи и тичат да се гушнат под завивките на още сънените си родители. Пилоти и алпинисти, колоездачи и гребци са видели изгрева и се втурват навън. Днес светът ще изглежда прекрасно от небето и върха на планината, от седлото на велосипеда и гладката повърхност на езерото. Върхът и на най-далечния лондонски комин се очертава като тъмна карфица на хоризонта. В ден като този човек няма какво да прави вкъщи.

И синовете на Бърнард Градли са развълнувани. Те също отмятат завесите и поглеждат към слънцето; кръвта във вените им заиграва. Всеки знае точно собствените си шансове, но нищо за тези на другите двама. Дали някой от тях не е спечелил заветния милион? Кой има най-много от всички? Времето ще покаже. Голямото богатство ще падне като зрял плод и все някой от тях ще го хване.

Всеки от тримата братя си взима душ, избръсва се и се облича, сякаш днес е обикновен работен ден. Но денят не е обикновен. Зак се порязва и Сара се засмива. „Това да ти е за късмет!“ — подвиква тя и му подава късче памук. Привечер е поканила неколцина състуденти на гости, а късно през нощта ще пътува за Овъндън Хаус, където Зак ще я последва чак на другата сутрин. Двамата се държат приятелски един към друг, но в отношенията им се долавя известна обтегнатост. Време е да поговорят откровено за онази ужасна неприятност, която все още заплашва „Хадърли Пасифик“ и състоянието на фамилията. Трябва да изяснят докрай ролята на Зак в цялата бъркотия. Дотогава лорд Хадърли ще се е върнал от поредната среща в Хонконг и сигурно ще има какво да каже по въпроса. Но сега не е време за мрачни мисли. Зак бърза да тръгва. Сара му се присмива за нетърпението. На вратата го целува по бузата. Цели три нощи не са се любили, което за тях е рекорд.

Матю би трябвало да е по-спокоен. Един дилър е длъжен да има нерви от стомана. Матю е свикнал да залага милиони, да губи и печели с еднакво присъствие на духа. Само че днес нервите му са обтегнати до скъсване. Фиона вижда притеснението му и се опитва да се пошегува, но той отрича да е притеснен. Негова си работа. Нека се притеснява колкото си иска. Негова работа са и загадъчните му срещи с някого в Северна Англия. Самата Фиона е щастлива. Има прекрасна работа, доста пари и приятел, който почти е успял да успокои страховете й по отношение на тяхната връзка. Матю се бе държал малко особено, когато трябваше да плати своя дял за Крепостта на Фиона, но накрая внесе парите и двамата отново са заедно, щастливи като никога преди. Когато Матю излиза, Фиона се мушва обратно в леглото за една мързелива сутрин със списание „Космополитън“. Лъскавите страници се отварят на някаква статия за булчински рокли. Вместо да прелисти нервно по-нататък, Фиона задържа поглед. Моделите са хубави, поне някои. Фиона се зачита; страх я е, но тя отново е в състояние да овладее страха.

Джордж и Вал закусват както обикновено, без да бързат. Лийдс е само на няколко километра. Имат достатъчно време. Вал ще придружи Джордж до адвоката. Защо не. Тя става да измие съдовете, а Джордж ги подсушава с кърпа. Все още живеят в малката й къщичка. Дали ще се преместят? Двамата са говорили по въпроса. Иска им се по-голямо жилище, защото си мислят вече за деца и куче, а Вал мечтае за по-обширна градина. Джордж счупва една чиния, после още една. Ръцете му треперят от вълнение. Вал му измъква кърпата и го кара да седне. Тя ще го закара навреме, така че да не се безпокои и да спре да й чупи съдовете.

Джоузи първо се приготвя, после буди майка си и й помага да се облече. Хелън Градли няма да придружава дъщеря се на срещата в Лийдс. Тя трудно понася пътувания и няма смисъл да се изморява излишно. Към осем и трийсет пристига гледачката й — симпатично тъмнокожо момиче, с което Хелън се разбира добре. Джоузи й дава последни указания и слиза по стълбите. Взима голям кафяв плик без надпис и отива към наетата за деня кола. Отключва колата и потегля. На задната седалка има два големи куфара. Всеки, който я види, би си помислил, че отива на почивка. Само че тя насочва колата на север, към магистрала М1, която води за Лийдс. Джоузи трябва да пристигне навреме.

Огъстъс Ърл крачи напред-назад из кабинета си. Сцената отпреди три години е още пред очите му. Той нервничи. Подръпва завесите, пренарежда столовете, бръсва някоя въображаема прашинка от полираното бюро. Часът е дванайсет без десет. След десет минути децата на Градли трябва да се съберат.

Внезапно нещо привлича вниманието му. Не нещо, което се е появило внезапно, а по-скоро нещо, което отсъства. Големият часовник в ъгъла е спрял и плътното му тиктакане не се разнася над тежкия килим. Сигурно е забравил да го навие.

Ърл посяга към стъклената вратичка, но е вече късно. По чакълената алея пред сградата се чува шум от гуми. Часовникът може да почака.

Ърл отваря сам входната врата. Събота е и освен него в сградата няма никой. На прага стоят всичките деца на Градли. Сигурно са се срещнали някъде в града и са дошли заедно.

— Влезте, моля — кани ги той. — Заповядайте. — От вълнение гласът му е станал висок и потреперва като флейта.

Зак, Матю, Джордж, Вал и Джоузефин крачат по дебелия килим към идеално чистия кабинет на Ърл. Обстановката не се е променила никак през изтеклите три години. През големите прозорци нахлува слънчева светлина, до огромното орехово бюро има по-малка маса, покрита с кожа, а отстрани — още по-малка масичка с гарафа и чаши. Петимата заемат местата си, без да чакат покана. В стаята се чувства напрежение. Хората се усмихват един на друг и се опитват да бъдат учтиви, но страхът се чете в очите им.

— Не ви ли блести слънцето? — галантно пита той Джоузефин. Тя много му е помогнала в уреждане на техническите формалности с банките и, както се бяха споразумели, Ърл е получил банковите извлечения тъкмо навреме тази сутрин. Той ги е отворил и прегледал, но колкото да се убеди, че са автентични. Нарочно не е погледнал отбелязаните суми и сега е не по-малко развълнуван от гостите. Ърл дръпва тежките червени завеси, за да не блести слънцето в очите й. — Така по-добре ли е? — пита той.

— Много добре, благодаря — отвръща тя.

— По едно шери или да преминем направо към работа? — пита адвокатът. Той помни склонността на някои от тях към заяждане, особено грубостта на Зак, и се старае да ги предразположи.

Матю, красив млад мъж, но с все още детинско изражение на лицето, отговаря вместо останалите:

— Да караме по същество, Огъстъс.

Ърл примигва от изненада. Никой не се е обръщал към него на малко име — дори собствената му жена, която обикновено му вика „скъпи“. Но Матю не иска да го обиди, той просто се държи като американец.

Ърл премина по същество:

— Така. Всички сте запознати с условията. През последните три години наследството на Бърнард Градли се намира под попечителство. Както ви е известно, състоянието му включва най-вече фирмата „Строителни машини Градли Лимитед“, за която изтеклите три години бяха извънредно успешни. Само за последната година фирмата е донесла брутна печалба от седем милиона лири стерлинги, а управителният директор ме уверява, че към момента пазарната стойност на акциите й надхвърля петдесет милиона лири. С други думи, стойността на наследството се е увеличила чувствително от смъртта на баща ви насам. Директорът твърди, че перспективите са също така добри.

Слушателите му не издаваха звук. Ърл добави:

— Разбира се, всичко това принадлежи по право на този от вас, в чиято банкова сметка към дванайсет часа в полунощ е имало най-много пари, но не по-малко от един милион лири стерлинги. Едва ли е нужно да обяснявам, че става въпрос за лични пари, не взети на заем или нещо подобно. Разбира ли се това от всички?

Тримата братя кимнаха. Гърлата им бяха засъхнали и не можеха да издадат звук. Дори Вал и Джоузефин се поддадоха на напрежението и също кимнаха.

Адвокатът продължи:

— Тук разполагам с писмени извлечения от банката за салдото по вашите сметки, считано към дванайсет часа снощи. Разполагам и със сертификат, удостоверяващ автентичността на въпросните извлечения.

Ърл подаде сертификата, който мина от ръка на ръка. Бе отпечатан на бланка на една от най-големите британски банки; подписът и печатът се четяха ясно и бяха извън всякакво съмнение.

— Така — каза Ърл. — А сега ще ви съобщя размера на салдото на всеки един от вас, считано към дванайсет часа в полунощ.

Той извади от плика втори лист хартия — този, който още не бе погледнал. Дори сега той с мъка се сдържа да не плъзне поглед до последния ред на страницата, където бе отпечатано съдбовното число, а да чете подред.

— Най-напред имаме сметката на Джордж Градли. Сметка номер седем нула осем девет нула три нула. Джордж, можеш ли да потвърдиш, че именно това е твоята банкова сметка?

— Да — дрезгаво отвърна Джордж. — Номерът е същият. — Защо ли Джордж се притесняваше толкова? Та той вече знаеше отговора!

— Салдото по тази сметка към дванайсет часа снощи възлиза на — ръцете на Ърл стиснаха листа, сякаш цифрата подскочи от листа и го удари в лицето — … нула лири стерлинги. Нула лири и нула пенса. Оспорваш ли това?

— Не, сумата е точна.

Лицето на Джордж бе бяло като вар. Седнала до него, Вал го стисна леко за китката. Зак и Матю подскочиха от радост. И двамата се бяха тревожили, че Джордж може изневиделица да направи някое чудо с оная скапана фабрика „Гисингс“. Явно обаче се бе провалил. Джордж не бе спечелил милион лири, а с по-малко нямаше смисъл да участва в състезанието. Дори сто лири да не достигаха до милиона, това си беше все едно нула. Зак и Матю издишаха шумно въздух, спогледаха се крадешком и се размърдаха на столовете си. Състезанието си оставаше между тях двамата. Както би следвало и да бъде. Шумът утихна и Ърл продължи:

— Следователно, Джордж, ти не можеш да се бориш за наследството на баща си. Оспорваш ли това?

— Не оспорвам. Точно така е.

— Много добре. Втората поред сметка е тази на Матю, номер четири четири пет шест седем две три. Това ли е твоята сметка, Матю?

Матю кимна. Устата му бе залепнала, но той също знаеше каква цифра ще прочете адвокатът след малко.

— Салдото по твоята сметка към полунощ възлиза на… — Адвокатът стисна листа така, че щеше да го смачка. Той присви очи и прочете числото още веднъж. Стори му се, че отново чува тиктакането на часовника, макар да знаеше, че е спрял. — Салдото по сметката ти възлиза на нула. Нула лири и нула пенса. Потвърждаваш ли това?

Матю видя как стаята се завъртя пред очите му. Слънчевото петно на килима, плътните сенки на кадифените завеси заплуваха пред очите му като във водовъртеж.

— Не! — изкрещя той. — Това не може да бъде вярно! В сметката ми има един милион лири. Дори повече. Аз имам над милион!

— Страхувам се, че снощи в тази сметка не е имало милион. — Адвокатът говореше убедено. — Сигурен ли си, че това е верният номер? Ако имаш повече от една сметка, може да е станало някакво объркване.

— Не! Това е сметката ми. Знам, че вътре има пари. Вчера проверих преди края на работния ден. Кълна се!

Матю не знаеше в какво точно се кълне. Парите бяха в сметката. В четири и трийсет предишния ден той се бе обадил в банката и ги помоли изрично да потвърдят салдото по сметката му. Един от служителите му бе изпратил по факса извлечение. Той измъкна сгънатия лист от джоба си и го показа на Ърл. Адвокатът го взе и го разгледа по-скоро от любезност. Той не беше специалист по тези неща. На факса нямаше подпис и печат. Но дори и да бе подпечатан с кралския герб, това не променяше нещата. Колко пари бе имал в сметката си Матю в четири и половина следобед нямаше никакво значение. Важна бе сумата отбелязана на извлечението към полунощ: нула лири и нула пенса.

— Съжалявам — отвърна Ърл и му върна факса: — Ако смяташ, че е станала техническа грешка, можеш да се отнесеш към банката. Ако наистина има грешка въпреки писмените уверения — Ърл кимна към купчината хартия на бюрото — разбира се, аз съм готов да приема коригираната сума. Но, доколкото ми е известно, грешки от този род…

Ърл не се доизказа, но по принцип бе прав. Наистина, банките често грешат в рутинните разпечатки, които могат да се извадят от всяко електронно гише или да се получават по пощата. Само глупците или много богатите хора не проверяват най-редовно банковите си извлечения. Но сега случаят бе по-особен. Извлечението бе издадено от централния компютър на банката, проверено от отговорен служител, подпечатано, подписано и придружено от сертификат за автентичност. Това не бе просто разпечатка, а сериозен документ.

Стомахът на Матю се бе свил на топка, но мозъкът му работеше трескаво. Билиъл. Този жалък мръсник му бе измъкнал парите, за да си отмъсти за унижението. Как бе успял да го направи, Матю не можеше да си обясни, но си даваше сметка, че оня е способен на всякаква подлост. Трябваше да го подозира през цялото време. Билиъл бе активно замесен във всичките му незаконни сделки. Половината милион лири, които изстиска от него за ония фалшиви документи, си бяха чисто изнудване — ни повече, ни по-малко. Негова бе идеята за обир в един от най-строго охраняваните банкови трезори в света. Той самият би продал откраднатите облигации, без да му мигне окото. Откъде можеше Матю да бъде сигурен, че такъв изпечен мошеник не може да проникне в собствената му банкова сметка и да задигне всичките му пари? По дяволите, та Билиъл дори знаеше номера на сметката му, нали сам му го бе дал като последен глупак!

Какъв ужасен край на една история, която можеше да завърши толкова щастливо! Матю с готовност бе върнал на Фиона парите, които й дължеше. Сигурен бе, че тя веднага щеше да го остави, ако се бе опитал да я баламосва, а в никакъв случай не искаше да се повтори случаят със Софи. Затова й написа чека, но не се отказа от борбата.

След като Матю се разплати с Фиона, в сметката му останаха 930 000 лири. Разполагаше с един месец, за да набави останалите 70 000. Разбира се, всякакви по-нататъшни борсови измами бяха изключени. Да се обърне отново към Билиъл би било истинска лудост, а не искаше да опитва с друг брокер, който можеше да се окаже по-порядъчен. Нямаше никакъв избор, освен да се опита да спечеш парите по честен начин — не чрез измама с поверителна вътрешна информация, а само въз основа на тригодишния си опит, способност и преценка.

Не можеше да си позволи да изчаква. Имаше точно трийсет и два дни, за да умножи парите си със седем и половина процента — измерено в годишна печалба, това възлиза на сто и четирийсет на сто! Трябваше да направи залога, да изчака, докато рулетката спре да се върти, и да види какво му е отредила съдбата.

Цели три дни и три нощи разучава движенията на пазарите. Научи наизуст цените на акции, облигации, обменните курсове на основните валути — всичко, което имаше да се знае. Работи денонощно, почти без почивка. Накрая реши, че е открил тъкмо това, което му трябва. Изборът му падна не на нещо мъгляво и несигурно, а на нещо повече от очевидно — обменния курс на долара спрямо еврото, най-често обменяните валути в света. Всички предвиждаха от месеци, че доларът най-после трябва да падне. Бедата бе там, че доларът сякаш не чуваше тези мрачни прокоби и продължаваше да се изкачва нагоре.

Защо Матю реши да заложи всичките си пари на една-единствена карта? Ако трябваше да отговори на този въпрос, може би отговорът му щеше да съдържа мотивирани обяснения за политически процеси, срещи на върха на Г-7, икономически дадености, институционални изисквания, но всичко това щяха да са чисти глупости. Мозъкът на Матю бе обработил цялата тази информация, но накрая инстинктът бе този, който му каза: курсът трябва да се промени.

Матю пое риска. Обади се на един порядъчен лондонски брокер и обясни, че иска да играе на валутния пазар. Да вложи точно 930 000 лири стерлинги в краткосрочни валутни опции.

Брокерът се поколеба. Тоя Градли знаеше ли какво върши? В борсовия свят опциите са нещо като руска рулетка.

Залагането на опции е извънредно рисковано и крайно неразумно. Ако човек загуби, губи всичко.

Но Матю бе сигурен какво прави. Успя да убеди и брокера да действа от негово име. Брокерът се съгласи. Матю заложи 930 000 лири на предполагаемото движение на курса на най-големия валутен пазар в света. Оставаше му само едно — да се моли.

Матю се молеше, но орловият му поглед не изпускаше монитора. В продължение на двайсет и седем безкрайни дни доларът се задържа. На два пъти изглеждаше, че ще започне да пада, но и двата пъти невидима ръка го подпря отдолу и той не помръдна. Матю следеше валутния пазар внимателно, но без излишна паника. Ако загуби, загуби. Вече бе късно да се откаже. Той чакаше и се молеше.

Изведнъж, на двайсет и осмия ден, когато вече бе загубил надежда, нещо се случи. Доларът спадна — съвсем леко, но спадна. Този път невидимата ръка я нямаше да го подпре и той спадна още малко. Движението бе едва забележимо, но никой не се намеси да го спре. Цяла нощ агенциите разпространяваха предположения, че Централната европейска банка ще интервенира, но това не се случи. На следващия ден курсът на долара продължи да спада. Матю спечели.

Матю реши да изтегли парите. Можеше да изчака ден-два, да спечели още малко — колкото да е сигурен, че ще има повече от Зак — но се уплаши. Ако курсът на долара отново тръгнеше нагоре, щеше да загуби всичко. Затова се обади на брокера, че излиза от играта, и си прибра парите. Инвестираните 930 000 лири му бяха донесли печалба от 73 000.

Матю незабавно внесе всичките пари в банковата си сметка. Един милион и три хиляди лири стерлинги. До крайния срок оставаха още два дни.

Бе успял. Бе посрещнал предизвикателството, отправено от баща му, и бе спечелил — при това не веднъж, а два пъти. Веднъж криминално, втория път напълно законно. А сега Билиъл — оня проклет, гнусен мерзавец му бе отнел не само милиона, но и състоянието на Бърнард Градли.

— Не знам… какво става — заекна Матю, загубил надежда. — Когато проверих за последен път, в сметката ми имаше един милион… Разбира се, ще говоря с банката. Сигурен съм, че нещата ще се наредят.

Думите му не можеха да заблудят никого. Матю изглеждаше победен, отчаян и съкрушен. Дори Билиъл да бе откраднал всичките му пари и Матю да успееше да го докаже, той не можеше да го даде под съд. Двамата бяха свързани като сиамски близнаци. Затвор за единия автоматично означаваше затвор и за другия. Лицето на Матю бе станало пепелявосиво. Той нямаше какво повече да добави.

Оставаше Зак. Той се наведе леко напред, смугъл и самоуверен. Дошъл бе неговият ред. Двама бяха отпаднали от борбата, останал бе той. Щеше да спечели най-добрият!

— Зак, — обърна се адвокатът към него — брат ти иска да изясни с банката проблема със сметката си и, разбира се, има пълно право. Затова, каквото и решение да приемем днес, ще бъде само временно. Трябва да изчакаме окончателно потвърждение от банката за сметката на Матю. Надявам се, че разбираш това.

Зак кимна и облиза устни. Приличаше на вълк, надушил жертвата си.

— Добре тогава. Мистър Закари Градли. Банкова сметка номер седем седем шест три четири две едно. Зак, можеш ли да потвърдиш, че това е твоята сметка?

— Номерът е същият. — От тримата братя в този момент единствено Зак владееше гласа си.

— И така, салдото по сметката ти вчера в полунощ е било… — Ърл разгъна листа и погледна надолу. Кръглото число, което видя, го удари като юмрук в лицето. Като всеки добър адвокат, той се овладя и прочете още веднъж цялата страница. Нямаше грешка. — Зак, салдото по сметката ти е също нула. Нула лири и нула пенса.

— Какво?!

Нечовешкият крясък разцепи стаята като внезапен гръм. Зак скочи от стола си и изтръгна хартиите от ръцете на възрастния човек. Един поглед му бе достатъчен. Джордж, Матю, Зак — всичките имаха по нула лири. Нула, нула, нула. Нула лири и нула пенса. Три години борба и накрая нищо. Зак се изсмя и хвърли гнусливо листата на бюрото.

— Това са пълни дивотии. Очевидно ония от банката са оплескали нещо. Джоузефин, какви си ги свършила? Мислех си, че поне с това ще можеш да се справиш! Тия хартийки са пълна измама. Матю, колко имаше в сметката ти?

— Един милион.

— Точно милион? Или нещо отгоре?

— Един милион и три хиляди лири. Три хиляди и неколкостотин, не помня точно колко.

— Нищо? Значи сметката ти е вярна?

— Да, напълно.

— Разбирам. Е, момчета и момичета, за ваше нещастие аз имам милион и десет хиляди. Така че печеля. Много съжалявам, Матю, но наследството е мое. В понеделник ще се обадим в банката, ще помолим да ни отпечатат верни извлечения и тогава ще приключим веднъж завинаги. И когато това стане, боя се, че вие и двамата ще се убедите, че наследството ми принадлежи по право — точно както ви бях обещал.

Чувствата на Матю се люшкаха като махало. Ако всичко се окажеше просто техническа грешка, значи все пак оня мошеник Билиъл не беше замесен. Ако наистина имаше грешка, милионът му щеше да си седи тихичко в банката и да го чака. Дотук добре. Лошото бе, че в края на краищата щеше наистина да се окаже, че Зак печели. След три години безмилостно надбягване, при което и двамата бяха натрупали по един милион, Зак щеше да го бие само с няколко хиляди лири. По-точно седем хиляди. А малко преди това Матю бе написал на Джоузи чек за десет. Голям майтап, няма що.

Матю седеше на стола си, смазан. Не знаеше да се радва ли, че всичко най-после е свършило, или да се проклина за лошия си късмет. По право трябваше да се чувства много нещастен. Бе се надявал да спечели, а сега се оказваше, че губи с много малко. Но, от друга страна, за негово изумление не се чувстваше нещастен. Притежаваше един милион лири стерлинги. Бе доказал на Зак и на Джордж, че и него го бива. Най-важното, доказал го бе и на себе си. Имаше Фиона. Имаше прекрасна работа. Имаше достатъчно пари, поне засега, а в бъдеще със сигурност щеше да спечели още много. Матю беше отличен дилър и животът беше пред него. Двамата с Фиона никога нямаше да изпитат лишения. А най-хубавото бе, че Билиъл, тайните телефонни разговори, лъжите, кражбите, ужасът, че ще го хванат, всичко това бе останало далеч назад. Матю се чувстваше щастлив като птичка.

— Възможно ли е да е станала грешка? — Въпросът на Ърл беше отправен към Джоузефин.

— Да, мисля, че има грешка.

— А ти, Джордж?

— Аз нямах нищо.

— Възможно ли е грешката да се поправи до понеделник?

Гласът на адвоката беше мек и учтив. Той ненавиждаше Зак заради грубиянското му избухване по адрес на сестра му, и се опитваше да заглади случая, като се държи джентълменски към нея.

— Надявам се, че нещата ще се изяснят още сега — отвърна тя.

— Отлично. Ако искате, може да ползвате телефона.

— Няма нужда. — Джоузефин отвори дебелия кафяв плик, който през цялото време бе лежал до нея на бюрото. Извади два листа хартия. — Мога ли да ви представя извлечение от собствената си банкова сметка? Както се вижда, към дванайсет часа в полунощ вчера в сметката ми е имало над два милиона лири стерлинги. Представям също така и удостоверение от банката за автентичността на извлечението.

Смаян, Ърл внимателно прегледа документите. Изглеждаха напълно в ред.

— Много съжалявам, Джоузефин. Не разбирам напълно какво става тук, но във всеки случай ти не фигурираш в завещанието на баща ви в същия смисъл, както тримата братя.

Ърл бе загубил ума и дума. Доколкото му бе известно, през последните три години Джоузефин се бе грижила за болната си майка и бе работила като секретарка в Лондон. Как бе успяла да събере два милиона лири, не можеше да си представи. Зак и Матю обаче не изглеждаха толкова учудени. Двамата се бяха извърнали към сестра си и я гледаха с разширени от ужас очи.

— Мисля, че ако прочетете внимателно завещанието, ще се убедите, че условието се отнася и до мен. — Тя говореше толкова тихо, че присъстващите трябваше да се наведат напред, за да чуят думите й.

Джоузефин бе напълно спокойна. Нима тя — още непълнолетна, когато ги застигна нещастието — не се бе справила геройски с гледането на болната им майка, при това без пари? С какво сегашната ситуация бе по-сложна от всичко онова, което бе изтърпяла през последните три години? Трябваше на всяка цена да запази спокойствие, дори да се забавлява, доколкото е възможно.

— Джоузефин, напълно съм убеден, че баща ти бе имал предвид само тримата ти братя при съставяне на завещанието си. — Ърл бе започнал да губи търпение.

— Бихте ли ми цитирали точните думи, които са използвани в член седми от завещанието?

Ърл прерови документите на бюрото си и намери съответната страница. Член седми засягаше точно тази материя: сравняването на банковите сметки и освобождаването на наследството от попечителство. Ърл зачете текста:

— „Ако към полунощ на третата годишнина от прочитането на настоящото завещание в банковата сметка на някое от децата ми се съдържа исканата сума…“

И така нататък в този дух. Но текстът гласеше: „… на някое от децата ми…“. Джоузефин беше права. В завещанието се казваше „децата“, а не „синовете“ — Джоузи също беше дете на Бърнард Градли.

— Джоузи, разбирам какво имаш предвид. В член седми се казва „децата“. Само че от това не следва… аз поне не мисля… Искам да кажа, това не е в духа на завещанието! Може би е просто печатна грешка, иначе намеренията на баща ти бяха напълно ясни…

Джоузи стана от стола си и се изправи в центъра на осветения кръг на килима. Слънцето я огряваше цялата, в полумрака на стаята приличаше на някакво божествено видение.

— Страхувам се, че намеренията на баща ми никак не ме интересуват. Това, което ме интересува, е какво пише в завещанието.

— Ами писмото? — извика Ърл. — Нали ви прочетох писмото му! Бърнард Градли ви е оставил писмо, в което се казва, че ти, Джоузи, получаваш пари за секретарски курсове и така нататък. А цялото това ужасно предизвикателство бе отправено само към братята ти. Страхувам се, че ако стане нужда да се тълкува завещанието, това писмо ще бъде от решаващо значение.

Джоузефин кимна в знак на съгласие.

— А помните ли най-важния абзац от това писмо? — запита тя.

Ърл потърси писмото с очи по бюрото си. Джоузефин обаче го изпревари:

— Той гласи: „Ако повече от един от вас, деца мои, спечели милион, наследството получава този, който има най-много. Аз обичам победителите, а не победените, макар и с малко.“ Можете да проверите, ако искате, но в писмото се казва тъкмо „деца мои“, а не „синове“, „момчета“ или нещо подобно. Нима аз не съм дете на Бърнард Градли?

Ърл бе като замаян. Това момиче наистина имаше за какво да се хване, но доводите й нямаше да издържат в съда. Той още не знаеше къде точно греши тя, но бе сигурен, че в аргументиран спор ще успее да я обори.

— Има и още нещо — продължи Джоузефин. — Донесла съм едно правно становище, което може би ще ви заинтересува. — Тя плъзна документа по бюрото към адвоката.

Ърл го вдигна и очите му пробягаха по текста. Последното изречение гласеше: „Аз недвусмислено подкрепям абсолютното право на мис Джоузефин Градли да се бори за своите наследствени права на равни начала с братята си.“ Подписът бе на знаменит лондонски юрист, всепризнат експерт по наследствени дела, който познаваше всички съдии и бе разгромил безброй опоненти в съдилищата.

— Не знам какво да ви кажа… — заекна Ърл. — Това наистина ми дойде неочаквано… Разбира се, ще проуча внимателно случая… Не мога нищо да обещая… — Той не довърши.

Ърл не можеше да открие пропуск в позицията на момичето, а освен това прекрасно знаеше, че адвокатът, подписал правното становище, е много по-вещ в тази материя от него самия. По всичко изглеждаше, че Джоузефин ще се окаже права. Джоузи забеляза колебанието му и реши да му помогне.

— Искам да ви бъде ясно на всички, — започна тя — че аз съм напълно убедена в правотата си и се ползвам с абсолютната подкрепа на моите адвокати. Ако някой се опита да ме спре, ще се видя принудена да поискам правата си чрез съда и не се съмнявам, че ще успея. Съзнавам, че съдебните дела може да се проточат много и да струват на всички ни големи неприятности и маса пари. Но ако се наложи, аз няма да се поколебая да се обърна към съда. — Гласът й звучеше решително, но иначе бе напълно спокойна и дори успя да се усмихне на възрастния адвокат. — Освен това не виждам защо точно вие трябва да заставате против мен. Знам, че завещанието на баща ни беше много болезнено за вас самия. Ако трябва да използвате правото си на мнение, аз не се съмнявам, че то ще бъде в полза на семейството, на което вярно сте служили дълги години.

Огъстъс Ърл бе омагьосан от нейния чар и прямота. Той промърмори нещо за консултации с другите изпълнители на завещанието и търсене на пътища за взаимноизгодно разрешение на спора, но всички вече разбираха накъде клони. Милионите на Градли щяха да се паднат на тази, която всички бяха смятали извън играта.

— Няма да оставим така тази работа — изсъска Зак. — Парите не са твои и ти много добре го знаеш.

— Извини ме, Зак — намеси се Ърл. — За какво намекваш? Да не искаш да кажеш, че…

— Искам да кажа, че Джоузефин е откраднала парите от сметките ни, моята и на Матю. Тя нали е банкова чиновничка? Занимава се точно с парични трансфери. Знае всички тънкости. Нали тъкмо затова, по дяволите, настояваше да стане специалист по междубанкови разплащания! — От устата на Зак хвърчаха слюнки. — Само че номерът няма да мине, Джоузи. Парите не са твои. Аз… искам да кажа, ние, аз и Матю, ще те съдим до дупка. За парите ни и за наследството на баща ни. Това не са твои пари и нямаш никакво право на наследството!

— Джоузефин, вярно ли е това?

— Напълно вярно. Аз откраднах парите им. Но не беше толкова просто, колкото той се опитва да го изкара. Месеци наред се опитвах да проникна в компютрите на банката, а преди това цяла година се учих на занаята, но накрая все пак успях.

Ърл си помисли, че полудява.

— Но, Джоузефин, ти не можеш току-така да откраднеш парите на братята си! Зак е прав. Двамата с Матю могат да си възвърнат парите, а заедно с тях и наследството.

— Разбирам това. Само че нещо ми казва, че Зак и Матю едва ли ще тръгнат да ме съдят. По-скоро предполагам, че и двамата биха предпочели да задържа парите.

Тя огледа предизвикателно присъстващите. Джордж и Вал си седяха кротко, безгрижни като две трътлести йоркшърски прасенца. Ърл си помисли, че може би са в течение на целия заговор и са дошли подготвени. Защо в сметката на Джордж нямаше нищо?

Спокойствието на Джордж бе в ярък контраст с поведението на братята му. Зак бе станал прав, разтреперан от ярост, устата му се бе свила в грозна гримаса, а тъмните му очи хвърляха мълнии. Матю, побледнял, стоеше зад гърба на брат си. Не знаеше на кого да се сърди по-напред, но за всеки случай лицето му бе нацупено като на малко дете. Погледът на Джоузефин падна най-напред върху него.

— Е, Матю, ще ме съдиш ли?

Матю облиза устни. Той, не бе в състояние да се съди с никого за нищо. Нито с Билиъл, нито с Джоузефин. Не можеше да позволи на никого да се рови във финансовите му дела. Това щеше само да се обърне против него. Той поклати глава:

— Няма да те съдя, Джоузи.

Тя се усмихна.

— Разбира се, така и очаквах. А ти, Зак? Ще ме съдиш ли?

— Разбира се, че ще те съдя, тъпа гъска такава! Ти какво си мислиш, че ще търпя пубертетските ти номера, така ли? Ще те съдя за всяко пени! — Зак трепереше от ярост. Закани й се с пръст. Гласът му кънтеше: — Заклевам ти се, Джоузи, след като си получа парите от баща ни, ще пълзиш в краката ми, ако искаш да ти дам и една лира!

— Толкова си мил — отвърна Джоузефин. — Хубаво е, че поне си изяснихме отношенията.

— Наследството е мое, Джоузи. Мое!

— Разбира се — продължи тя — ако стигнем до съд, ще се разкрият известни факти…

— Какви факти? — сопна се Зак. Той нямаше представа защо Матю отстъпи толкова бързо, но във всеки случай, ако сестра му си мислеше, че може да си прави шеги с него, много се лъжеше.

— Ами например на сватбата ти имах извънредно интересен разговор с твоята стара приятелка Арабела Куийнсфери. Много симпатично момиче. Разказа ми за някакъв бал преди около две години. Сигурна съм, че ще се сетиш за какво става въпрос. Ти си сипал приспивателно в чашата на годеника на Сара, след което Арабела е инсценирала опит за изнасилване. После тя се е разкаяла и много държеше да се посъветва с някого какво да прави. Казах й, че нищо страшно не е станало, но Сара може да е на друго мнение. Никога не знаеш предварително как някои хора могат да ги приемат тия неща.

Обхванат от бяс, Зак бе загубил всякакво чувство за реалност. За него Сара не представляваше нищо — само средство за постигане на целите му, но той нямаше да позволи да я намесват излишно.

— Ще те убия, ако издумаш нещо пред Сара! Във всеки случай няма да ми попречиш да си прибера парите.

— Така ли мислиш? Ами какво ще кажеш за стария Хал Гилингам? Какво съвпадение, че горкият човек изведнъж се пропи, и то тъкмо когато ти постъпи като негов помощник! При това той дори не помни къде и как се е напил…

— Откъде, по дяволите, знаеш това?!

— Как откъде? Ами че ти лично ми се похвали за повишението си и ми каза защо са те предпочели. Тогава си помислих, че на бедния Хал му липсва компания и реших да го посетя. Започнах да звъня по най-престижните клиники в цяла Англия, докато накрая го открих в една клиника в Кент, обграден с най-нежни грижи и внимание срещу неколкостотин лири на ден. Запознах се с него и станахме приятели. Бих казала, че е много симпатичен човек. Разказа ми цялата си история. Нещо в начина, по който се бе прежалил, ми напомни за теб. Разбира се, тогава нищо не му казах. Между другото, той ще се жени. Влюбил се е в някаква хубавичка сестра и е щастлив като юноша.

— Пет пари не давам какво ти е разправял — изхриптя Зак, но и самият той не изглеждаше много убеден в думите си.

— Ти може би не. Но какво ще кажат работодателите ти? Знам, че нищо не мога да докажа, но за много неща в тоя живот няма нужда от доказателства, не мислиш ли? При най-малкото съмнение ще ти теглят шута. Оженил си се с измама, подмамил си шефа си да се пропие… Трябва да са побъркани, за да те оставят на работа.

— Какво ме интересуват те? Нали ще имам парите!

— А, така ли? Значи ти си готов да пожертваш семейство и кариера заради едно завещание, така ли?

Зак не бе сигурен дали точно това искаше да каже. Всички присъстващи забелязваха това. Само че той мразеше да губи, особено в присъствието на други хора.

— По дяволите, Джоузи! Парите са мои, а не твои!

— Може би си прав. Може би наистина искаш само да си напълниш джобовете. Какво ти пука на теб, че хората наоколо ще се посбутват и ще шушукат: „Ето го Зак Градли, мошеника, дето забогатя с измама!“

— Прекаляваш!

— Има и нещо друго. Всъщност аз не съм чак толкова сигурна, че изобщо ще получиш парите.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?!

— Ами че в завещанието на баща ни това е казано пределно ясно, Зак. Милионът трябва да е лично твой, спечелен със собствени сили. Не трябва да дължиш никакви суми на никого.

— Парите са си мои, гъска такава! Милионът си е лично мой. Аз го спечелих, мой си е!

— Така ли? Интересно… А пък аз миналата вечер се порових малко в банковата ти сметка и реших да проверя какво движение има по нея в последно време. Това им е хубавото на компютрите, Зак. Нищо скрито не остава. Може да ти покажа някой път, ако искаш. Сигурна съм, че ще ти хареса.

— Е, и какво откри в сметката ми?

— Извинявай, отплеснах се. Та за какво говорехме? А, да! За сметката ти. Открих нещо доста странно. До завчера ти си имал в сметката си само седемстотин седемдесет и шест хиляди лири. Това е доста по-малко от милион.

— Е, че какво? Това беше завчера.

— Рекох си, откъде ли са се взели тия двеста и четирийсет хиляди? И знаеш ли какво открих? Те са директен превод от друга лондонска банка. Предположих, че това е банката на Сара, и тогава всичко щеше да е наред. В края на краищата няма нищо страшно в това жената да дава пари на мъжа си. Съзнавам, че проявих може би прекалено любопитство, но си казах, я да видя откъде са дошли все пак тези пари? И какво, мислиш, се оказа? Те изобщо не са от сметката на Сара. Сигурна съм, че тя би ти услужила, ако я беше помолил, но после се сетих, че ти стана причина за разорението на семейството й. Може би дори и тя не е имала толкова пари. А може и да й е писнало от теб. Не знам точно, но не това е важното. Важното е, че парите са дошли от някой си Диксън Бандерман, който май работи в „Уайнстейн Люкс“, ако се съди по ежемесечните преводи в сметката му. Сега си спомням, че го бе споменавал навремето. Той е прекият ти шеф!

— И какво от това? — озъби се Зак. — Диксън ми даде парите, защото Сара не можеше да събере такава сума за толкова кратко време. Какво значение има?

— Даде ти парите? Просто така ти ги даде? Разбирам жена ти да ти даде пари, нали жените са за това да издържат мъжете си. Бих разбрала дори тъст ти лорд Хадърли да ти даде пари. Един господ знае какво би го накарало да постъпи така след всичко, което му причини, но на мен ми изглежда свестен човек. Но Диксън Бандерман, прекият ти шеф? От къде на къде ще ти даде близо четвърт милион лири? — Тишината в стаята бе станала оглушителна. — Сигурен ли си, че не ти ги е заел?

— Даде ми ги. Подарък.

Всички разбираха за какво става въпрос. В завещанието се казваше ясно, че никаква част от милиона не може да бъде взета на заем. Иначе не се признаваше. Джоузефин продължи:

— Подарък значи. Сега разбирам. Твоят шеф просто си е казал: „Абе тоя Зак Градли е такъв симпатяга, защо не взема да му подаря четвърт милион лири стерлинги, за да му покажа колко го ценя.“ Вярвам ти. Ти си мой брат, защо ще ме лъжеш? Ама дали ще ти повярват в съда?

— Няма нищо черно на бяло. Не можеш нищо да докажеш!

Това бе истина. Зак бе разказал на Бандерман достатъчно, за да го убеди да му преведе сумата. Изрично бе подчертал, че не бива да сключват писмен договор, който евентуално да се използва като доказателство, че парите са заем. Бандерман се съгласи. Само когато вдигна телефона, за да нареди на банката си да изпълни трансфера, той каза: „Виж какво, Зак. И двамата много добре знаем, че това е заем, а не подарък. Така че внимавай в картинката. Ако не ми върнеш парите навреме, ще дойда и лично ще те скопя. Ясно ли ти е, скапаняко нещастен?“ Разбира се, Зак на драго сърце се съгласи. Нито за момент не си бе представял подобна засечка. Но какво щеше да стане, ако призоват Бандерман за свидетел? „Уайнстейн Люкс“ неслучайно се гордееше с честността на служителите си. Вероятността Дик Бандерман да лъжесвидетелства заради него бе не по-голяма, отколкото да разбие и ограби чужд апартамент. Джоузефин се наслади на ефекта на думите си и продължи бавно и провлачено:

— Може би нищо не мога да докажа. Може би Дик Бандерман ще потвърди думите ти. Но дори да си представим, че той се изправи пред съда и се закълне, че ти е подарил двеста и четирийсет хиляди лири просто така, защото си му симпатичен, мислиш ли, че съдебните заседатели ще му повярват? За да си получиш наследството, ти, доколкото разбирам, трябва да ги убедиш извън всякакво съмнение, че парите са твои.

Лицето на Зак бе станало пепелявосиво. Сестра му беше права. Дори Диксън да се закълне, че парите са подарък, кой ще му повярва? Бандерман беше заможен човек, но никой, дори и най-големият богаташ, не подарява току-така четвърт милион на свой подчинен. Само преди час Зак бе на сантиметър от състоянието на баща си, а изведнъж този сантиметър бе станал широк като Атлантика, висок като Хималаите.

— Все още мога поне да те принудя да ми върнеш парите, дори да не получа наследството. — Зак не се предаваше лесно, но самонадеяността му се бе попритъпила, гласът му звучеше глухо и умърлушено.

— Разбира се, можеш да ме принудиш чрез съда да ти върна парите. В края на краищата дължиш четвърт милион лири на Бандерман, все някак трябва да му ги върнеш. Само че, ако го направиш, заклевам се, че няма да видиш и пени от парите на баща ни. Ако не ме дадеш под съд, ако оставиш нещата както са, може и да ти дам малко от наследството. Не казвам, че ще ти дам, но ще видим. От теб зависи.

Зак бе загубил способност да говори. Вместо него Матю зададе въпроса, който вълнуваше всички:

— Какво смяташ да правиш с наследството, Джоузи?

Тя го изгледа враждебно.

— Още не съм мислила подробно. Във всеки случай няма да продавам „Строителни машини Градли Лимитед“, ако това питаш. Ще продължа бизнеса на баща ни и очаквам да успея. Дори съм намерила отличен управител, който да го оглави.

— Така ли? Кой?

С едва забележим жест Джоузефин посочи Джордж, който срещна погледа на Матю и кимна.

— Ти? А какво тогава ще стане с „Гисингс“?

— Нямам намерение да продавам фирмата. Ще назнача нов управител, дори вече имам някого предвид.

Той посочи с глава Вал, която смутено наведе очи. Смаян, Матю поглеждаше ту Джоузефин, ту Джордж и Вал. Значи тримата се бяха наговорили! Джордж щеше да запази фабриката си, като същевременно щеше да поеме управлението на бащиния им имот.

— Е, моите поздравления! — каза той. — Сигурен съм, че ще се справиш… тоест, че и двамата ще се справите отлично. — Той кимна към Вал. — Ами ти, Джоузи? Искам да кажа, всички акции на фирмата ли смяташ да задържиш, или ще раздадеш по нещичко и на останалите?

— О, не! Джордж ще получи една четвърт от акциите, и то веднага. Моят изпълнителен директор трябва да има мотивация, нали така?

— А на нас? Ще ни дадеш ли по нещо и на нас?

Матю посочи с пръст себе си и Зак. Джоузефин ги изгледа, сякаш бяха някакъв непознат вид насекоми. Накрая вдигна рамене:

— Не знам, Матю. — За пръв път гласът й потрепери, а очите й се насълзиха. — Знам само, че през трите години, когато се измъчих от грижи за мама, Джордж бе единственият, който ми помагаше. Когато най-много изнемогвах за пари, той си разтвори портфейла и ми даде последните си банкноти, макар че самият той тогава живееше в камионетка и не получаваше заплата! Идваше да ни посещава всеки път, когато можеше, обаждаше се по телефона поне веднъж седмично, изпращаше ни картички, подаръци и пари, той и Вал ни посрещаха двете с мама като скъпи гости, а не като натрапници! Знам едно: Джордж заслужава всичко, което ще му дам. А, на вас двамата, честно казано, не съм решила. Ти, Матю, поне се опитваше да се държиш мило, само дето всеки път мисълта, че Зак може да те изпревари, ти пречеше да постъпиш, както ти диктува съвестта. Що се отнася до теб, Зак, ти току-що се изобличи напълно. Всички видяхме кое смяташ за най-важно на света. Засега не съм решила какво да правя с вас двамата. Отивам на почивка. Двете с мама заминаваме за две седмици на Карибските острови. Джордж и Вал ще дойдат да ни правят компания. Може би, докато се върнем, ще ми е минало малко. А може и да не е. Ще видим.

Никой не отговори. Нямаше какво повече да се каже. Изведнъж Огъстъс Ърл, който в това време бе погълнат изцяло от документите по бюрото си, се събуди сякаш от дрямка.

— Зак, Матю! Имам един въпрос към двама ви. Смятате ли да оспорите по съдебен път правата на Джоузефин върху парите, които тя е… ъъъ, превела от сметките ви късно снощи?

— Тя няма никакво право върху тези пари… — промърмори Зак.

— Не ми е това въпросът. Смятате ли да я съдите за парите? Имате ли намерение да си ги искате по съдебен ред?

Двамата братя поклатиха глави.

— Добре. Джоузефин, аз току-що препрочетох завещанието на баща ти, както и правното становище, което ми представи. Мисля, че имаш право. Смятам, че ще можем да обосновем едно ново тълкуване на завещанието в смисъла, който ти изложи. Трябва да призная, че това тълкуване е доста свободно. Във всеки случай първоначалните намерения на Бърнард не бяха такива и ние с теб прекрасно разбираме това. Засега, както виждам нещата, единствената пречка би могла да възникне, ако братята ти решат да оспорят завещанието пред съда. Но, доколкото разбирам, те нямат такива намерения. Така ли е?

Зак и Матю кимнаха. Джордж не помръдна от мястото си. Неговите намерения бяха ясни.

— Отлично. В такъв случай мога ли да ви помоля да подпишете декларация, че се отказвате от всякакви по-нататъшни претенции?

Те отново кимнаха. Внезапно Ърл забеляза, че големият часовник отново върви. Никой от присъстващите не го бе видял да тръгва, но явно пружините му се бяха събудили и той тихичко отмерваше времето в своя ъгъл.

— И така, Джоузефин, аз веднага ще свикам събрание на изпълнителите на завещанието. Убеден съм, че до няколко дни ще встъпиш във владение. Позволи ми пръв да те поздравя и да ти пожелая приятна почивка.

— Благодаря — каза Джоузефин и се приготви да си тръгва.

Докато присъстващите се суетяха, от часовника се чу глухо хриптене, механизмите се размърдаха и той започна да отброява дванайсет по обяд — с един час закъснение, но бодро и мелодично както винаги.